- Или защо битълсите пеят “Нейно Величество е симпатично момиче, но няма какво да каже”
Успението на Елизабет II предизвика такова напоително умиление по българските медии, че лидерът на “Възраждане” Костадин Костадинов избухна. Той напомни възмутено, че Албионът е пръв душманин на България и повтори известните лафове на Чърчил – например, че София трябва да стане на картофена нива.
Но пък ако българските Кобурги бяха избрали да се присламчат към Лондон, а не към Берлин, Чърчил щеше само да ни хвали и гали по главите. И може би да ни изтръгне заедно с Гърция от лапите на Сталин. Уви, Фердинанд не е най-ярката крушка в европейския монархически лампион, той се има за новия император на Византия и върши глупост след глупост.
Първата си велика глупост българската монархия извършва през август 1913 година, когато след края на Балканската война напада позициите на съюзниците, недоволна от делбата на завоюваните територии. Веднага след това Румъния нахлува от север и стига до София, Турция си прибира Беломорска Тракия и ето ти първата катастрофа, която предопределя останалите две в рамките на 30 години. Колко трябва да си тъп, за да воюваш с всички съседки наведнъж? Ако Фердинанд бе приел арбитража на руския император, днес щяхме отдавна да имаме наш си терминал за втечнен газ на Бяло море.
През първата половина на ХХ век България разполага с най-добрите войници на Балканите, тя с лекота побеждава всяка съседска армия поотделно, а понякога и по две наведнъж, но не и по четири. Не веднъж, а три пъти катастрофираме в едно и също дърво и сега - пак катаджията ни виновен.
Ако нашите Кобург-готи бяха предпочели британските Кобург-готи, а не германските Кобург-готи, днес щяхме да сме ударили джакпота на историята. Но истината е, че и британските Кобург-готи тогава не са цвете за мирисане.
Тяхната сдържана мъдрост под новото име “Уиндзор” днес е заслуга на силния, мажоритарно избран британски парламент, който воюва за своята власт над монарсите и понякога им реже главите в продължение на много векове. Без това минало и Великобритания щеше през XIX и XX век да направи някоя друга грешчица.
Слушах по интернет изказванията в памет на Елизабет II в долната камара на британския парламент. Един след друг депутатите говорят какво означава тя за хората в своя избирателeн район. Говорят в първо лице, множествено число: “Ние от Югозападен Уолвърхемптън. Ние от Нордфийлд, Бирмингам…” и така нататък. Кой от българските депутати може да каже “ние от еди-къде си?” Кой е избран от единствено собствен район? Никой. И кой район знае своя единствено собствен депутат? Пак никой. Е, затова все не попадаме на идеалния шеф.
Впрочем партийнолистовата избирателна система е въведена в България точно 1 година преди катастрофата от 1913. До този момент историята се усмихва на България, веднага след това ѝ обръща гръб и повече не я поглежда. Докато Тони Блеър не спусна благата вест, че ще ни вземат в НАТО и ЕС.
И на Албиона понякога на монарсите им хлопа дъската, но избраните мажоритарно депутати веднага ги вкарват в релсите. Последният път, когато британският парламент прогонва своя монарх заради лошо поведение, е през 1936 година. Виновникът е Едуард VIII, чичото на Елизабет II.
Според розовата версия, той абдикира заради любовта – не му дали да се ожени за американката Уолис Симпсън, тъй като била два пъти разведена. Под черджето на тази розова версия се замита кафявата истина, че мисис Симпсън е немски агент и че използва близостта си с краля в полза на нацистка Германия. Има сериозни агентурни данни, че в същото време е била любовница на знаменития Йоахим фон Рибентроп, по онова време посланик в Лондон. Същият, който подписва пакта “Рибентроп - Молотов”.
Самият Едуард царува само няколко месеца, но успява да си покаже рогата. Например запазва одобрително мълчание, докато британските фашисти издевателстват над имигрантите и евреите, вземайки пример от кафявите ризи в Германия. Нарежда на правителството да си трае, когато Хитлер нахлува в Рейнската област и дори заплашва премиера с уволнение. След абдикацията първата му работа е да направи официално посещение в Германия, да се срещне с Хитлер, да посети оръжеен завод на “Круп” и елитна школа на СС.
При срещата си с Хитлер бившият монарх изръсва: “Ние сме потомци на една и съща раса и във вените ни тече кръвта на хуните”. По време на Първата световна война британците наричат немците “хуни”. Явно Еди не схваща пейоративния смисъл и се гордее с праотеца Атила. Но... той е монархът, а не професор по история.
И не е само Еди. По същото време сред британската висша аристокрация текат мощни пронацистки флуиди. Дори назрява заговор, който е заметен под килима. Ако го нямаше вековния опит по укротяването на монархията, не се знае на чия страна щеше да воюва Великобритания. Можеше и да е на българска.
Като млада девойка Елизабет вижда, че заради чичо ѝ Еди устоите на монархията се клатят.
Народът иска република. Тя вече се е загаджила с гръцкия и датски принц Филип, двамата разменят любовни писма, но това е игра с огъня, тъй като неговите четири сестри живеят в Германия и са правоверни нацистки. Едната дори кръщава сина си Хитлер. Вероятно още Елизабет тогава усвоява монархическата предпазливост - една погрешна стъпка и пресата ще насъска кучетата…
На тази рано усвоена предпазливост се дължи нейното успешно 70-годишно царуване. Тя никога не се меси в политическите дела, никога не изказва публично каквито и да било мнения. Просто си изпълнява ритуалните задължения с елегантност, благородство, монархическа скромност и албионска енигматичност. И като махнеш политиката от монарха, какво остава? Остава само приказката за принцове и принцеси.
Като изключим Франция и Русия, европейските президенти са сурогати на монарсите.
Тяхната роля е написана от същия исторически драматург, само трае по-кратко. През вековете парламентите изземват функциите на монарха и ги предават на министър-председателя. Но там, където на монарха му се налага да абдикира, на изпразнената от власт длъжност сяда президентът и от него се очаква точно същото – да не се меси. Да кумува, но да не щипе булката. Както пеят бийтълсите: “Нейно величество е симпатична девойка, но няма много какво да каже …” (https://www.youtube.com/ watch?v=Cj-w0641nbY&ab_ channel=TheBeatles-Topic)
Но докато във Великобритания това “няма какво да каже” е постигнато след граждански войни, реки от пролята кръв и още стотици уроци на историята, у нас е недоразбран принцип на имитационната култура. Ние сме като ученик на класно по аритметика, който не се напъва сам да реши задачата, а преписва резултата от другарчето. Затова, докато във Великобритания кралят се пази да не наруши табуто, у нас президентът се чуди как да го наруши. Но той не е виновен, виновна е прескочената епоха. Той се е засилил натам, откъдето идват англичаните. Иска да провери. И то се видя.
Великият поет от времето на първата Елизабет Уилиям Шейкспир пише: “Целият свят е сцена, а всички мъже и жени са само актьори…” Втората Елизабет стоически изигра ролята на мъдрия наблюдател Хорацио от “Хамлет” и никога не излезе от нея. У нас президентът Радев се опита да играе и Хамлет, и Клавдий, и Розенкранц едновременно. За Офелия се колебая, но сега остава да видим дали накрая ще влезе и в ролята на Фортинбрас.
* Читателят добре знае, но само да напомня - Фортинбрас е норвежкият принц, който пристига в края на пиесата и нарежда да се приберат телата.
