Макар че излезе като победител от Втората световна война, в следващите години Великобритания загуби една след друга колониите си. Тогава монархията даде на поданиците си надеждата, че младата дъщеря на краля ще управлява във време на мир и съзидание. И замени силата с театрално великолепие.
Кралският церемониал се превърна в символ на традициите, преклонение пред заветите на предците, обществен дълг и благоприличие. Котва, която крепи здраво кораба на нацията, за да не бъде отнесен в бурните води на безпътицата.
Малцина имат спомени от времето преди нейното царуване.
Затова смъртта на Елизабет II не оставя хората безразлични. Мнозина се замислят колко странно ще е това немислимо отсъствие. Тя е единственият монарх, когото повечето жители на планетата разпознават. Затова и всички я наричаха просто кралицата.
Преди 50 години един английски интелектуалец прави заключението, че около една трета от британците са я сънували – тя е техният авторитет и подсъзнателно я възприемат в ролята на майка. За изминалия половин век сънищата са се мултиплицирали и несъмнено са укрепили този образ.
Въпреки че беше на 96, хората сякаш не вярваха, че ще умре. Дори мисълта за това бе подтискана. Темата се отбягваше така, както я отбягваме в собствените си семейства. Твърдим, че го правим от добри маниери, но едновременно с това се страхуваме. Когато нещо, с което сме прекарали целия си живот изчезне, това чувството винаги ни сполетява.
Когато през 1901 г. кралица
Виктория умира на 82 години,
съзнанието на нейните поданици отказва да приеме, че кралицата е смъртна. Нейната кончината изведнъж поставя всичко под риск. Хората смятат наследника й Едуард VII за твърде възрастен и ненадежден. Опасяват се, че с края на кралицата ще настанат несигурни времена.
Приликата с днешните тревоги на британците са твърде очевидни. С тази разлика, че сега липсва утехата от тогавашния статус на кралството - при управлението на Виктория империята се е разрастнала и Великобритания е станала най-успешната страна в света.
Днес историята е много по-различна и ако би могла да се опише само с една дума, то тя би била упадък.
Преди малко повече от половин година написах, че Нейно Величество като грижовна стопанка урежда делата в домакинството си, така че да остави след себе си възможно най-малко безпорядък. Поне вътре в семейството. Защото неминуемо ще си отиде един ден и не иска опасни неразбории в кралската фамилия. Поводът бе уреждането на статута на съпругата на престолонаследника. И без това след нея династията на Уиндзорите ще има достатъчно предизвикателства с неясното бъдеще на Общността на нациите – организация, която почти изцяло се дължи на Елизабет II. Нейната титла „Глава на Общността на нациите“ не е наследствена и няма процедура по избор на нов Глава на Общността.
Елизабет II е последната жива връзка на Великобритания с предишната й слава. Реквиемът й като велика сила.
Смъртта на кралицата вероятно ще отключи патриотични емоции. В следващите дни на траур британците ще оплакват изгубения символ на това, което са били и по-рядко ще си дават сметка за това, в което са се превърнали.
Несъмнено сбогуването с най-дълго управлявалия монарх в света ще бъде величествено.
Дори в смъртта си тя ще получи цялата слава. Защото в умовете на хората прощаването няма да е толкова с нея самата, колкото с идеята за кралството, което ще изчезне заедно с нея.
