Измина точно една трета от формалното начало на поредната предизборна кампания. Всъщност, както е добре известно, тя започна далеч преди това. В нея, освен партиите, безспорно участва и още една страна – президентът.
Още от началото на първия си мандат Румен Радев ясно показа, че президентската институция му е тясна и иска реална власт. Но тогава той беше добър за опозицията, защото недвусмислено застана срещу ГЕРБ, а вдигнатият му юмрук по време на протестите стана символ на намесата му в политическия живот на страната. А първото му служебно правителство бе изпълнено с атаки срещу партията на Борисов и произведе новия политически проект, наречен по-късно „Продължаваме промяната“.
Днес отново имаме служебно правителство, отново изцяло ръководено от президента и отново с неприкрити атаки срещу бившите управляващи – този път собствената му рожба. И то в момент на няколко кризи и крещяща нужда от стабилно мнозинство и правителство. Тогава?
Социалните медии имат свойството като под лупа да преувеличават процеси и явления. Аз например поставям под съмнение пряката и безусловна обвързаност на Радев с Русия. Ако беше така, едва ли щеше да фаворизира Кирил Петков и Асен Василев, след като двамата имаха ясната и недвусмислена подкрепа на САЩ и посолството на „Козяк“. Няма логика, не се връзва. Същото важи и за преговорите с „Газпром“ и обидно-пренебрежителното отношение на Русия към нас. Радев едва ли щеше да изостри до нетърпимост и отношението си към лидера на отчетливо проруската БСП – Корнелия Нинова.
Тук стигаме до същината на въпроса – защо на практика президентът се скара с всички по-големи партии от ГЕРБ през ПП до БСП?
Да се върне към началото и ясните знаци, които Радев даде, че президентската дреха му е тясна и иска реална изпълнителна власт. Многобройни бяха теориите и подозренията, че прави свой дългосрочен партиен проект, че подкрепя и фаворизира отделни партии, че всячески се опитва да влияе на управлението на страната.
Всъщност това се случи именно през служебните правителства. На практика, въпреки че сме парламентарна република в повечето време след последните редовни избори от 4 април 2021 година еднолично управлява Радев. Неговата сила е в разделеното общество и противопоставянето на политическите партии, доведено буквално до безизходица. Президентът отлично знае, че ГЕРБ са в политическа изолация и поне по досегашните социологически сондажи не може да състави правителство. Затова и критиките към тях са приглушени и епизодични. Другата възможност е тройна коалиция между ПП, ДБ и БСП. Тъкмо към тях са насочени атаките на държавния глава. Те трябва да бъдат компрометирани така, че да не успеят да съберат мнозинство дори от заветните 121 депутати. Така се стига до невъзможността да се състави мнозинство и правителство и отново да се стигне до предсрочни избори и ново тримесечно управление на Радев.
Мнозина ще възразят, че на президента не му е нужно управление в кризи и задаващата се тежка зима без парламент. Но тогава партиите отново ще бъдат в предизборна кампания, ще се замерят с компромати и обвинения и вината за тежката ситуация отново ще бъде тяхна, че не са успели да се разберат.
Целта сега е да се докаже, че нито една от съществуващите партии не е способна да управлява и единствено президентът може да измъкне държавата от калта. Подозренията, че Радев ще осъществи свой политически проект съвсем не са отпаднали. Само за година бяха създадени 2 такива – ПП и „Български възход“. А държавният глава има повече от 4 години до края на мандата си. Защото по всичко личи, че президентът няма никакво намерение да се пенсионира и да се оттегли от реалната политика, както направиха неговите предшественици.
Дали тази хипотеза е вярна или не, бъдещето ще покаже. Безспорен факт е обаче, че във време на тежко разделение в обществото Румен Радев, вместо да работи за единението на нацията, се явява катализатор на нейното разединение. А както са казали древните римляни: „Разделяй и владей“.
