Актьорът, който стана известен от сериала “Татковци”, не е снимал повече епизоди за трети сезон
Павел Иванов: Родом от Русе. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” през 2016 г. в класа на проф. Стефан Данаилов. През 2014-а започва да играе в Народния театър “Иван Вазов”, а две години по-късно вече е част от трупата. Става известен на зрителите с ролята си на ветеринарния лекар Тодор Балевски в сериала по Би Ти Ви “Татковци”. Има авторско представление “Петък вечер”, в което играе с другите трима актьори от сериала - Христо Пъдев, Стоян Дойчев и Филип Буков.
- Г-н Иванов, зрителите много ви обикнаха с ролята на ветеринарния лекар в сериала “Татковци”. Ще има ли трети сезон?
- Снимали сме сто епизода. След това няма какво повече да се излъчва, защото няма повече заснет материал. Аз лично не съм влизал в разговори за трети сезон. Но от друга страна, минавам често покрай декора, където сме снимали.
Със сантимент и доза тъга поглеждам през прозореца и виждам, че все още се пази мястото. Тоест възможности съществуват. За съжаление, никой още не е инициирал подобен план. Това зависи от телевизията.
За нас ще е огромно удоволствие да направим още един сезон. От пътуванията в страната, които правим със спектакъла “Петък вечер”, съдим, че има много хора от всички краища на България, които нямат търпение да ни видят, да попитат за “Татковци”, тоест те го гледат. Има интерес, ние го виждаме. Но нищо още не е казала телевизията.
- Вторият сезон на сериала приключи, но добрата новина е, че вие заедно с Христо Пъдев, Стоян Дойчев и Филип Буков продължавате да сте заедно. Имате авторски спектакъл – “Петък вечер”, за който билетите се разпродават много бързо. На какво се дължи това?
- Инвестирахме много време, нерви, художествен талант в това резултатът да бъде такъв и се радваме на това, което се получава до момента. Целим се още по-нависоко.
- Вече го играхте в много градове. Променяте ли по нещо всеки път?
- Разбира се, че променяме. Идеята още преди осъществяването ѝ по време на спектакъла беше, че той ще разчита много на интеракцията със зрителите. На тази база той търпи видоизменение. Ние, разбира се, не забравяме, че проверената и репетираната импровизация е най-добрата. Особено внимаваме да не престъпваме границите на много неща - на хубавия хумор например. Гледаме да ги чертаем здраво и да работим вътре в тях. Това е едно от нещата, което прави спектакъла толкова добър до момента. Вече си говорим за следващ. Имаме две-три посоки, върху които мислим. Няма да крием, че съвсем скоро ще започнем реализацията по някоя от тях, само да уеднаквим мисленето си.
- Отново ли ще бъдете само четиримата?
- Естествено, че четиримата. Няма причина да слагаш или отнемаш фигура от екип, който работи като злато. Няма какво да променяш в един добре смазан двигател.
- Публиката какви идеи ви дава?
- Включваме шеги във всеки различен град. Там, където е възможно, включваме аудиторията и наблягаме на факта, че се намираме в техния град. Ние провеждаме вечерите така, без да изглежда, че се намираме в някое определено място. Публиката реагира много хубаво на това. Обратната връзка, която получаваме, е много, много добра. Трудно ни пускат да си тръгнем поне половин – един час след това. Не е само защото чакат и от месеци насам са искали да си направят снимка с нас. Имат въпроси, коментари, дават обратна връзка по спектакъла. Когато хората чакат само да се снимат с някого, защото са го гледали по телевизията, много се различава от това да чакат някого, за да му кажат колко е готин, колко добре играе и колко добри идеи е осъществил на сцената. Голяма е разликата.
- Какво се случва зад кулисите по време на репетиции, забавлявате ли се?
- Това беше идеята. Ние се събрахме да правим тази пиеса, за да има какво да казваме на близки, познати, на жените си: “Ние излизаме с изследователска цел. Ние излизаме, за да ходим на репетиции, не излизаме току-така. Ние не ходим просто по барове и заведения, ние ходим да работим. Събираме материал, наблюдаваме”. Така се раждат много смешни неща.
Не трябва да има илюзия обаче, че подготовката и осъществяването на представлението е било някаква песен, която се пее на един дъх. Напротив. Един такъв процес до момента, смело ще заявя, че е непознат в страната. Това е, защото е авторски. Не е купена пиеса, литература, плагиатстван телевизионен филм или каквото и да е, което е на пазара в момента.
Всяка една песен, всеки един тон, както всяка дума от текста, различните откъси, образите, които играем, защото ние не сме само себе си, а влизаме в различни роли, са измислени от екипа. Създавани са от нас. Това не се прави така по принцип. Тук не съм виждал подобен пример за събирани текстове, музика, изпълнения и танци да са създадени в ядрото на екипа. По принцип се плагиатства, купува и други такива. Но ние можем да се похвалим с доста пот и кръв, хвърлени по работата. Стоян Дойчев се оказа, че докато правим танците и боевете, тъй като имам сценични боеве и каскади, е доста буен. Много се вживява по време на репетиции и вече няколко пъти разбива устата на Филип Буков.
Веднъж правеше летящ ритник към мен и така ме ритна, че аз със задните си части счупих гипсокартона зад мен.
Та това е нещото, което много отличава, и затова сега бере своите плодове. Фактът, че всяко нещо е мислено, нищо не е направено отгоре-отгоре, нито е копирано, видяно от някъде, всичко е лично и авторско.
- Ще продължите ли да го играете и занапред?
- Няма да е само за сезон. Нашият план, а и прогнозата изглежда е такава, - ще се играе много. Вече имаме и график до края на годината къде ще го играем, в кои зали. Имаме план освен в страната да продължим да го играем в Европа. След лятното турне ще тръгнем и в големи зали като НДК например. Искаме животът му да продължи максимално дълго, понеже то е динамично спрямо времето, променя се.
- Вие играете и в спектакъла “Ексклузивна актьорска нощ”. Как съчетавате толкова много участия?
- Съчетавам ги, не е лесно, много често се препокриват дати. Тогава идва моментът, когато трябва да да дадеш приоритет на едно от нещата. Авторският ни спектакъл все пак е наша рожба, ние сме му глава, ръце, крака.
На него първо му правим програмата с месеци напред. След което като актьор на Народния театър инвестирам цялото си време в програмата му. Не е лесно. Самолети, коли, мотори, хвърчим навсякъде. Задната седалка и капакът на багажника ми са като апартамент. Нося си уредите за спортуване, топки, кецове, дрехи, аксесоари, закачалки, костюми.
- Участвахте и в представлението, което събира студенти на Стефан Данаилов - “Бандата на Ламбо”, което се проведе в рамките на културния фестивал “Арт Будилник”. Какво представлява то?
- Участвах с голямо удоволствие. Роси Обрешкова, като ме покани, нямаше как да откажа, заради голямото ми уважение. Тези вечери са в спомени на Ламбо. Освен че се четат фрагменти от биографичната му книга, има и фрагмент от вечеринката, в който се споделят и лични истории от нас. Там сме 7-8 човека, които сме приятели, защото ни обединява фактът, че сме били негови студенти. Досега бяхме в Перник, Добрич и Сандански.
- Вие ли избрахте коя история от книгата да разкажете, или на случаен принцип?
- Разчитах на случайния принцип, защото, ако избирам аз, значи да изтъкна някоя част от книгата, а пък всичките са страхотни. Затова реших да видя какво ще ми предложи Роси. Аз чета историята за това как са ходили на кино след снимачните дни на “Следите остават”. Как го избират за филма и как ходи в Дома на киното след всеки снимачен ден, без да се преоблича от снимачната площадка, за да може да му личи, че е актьор. Тогава не са пускали случайни хора да гледат в Дома на киното. Много закъснявал да се прибира вкъщи и често му се карали за това. А той просто обичал да гледа прожекции с неговите малки колеги - другите деца от филма.
- А какви спомени с него разказвате ?
- Разказвам за един ден, който прекарахме в Приморско в неговия дом – лятната му резиденция, както обичаше да си я нарича. Там ме покани да му гостувам, защото хората, които се грижеха за него обичайно, имаха други ангажименти. Той ги беше изпратил по разни задачи и трябваше да остане сам, а това не беше добре за този период. Затова ме беше поканил да се видим.
Още сутринта рано пристигнах, той ме посрещна от неговата тераса. Там прекарахме в доста разговори за гафове и смешки от изминалите пиеси, в този период пътувахме. Коментирахме и правихме планове в кои заведения ще вечеряме след това. Той ми разказваше доста за своя приятел от 60-те години на миналия век Георги Аспарухов - Гунди. Сети се измежду тези разговори, че би било добре да хапнем и да изпием по една ракия и да слушаме навън на терасата музика. Пуснахме един диск с песни на Михаил Белчев. Тогава прозвуча една песен, която се казва “В полумрака на спомена”. И има един рефрен:
В полумрака на спомена,
по-брадясал от всякога,
аз се оглеждам сега.
Нищо ново под слънцето,
само дето задъхвам се,
щом изкача стъпала.
Ще се срещаме сигурно
след години на масата,
в стаята, в същия час.
Все по-близо до ангела,
който всеки път тихичко
ще взима един от нас.
Като зазвуча това, ние се правехме, че гледаме нещо към морето и към небето, за да не си виждаме очите, които бяха се напълнили със сълзи, защото тази песен кореспондираше много с неговото състояние тогава. Поотшумя това настроение и той ми каза: “Михаил Белчев е голям поет, Павче, да вземеш да я научиш тая песен на китарата и да я свириш, като ходим по вечери и ресторанти, като пътуваме с нашите пиеси”. Аз казах: “Да, обещавам, ще я науча”, и така и не я научих.
- И до ден днешен ли не я научихте?
- Не. Не мисля, че има някой, който ще ми се зарадва толкова, колкото него, за да я изсвиря.
- Тази година се навършват 80 години от рождението на Стефан Данаилов. С “Ламбо сафари” в София почнаха честванията, вие ще участвате ли?
- Аз съм поканен да участвам от организаторите и създателите на идеята. Но в изминалите две издания не участвах. Може би по-нататък, не знам. Към днешна дата нямам информация как се развива техният план. Но ще се радвам, когато са готови за мен и аз да участвам.
- Като споменахте Гунди преди малко, на много места излезе информация, че вие ще изиграете главната роля във филм за него. Това вярно ли е?
- Попаднах на подобни статии в различни медии. Това за мен би било чудесна новина. Би било страхотно, ако е така. Това са проекти, които се осъществяват много трудно и с огромното усилие на техните създатели. От тях зависи кога и как ще се реализира. Ако съм аз, това за мен ще бъде истинско удоволствие.
Разбира се, няма нито писмен договор, който да може да ми позволи да развия темата. Чух за тази идея много отдавна, че някой планира да създаде кино за Гунди и я намирам за страхотна. Това беше преди пет години.
Знаете, в нашите среди хубавите идеи и проекти се чуват бързо. В този момент започнах подготовка по събирането на информация за тази личност, вдъхнових се и се влюбих в тази идея. Кой ще я осъществи и дали аз ще имам каквото и да е общо с нея, към днешна дата не мога да кажа. Тъй като съм инвестирал пет години от живота си, по-голямо вълнение няма да има.
- А освен подготовка по събиране на информация за Гунди наистина ли сте променили и външния си вид за ролята?
- Това е така, тъй като чух, че има подобни идеи, които може би съвсем скоро ще бъдат реализирани. Моят петгодишен труд върху въпроса беше върху натрупването на голяма сила, капацитет и маса. Следващият етап е т.нар. сесия, в която порязваш излишните натрупани неща, за да може да се превърнеш в атлетичната точна фигура, която биха изисквали създателите на този проект, ако въобще са чували за мен.
- В кои представления участвате в Народния театър?
- В “Двубой” с режисьор Мариус Куркински, хората могат да ме гледат в “Цветът на дълбоките води”, във “Виновният”, “Лунатици”. Бих могъл да изредя и другите пет заглавия с мое участие, но не съм сигурен дали ще се играят през следващия сезон. Програмата търпи развитие, идват нови заглавия.
- Изглежда, че нямате никакво свободно време. Наскоро обаче пътувахте до Монте Карло. Какви приключения имахте там?
- Видях, че има десет дни свободни в графика ми, в които мога да не играя представления и да не репетирам, и беше точно в началото на летния сезон. Понеже знаех какво ме очаква, когато всички по принцип почиват, а мен ме очакват общо 25 дати за 50 дни, и прецених, че трябва да грабна тази възможност. Монте Карло беше дестинацията. Един хубав европейски квартал, има си от всичко, има хубава човешка намеса в инфраструктурата, много е приятно. В авиокулата в Марсилия, която отговаря за полетите, които излитат там, от този район, бяха в стачка. Тогава спряха всички полети, включително и нашия. Наложи се да останем там още 4-5 дни. Не е приятно това събитие, защото блокират пътя и плановете на десетки хиляди души. Ние попаднахме в такъв малък капан. Имаше сериозни резултати върху плановете ни. И аз, и жена ми имахме представления, които трябваше да отменим. При мен бяха в частния сектор, аз предимно отговарям за тях, и имах възможността да ги отменя. Но на годеницата ми спектакълът ѝ беше в институцията, в която тя е балерина. Беше трудно.
