Въпреки обяснимото разочарование е добре да помним, че 1+1 в изборната аритметика не е 2
Фолклорът изобилства от истории за годежари, пропъждани от момата или които сами си тръгвали след срещата с нея. И макар сватбите допреди 2-3 поколения да са били сделка между родителите, а не романтика между младите, явните бракове по сметка никога не са били одобрявани и винаги се е опирало до любов. Когато и да се е появявала – по-рано или по-късно след сватбата.
Подобна история се заплита и в родната политика: годежари от “Демократична България” ходиха, искаха момата “Продължаваме промяната”, тя ги отпрати, но си остави и “вратичка”. Зер стара мома остая ли се…
Но от неслучилата се коалиция печели “Демократична България”
Колкото и странно да звучи. Въпреки обяснимото разочарование, е хубаво да се припомни, че 1+1 в изборната аритметика не е 2.
Видяхме го предишния път, когато “тогавашните патриоти” не успяха да влязат в НС заедно, макар сборът от отделните им прогнозни резултати да беше над 4%. При тях освен разочарован електорат се прояви и феноменът на телевизионните формати, победителите от които се излъчват след есемеси: публиката
нарочва някого за фаворит и не гласува за него, защото “така или иначе ще мине напред”
После е изненадана. За друга, немалка част от потенциалните им избиратели предизборните сметки бяха и ясен сигнал, че нещо не е наред и се появи естествена предпазливост да не залагат на губещ кон.
Може би интуитивно, а може би не “Продължаваме промяната” (макар де юре коалиция, в масовото съзнание “партията на Киро и на оня другия”) решиха да се явят сами. И от това ще спечелят, дори и печалбата да се свежда само до тези, които не биха подкрепили коалиция, защото не харесват “Демократична България”. И обратно. Така от тази гледна точка и за двете формации по-печелившият ход ще бъде следизборна коалиция.
От друга страна - ако ДБ се бяха коалирали с ПП преди вота, щяха да се сблъскат с поне 3 проблема.
Първият биха били тежките преговори по обща програма. А пазарлъци, така или иначе, ще има след изборите. Но тогава, колкото и проценти да съберат, ще им трябва (поне) трети. Между другото - преговори между трима теоретично би трябвало да са по-лесни, отколкото между двама, защото всяка от три страни е по-склонна на компромиси, отколкото ако само от два края се “удря по масата”.
Вторият проблем, който избегнаха от ДБ, би била още по-сложната игра на сметки и още по-дългите умувания по реденето на листите и неизбежно изместване на ключови фигури и от двете преговарящи страни от първите места. Което не е чак толкова рисково за знаковите им имена, но би било въпрос и на престиж.
Третият проблем щеше да дойде от избирателите. Мнозина щяха “да си спестят есемесите”, защото победителят щеше да им е ясен. А сега е много вероятно и двете формации да мобилизират избиратели - на инат, от реваншизъм или от страх. Особено ДБ.
Но защо “социолозите не познават”?
Образът на социологията като точна наука, която хладнокръвно работи с числа, традиционно се счупва преди и по време на избори. Но не защото социолозите са некомпетентни или злонамерени (поне повечето не са). А, първо, защото работят с данни към конкретен момент, който е отдалечен от самия ден на вота. Традиционният въпрос е: “Ако изборите бяха днес…”, а пък те “днес” не са. Електоралното поведение се движи от нагласи, а прогнозирането му обикновено става през емоционалния им компонент (харесвам/не харесвам), и по него се прави опит да се прогнозира поведение (ще гласувам/няма). И в тази хипотетична ситуация между поведение, възможно в бъдещето, пречупено през настоящето (“бих гласувал, ако бяха днес”) и реалното поведение, което тепърва ще се осъществи, има и много време. И много неизвестни. Да, нагласите са относително устойчиви - променят се трудно и рядко бързо, което ги прави подходящи за прогнозиране. Но това в политиката важи за твърдите ядра, с каквито на следващите избори ще се явят само “старите партии”. Перифериите, обикновените симпатизанти, особено на нови формации, както и колебаещите се дали изобщо да гласуват ги движат различни сили и моментни, резки промени, скандали им влияят осезаемо. Особено
естественият човешки стремеж да си “от отбора на победителите”
Което, между другото, дава възможности за злонамерена манипулация и често виждаме по време на кампанията всяка партия да показва свои данни, според които е победител или поне незаобиколим фактор, за да мобилизира, но и да акумулира вот.
Втори проблем са извадките, с които работят агенциите. Дори и обработката на данните да е била добронамерена, извадката рядко е представителна, макар и да се обявяват внушителни бройки от анкетирани. Представителна извадка се постига трудно. А е и скъпо. Затова понякога (със знанието на поръчителя или по-скоро - не) се правят компромиси с надеждата, че крайните резултати няма да са драстично по-различни.
Трети е специфичният случай със срама от избора, най-видим в първите години на демокрацията, когато анкетираните масово избягваха да дават откровен отговор за кого ще гласуват. В момента много влияе и страхът: звъни телефонът или, както си вървиш и “те напада” случаен и много съмнителен човек, който започва да разпитва за лични неща…
Четвърто: както споменах, проучванията няма как да отчетат точно всевъзможни социални влияния във времето преди вота. Не само случайните. На последните избори например имаше масови информационни вълни в социалните мрежи, а дори и в традиционни медии, че “ако си против големите партии (сиреч, искаш да ги накажеш), не само че непременно трябва да гласуваш, но за колкото по-неизвестна партия - толкова по-добре”. Това също “изкриви” социологията. Защото всъщност не сработи. Но пък даде напразни надежди на много малки играчи и подлъга много от по-големите.
Пети, но ключов фактор, който опорочава точността на прогнозите, е
вотът от чужбина
Социолозите знаят за него, но по една или друга причина не го мерят. А той - както видяхме на изборите лани, може и да изненада доста.
*Авторът е социален психолог.
