- Добрите обноски бързо се забравят по пътя към новия морал в политиката
- Разликите между проевропейските партии не са идеологически, а естетически
Напук на лятото и отпускарските месеци политическият сезон у нас не спира, а интригите само вдигат градуса на иначе топлото и задушно време.
Нищо обаче не допринася за покачването на адреналина така, както позиционирането на политическите клики и фенските им маси непосредствено преди парламентарни избори - четвърти поред за година и половина.
Но ако през 2020-2021 г. общественият разлом минаваше по линията статукво - антистатукво, през 2022 г. същото деление се опакова в добре познатата цивилизационна битка между Изток и Запад - или
“абсолютното зло” срещу “абсолютното добро”
Поради не толкова далечното минало тук битува разбирането, че дясното е демократично и европейско, а лявото - не.
Всъщност във водите на “добрите” и “лошите" най-добре плуват представителите на т.нар. демократична общност - малка, но изключително шумна група, според която всичко по-малко от абсолютната лоялност към евро-атлантическото ядро ни тласка обратно в орбитата на Москва.
Въпреки малкия им брой постоянното им медийно и политическо присъствие я е превърнало в източник на опиниън мейкъри (лидери на мнение), които от сутрин до вечер предупреждават за прииждащата опасност от Изток. И постоянно насаждат чувството, че българите са непълноценни, ненадеждни и назадничави евроскептици, независимо че според всички социологически проучвания
сме едни от най-еврооптимистичните народи,
а идеите за напускане на НАТО и ЕС витаят в главите на по-малко от 1/3 от респондентите.
Задавайки “правилната посока”, същите родни евроинфлуенсъри възпитаха у цяло поколение чувството на изключителност и
интелектуално високомерие
спрямо несъгласните
с тях. Затова “умните и красивите” имат навика да възприемат за човешки същества само себеподобни, а останалите - за необразована сган, която или подлежи на превъзпитание, или на социално изключване.
Неслучайно през годините критериите за попадане в лагера на “добрите” или “лошите” се сведоха до най-простите рефлекси на асоциативното мислене - ако си за НАТО, ЕС и минимум против Русия, си стожер на будната гражданска съвест, тоест добър. Ако си против евро-атлантизма или дори ако го поставиш под въпрос, значи си ретроградният предател Ганьо, който иска да превърне България в Задунайска губерния - тоест лош. Явно добрите обноски се забравят по пътя за новия морал в политиката.
Или-или, без нюанс
- всяко мнение отвъд това предизвиква или объркване, или обвинения от двете страни в предателство.
Конфликтът между Русия и Украйна подмени създалото се противопоставяне между “статукво” и “антистатукво” и ги замени с борбата между “проевропейските сили” срещу “евразийските орки”. А това беше най-големият подарък за родната “демократична общност”, която намери начин да се прелегитимира пред обществото, след като беше постигнала целта си да изчегърта ГЕРБ от властта.
Най-силният импулс за новия лов на вещици всъщност дойде след голото твърдение на Лена Бориславова, че известни обществени говорители и журналисти взимали 4000 лв. от Москва, за да насочват общественото мнение у нас. Изведнъж всеки несъгласен стана “четирихилядник” до доказване на противното.
Терминът стана особено актуален около казуса с “Газпром” - тъй като е руски, значи всеки, който не го дамгосва, също е лош.
Пресен пример - реакциите около участието на експерта от КТ “Подкрепа” Ваня Григорова с бившия депутат от ДБ Георги Ганев (икономист от Центъра за либерални стратегии) на тема газа. В социалните мрежи, където са най-силни, представителите на будните граждани проявиха към една жена онова кръчмарско поведение, срещу което винаги са твърдели, че се борят.
Няма разлика да наречеш някого руска подлога вместо джендър
или четирихилядник вместо соросоид. Това доказва, че въпреки интелектуалното си високомерие претендиращите за новия морал почти по нищо не се различават като маниери от мразените от тях ганьовци.
Същите тези хора вдигат вой до небесата, когато се появи някой, който крещи по-силно от тях - в случая “Възраждане”. Защото от партията на Костадин Костадинов никога не са претендирали за “нов морал в политиката”. Напротив - те използват наличния морал, за да бият по главите онези със заявките за почтеност.
Къде е трезвата позиция?
Светът става все по-комплексен, а това изисква по-сложни обяснения за заобикалящата ни среда. При доминиращия десен исторически и икономически прочит ролята за предлагането на алтернатива се пада на левите партии и движения. През годините обаче БСП не успя да вкара в дневния ред темите, вълнуващи не само левицата, но и мнозинството от българите - защитата на правата на работниците (не само на пенсионерите), системното неравенство (на първо място в Европа по коефициента “Джини”) и грижата за отделния, малкия човек (а не само за семействата чрез предложения за семеен подоходен данък). Вместо това се остави да плува в реката на простите обяснения за “добрите” и “лошите”, където е в губеща позиция, защото е свързана повече или по-малко с русофилските гласове, тоест “тласка ни към Москва”.
Дори с участието си в правителство, възприемано като прозападно и пропазарно, за представителите на умно-красивите БСП си остана “наш партньор, който обаче не е с нас”. И докато столетницата играеше в неподходящи за нея полета, ПП успя да им изземе социалното говорене, но интерпретирано единствено през “борба с корупцията” - тоест без правосъдна реформа, която да унищожи корупцията, не може да има механизми за справяне с произтичащата от нея бедност.
Неслучайно същата общност почна фриволно да етекира ПП като нова левица и вече си присвои правото да определя не само “добрите” десни (тоест всички без ГЕРБ), но и приемливите за тях леви (тоест без БСП).
А всъщност каква е истината - през последните 20 г. над 2/3 от парламентарно представените партии са били
твърди или меки евроатлантици
с афинитет към десните икономически инструменти. Тоест мнозинството от гражданите, които все още виждат смисъл в гласуването, са убедени поддръжници на НАТО и ЕС и са имали възможността да са представяни в Народното събрание през цялото време. Различията между самите тях и партиите им не са толкова идеологически, колкото естетически - евроатлантиците не харесват Борисов не заради политиките на правителствата му, а защото им се струва прекалено груб, прекалено просташки, твърде балкански и не говори добре английски.
Същото важи и за ДПС - те го мразят не защото са против една или друга политика, а защото е партията на Ахмед Доган, който е “лош” по други причини. Да не говорим, че ако Делян Пеевски изглеждаше като Ален Делон, никога нямаше да има протести срещу избирането му за шеф на ДАНС. При по-внимателен прочит върху изборните им програми през последните години ще се види, че в отношението си към стратегически важните за държавата политики - външнополитическа, финансова и социална, ГЕРБ, “Демократична България”, “Продължаваме промяната” и ДПС имат само козметични различия.
Победителят с най-много гласове, както винаги, ще се окаже голямата партия на негласувалите, която с всяка година се увеличава. Но докато все още царува лесносмилаемият разказ за добрите проевропейци и простите ганьовци, повечето хора ще търсят самостоятелен начин за справяне със заобикалящите го кризи. И неслучайно Алековият герой определя всички като маскари. Да не дойде обаче моментът, в който им каже: “Тю! Да ги порази господ”, защото тогава изниква въпросът: има ли къде да се скрият, когато потърси сметка за думите им?
