Не мога да приема, че страната ми е била колония на СССР. Знам аргументите за тази теза: ограбването - особено в първите години след окупацията, овластяването на продажни местни вождове, тоталният контрол на всички връзки с външния свят. И все пак не си представям българина от онова време като туземец, по-неразвит от мужика от Омск или Томск. Не виждам и търговските ползи на метрополията от колонията; виждам примитивно желание за завладяване на територии в стила на татарската Златна орда. В един момент Москва осъзна, че тези територии само ѝ тежат, пък сега при Путин отново ѝ се отвори завоевателски апетит, пише "Дойче веле".
Религията на комунизма
Ако при класическия европейски колониализъм след армията и търговците вървят кюретата, които покръстват покорените народи, съветският проект предложи на света новата религия на комунизма. Трудно можем да омаловажим значението ѝ през предните два века. Изследователите спорят за това дали Маркс е повече философ или икономист. Според мен философските му мисли са леко наивни, а световната икономика отдавна е задминала анализите му. Геният на Маркс е публицистиката: способността му да съчувства на потиснатите и - за разлика от един Дикенс например, където сюжетите винаги завършват с мелодраматичен хепиенд - да легитимира моралното им право да се борят за по-добър живот. В тази борба, според него, те имат право на насилие, защото такава е диалектиката на света. Нейната крайна цел е пълното ликвидиране на обществото такова, каквото го познаваме - ще изчезнат държави, семейство, собственост. Как точно си представя Маркс комунизма така и няма да разберем, неговият гений е в критиката, не в утопизма. Което пък прави идеите му удобни за идеологическа употреба.
Огромен подем имат комунистическите идеи между войните. Окрилени от идеята, че им се полага водещо място в съвременния свят, новите индустриални маси се организират, опитват да основат комуни в няколко страни, дори влизат във властта с народния фронт във Франция и се мобилизират в интербригади във войната с фашистите в Испания. Окриляващият пример е Съветска Русия, не само победила интервенцията, но станала за две десетилетия икономически гигант чрез централно държавно планиране. Двайсетте години са време на радикални леви експерименти в изкуството, а комунистическите движения са начело в борбата за равенство на жената.
Тъжният обрат идва не само заради това, че бива разбудено другото чудовище на двайсети век, фашизмът. Проблемът е в самата идейна основа на комунизма. Една пророческа теория, която обещава неминуема победа на работниците и селяните; един лидер, който я проповядва; една държавна сигурност, която бди над него. И разбира се - моралното оправдание да се прекрачат всички досегашни норми на обществото в името на бъдещото щастие на човечеството. В ролята на мега-лидер бързо се настанява социопатът Сталин, а икономическото чудо на модернизацията, удивило света, се оказва постигнато с робски труд на зекове, които през 1930-те стигат до 10 процента от трудоспособното население. Ще последват Мао, Чаушеску и, разбира се, шампионът Пол Пот, ликвидирал към една трета от населението на страната си.
Вярата, че политическата воля може магически да промени света, лесно се превръща в религиозен култ в не докрай модернизирани населения, които искат бързо да "догонят и надбягат" проклетия запад. Равенството в притежанието на вещите безспорно е примамливо за тях; работата е там, че неговата цена се оказва връщане към по-старото неравенството в притежаването на власт, което е всъщност по-тежко. Разликата в заплатите в СССР наистина е по-малка, отколкото в нормалния свят, но комунистическият началник може да се снабдява в спец-магазини, може да си хареса жилището на някого и да го прати в лагер, а при определен характеров тип - и да изнасили безнаказано жена му, както е правел Берия.
В България комунизмът идва наготово
В България комунизмът пристига във вид на полуфабрикат, малко както мумията на Димитров, изпратена готова от Москва през 1949. Няма масово работническо движение, защото няма работници; няма особени дебати върху неговата роля на абсолютна негативност, чрез която обществото ще прескочи в утопията (у нас обикновено дискутираме националния идеал, свързан с някои териториални претенции към комшиите!). Окупаторите внасят наготово и краткия курс по марксизъм-ленинизъм на Сталин, с петте "стадия" на историческо развитие, и технологията за политическо овладяване на икономиката, и тоталното следене на населението, с една дума внедряват цялата тоталитарна машина, усъвършенствана там за 27 години.
Как става така, че този модел толкова добре пасва на България, та след горяните трябва да чакаме края на 1980-те години, за да видим някаква що-годе организирана съпротива? Страхът и евтиният съветски петрол едва ли са единственото обяснение. Комунизмът донася тук нещо, което добре пасва на селския човек: философската идея, че базата е първична, разбирана като "квот хапнеш, квот сръбнеш, туй то". Казват, че била разрушена религията, но истината е по-лоша: религията се превръща в елемент от философията на егоизма, насадена зад идеологическите призиви за саможертва в името на някакви неща. Така от екзарх Стефан, който ляга пред релсите на натоварените за Треблинка евреи, неусетно стигаме до величавата реплика "Господ е българин" по повод гола на Емил Костадинов.
И това не е само в България. Защо днес много източноевропейски страни са готови да коленичат пред "Газпром", наместо да застанат зад нападнатата Украйна? Ами защото базата ("топлото") е важна, а пък разните ценности - ами нали знаем, че те са винаги параван за някакви класови интереси? Самият публичен дебат в продължение на десетилетие беше съвършено имитативен: една изкуствено подхранвана интелигенция се правеше, че вярва в някакви неща, хората се правеха, че ѝ вярват. Десетилетия на лъжи и идеологически криволици подкопаха самата възможност да вярваш в нещо отвъд "базата". Така по един парадоксален начин маркс-ленинизмът победи. Квот хапнеш, квот сръбнеш.
Основният проблем е в разбирането на комунистите, че едни хора могат да бъдат жертвани в името на щастието на другите - споделят го впрочем и фашистите, макар въпросните хора да са други. На 9 септември в България четири пети живеят на село, където на чуждите по принцип се гледа с подозрение. Навсякъде, където пропорциите са такива, комунистическият полуфабрикат работи - Румъния, Албания, Монголия. А кой ще бъде жертван в името на материалистичното мнозинство зависи от историческия момент - веднъж са буржоата, друг път - суинговете и зозите, трети - мюсюлманите. Ще кажете, днес концлагери вече няма, но рече ли да се харесва, политикът непременно трябва да ухажва нашите мнозинства и да презира чуждите натрапници. Орбан му намери термин: нелиберална демокрация.
Остатъците от комунистическата вяра
Остатък от комунистическата религия е анимистката вяра, че зад всяко явление има субект, замисъл. Ако не е изпълнен планът на предприятието, значи непременно има саботьор, който трябва да накажем. Ако близкият ни е умрял в болницата, значи лекарят го е уморил. Тази вяра е култивирана системно през всичките тези четири и половина десетилетия. Всяко нещо трябва да бъде разрешено от чиновник, всяко решение - съгласувано "горе". В последна сметка животът на отделния човек не се оказва негов проблем, а грижа на държавата. Как ще се отоплява, колко деца ще има, дали ще успее да си продаде доматите - за всичко това отговаря горната инстанция, която преди славехме, а сега повече обругаваме. И когато тя е невидима с просто око, започваме да строим дълги мисловни вериги, за да я разконспирираме.
Вярно е, че постепенно започнахме да се измъкваме от този свят. Горната инстанция губи значението си - ако не му харесва, българинът просто си стяга куфара и отива при друга горна инстанция. Озверелите мнозинства засега пускат пара най-вече в социалните мрежи. А и материализмът, и той май взе да отстъпва пред нарастващото напоследък желание на младите за смислена работа, макар и по-зле заплатена. Едно безспорно наследство ни е останало от комунизма, независимо от конкретните вълни на очарования и разочарования в хода на тези два века: правото на недоволство и борба за равенство, превърнато междувременно в основополагащ елемент на съвременните демокрации, макар и никой да не се задълбочава в произхода му. Тъй да се каже елементи на комунизъм без нищо комунистическо.
