Този град е една малка вселена и цял живот съм се опитвал да открия уникалните детайли в нея
Потърсихме хора, свързани с Пловдив - родени и още живеят в него или родени, но преместили се в друг град. Те разказват за Стария град, за близките си, за местата за мечти и, разбира се, за любовта си към неповторимия Пловдив.
Мразя да се говори за Пловдив с общи приказки, колкото и да са романтични. Преди 15 г. бях в центъра на инициативата за създаване на химн на града. През мен минаваха всички текстове и ги качвах в интернет. В тях имаше много празни думи, с които се правеха опити за възхвала на Пловдив. В текстовете, разбира се, присъстваха задължително тепетата и реката между тях, като най-често Марица се римуваше с тракийска колесница.
След това изпитах омерзение към начина, по който се правят филми за Пловдив. В тях винаги има едни и същи 5-6 кадъра, напоследък ги правят с дронове: Античния театър, Главната, Стария град, Римския стадион и ... горе-долу е това.
И се дразня на информации от типа: CNN засне филм за Пловдив, защото поглеждам клипа - той е от минута и половина и там са същите тези 5 кадъра. Затова от години се занимавам с обратното - търся един друг Пловдив и с нашите зрители вече сме направили над 70 филмчета за непознатия или малко познатия град, в които може да откриете пловдивския дух и пловдивския характер.
Вече не обичам да ходя в Стария град, нито пък в “Капана”, който напоследък е любим на софиянци. Идват специално в квартала,
наемат си скъпи хотели - по 200 лв. на вечер, но дали усещат истинския Пловдив
В едно от заведенията салата №1 в менюто се казва “Софийски окръг”. Това не харесвам у пловдивчани - имаме един особен провинциален комплекс да обичаме външните хора и да им се кланяме, като го съчетаваме с голямото самочувствие, че в никакъв случай не сме вторият град и че все някой ни пречи.
Истинският пловдивчанин не само обича Пловдив, на моменти той го мрази и му се иска да избяга от него, но в крайна сметка си остава тук. Познавам стотици способни пловдивчани, които са били канени в София, но са избрали да останат в родния си град. Дали от страх пред неизвестното, дали от любов към града, дали от някаква комбинация от двете... И едва момент, когато разбираш, че този град не оценява саможертвите.
Моята гордост е, че успях да събера спомените на стотици пловдивчани, живели между 20-те и 60-те години на миналия век. Впрочем Пловдив е градът, за който са написани най-много книги със спомени. Може би това се дължи на факта, че тук има 3 много добри издателства, които охотно публикуват такива текстове. Оказа се, че спомените са най-четеният жанр - прозорчето към истинския град.
Господ ми даде и време, та можах да ги обработя. Написах и един роман, в който диалозите са на пловдивски жаргон. Всъщност речника на пловдивския жаргон цял живот го събираше старият пловдивчанин Александър Кондодимо, който ми го завеща. И се ядосвам, когато дори жаргонът се комерсиализира.
Например тази дума айляк, която беше превърната едва ли не в емблема на Пловдив - това е пълна глупост, но се продаваше по време на Европейската столица на културата. Един от последните филми, които направихме, е за водохранилището на Бунарджика.
Преди 20 г. тогавашният кмет Иван Чомаков ми гостуваше в телевизията и ми донесе един албум със снимки на това съоръжение. То е изградено от белгийска фирма през 80-те години на XIX век и наследници на строителите подарили албума на Чомаков.
Стана ми драго, когато една зрителка ме спря на улицата и ме помоли да дойде и да разгледа албума, искала да го пипне. Дойде.
В “Прослав” пък живее възрастната учителка Димитрия Иванова-Вангелова, която е написала 4 тома история на квартала. Разговаряла е с всички баби и дядовци, когато е била по-млада. Тя ми предложи да направя филм за т. нар. Мичкюрска могила (Мичкюр е старото име на “Прослав”). Според сериозни историци там се е родил Пловдив.
Вълнува ме и историята на емблематични сгради - днешното бинго “Балкан” преди беше кино, а по-назад във времето сладкарница и бирария, а най-отдолу има римска баня. Колко хора знаят това?
Това е голяма тема - подземният Пловдив
В света хората предлагат маршрути по катакомбите, а ние не знаем за много неща, които са буквално под краката ни. Тези дни пловдивчанин на моите години ми разказа, че когато разкопавали района около Понеделник пазара, видял тунел, в който човек може да се разхожда в цял ръст. Никой не знае къде е водил.
Години събирам спомени за пловдивската кухня, следи от която може да се открият в много малко заведения. Характерни за града бяха ястията, приготвени от дреболии, готвеха ги в прочутия Бумбарник към “Тримонциум”, но вече го няма.
Специалитетите от шкембе, дробчета, черва са дошли от някогашната Католическа махала. Мъжете работели основно в касапници и собствениците давали безплатно карантиите на работниците си. В онези бедни времена жените започнали да експериментират и да приготвят различни неща с дреболиите.
В много от тогавашните кръчми не е имало кухня - предлагали са се питиета и най-много нарязано кисело зеле. Но католиците предлагали сготвеното от жените си. И кандидатът да изпие някоя ракия, си купувал малко шкембе или малко бумбар и влизал с това мезе в кръчмата. А днес ядем пици и дюнери. Градът постепенно губи своята уникалност. Расте, но в резултат на т.нар. механичен прираст. Идват хора без памет. Кой ще ги научи какво наследяват?
