Имот от XIX в. във Френските Алпи и къща в Женева се рушат, ценни картини, книги и артефакти са разпилени незнайно къде
Ако Теодор Димитров не бе съществувал наистина, неговият интересен, но и твърде загадъчен живот, завършил с едно неочаквано и още по-мистериозно наследство, би бил измислен от някой майстор на увлекателни романи.
Но Теодор Димитров бе реален герой - полиглот, дългогодишен библиотекар на ООН, преследван от тайните служби на комунистическа България, но останал патриот до сетния си час, той завещава всичко, което притежава, на родината си, преди да издъхне на днешния ден преди 20 години в Женева.
А както ще се окаже, той притежава невероятни неща: имение от XIX век във Френските Алпи с 30 стаи, пълни с културни и исторически ценности, заедно с къща в престижния женевски квартал “Шамбези”, която също е наблъскана с какви ли не артефакти. Повече от 40 хил. единици - 850 картини, графики и рисунки, между които такива на Салвадор Дали, Марк Шагал, Жорж Брак и платна на известни български художници като Дечко Узунов и Златю Бояджиев. Стотици старопечатни книги и ръкописи с гравюри, първите мюнхенски издания на Рембранд и Дюрер, първите копия на Гутенберговата Библия, първото издание на събраните съчинения на Александър Дюма, една от първите световни енциклопедии, издадена във Франция през 1776 г. 100 византийски, гръцки, руски и български икони със златен и сребърен обков. 750 различни древноримски статуетки, антични барелефи, африкански и азиатски статуетки...
На смъртния си одър Теодор Димитров иска всичко това да се запази. Той няма деца и се страхува, че останалите му наследници няма да могат да се погрижат за грижливо трупаното му съкровище, и решава да промени завещанието си два дни преди да почине.
Като единствен наследник на всичко той обявява българската държава. Теодор Димитров вярва, че само по този начин събраното от него ще се запази. Но уви, както ще се окаже май прави грешка.
Отменям всяко завещателно разпореждане, съставено преди това. Определям Република България за наследник на цялото ми имущество – където и да се намира и от каквото и естество да е. Определям Постоянното представителство на България при ООН в Женева за изпълнител на завещанието. Такава е последната ми воля.
На 15 август 2002 г., два дни преди да почине, Теодор Димитров, който близо 40 години не е стъпвал в България, се подписва под това ново и окончателно завещание.
Мъжът лежи, болен от рак на стомаха в последен стадий, в Кантоналната болница на ул. “Мишел дю Кре” 24 в Женева. Край леглото му са петима души, от които само един българин – дипломатът Петър Коларов – внук на комунистическия вожд Васил Коларов. Другите са швейцарци – нотариус и адвокат, както и зам.-шефката на клиниката и една медицинска сестра, които играят ролята на свидетели.
Димитров заявява, че може да подпише собственоръчно документа, но не може да го прочете. Затова нотариусът му изчита текста на завещанието.
Димитров потвърждава, че това е последната му воля, и слага отдолу подписа си, лишавайки тримата си братя, сестра си и племенниците си в България от всичко, което преди това им е приписал. На по-следващия ден той умира и тялото му е кремирано.
На роднините в България предстои 5-годишна съдебна битка, която в крайна сметка губят. Но през това време те ще научават разни факти от живота на сродника си, за които може би не са предполагали.
Личният живот на
Теодор Димитров
винаги е бил тема табу
за фамилията в България. Повечето от родата нямат никаква представа за сложните му отношения с българските тайни служби.
Разбира се, те няма и откъде да знаят, че през 60-те години на миналия век Държавна сигурност (ДС) е кроила планове да го елиминира, след което по някаква причина се е отказала да го убива.
И макар Теодор Димитров на практика да е “невъзвращенец”, както при комунизма се наричаха избягалите на Запад, в същото време роднините му в България никога не са били подлагани на репресии, нито са спирани да пътуват в чужбина.
Не само наследството на Теодор Димитров, на практика по-голямата част от живота му е пълна мистерия.
Теодор Делчев Димитров заминава за Швейцария през 1958 г. напълно легално, след като е спечелил конкурс за служител в Международната организация по труда в Женева. Отпътуването му не става толкова лесно. Младият мъж води истинска битка за това назначение, защото от Министерството на външните работи в София са решили да изпратят на поста сина на някакъв партизанин. От Швейцария обаче настояват да замине човекът, спечелил конкурса, и така Теодор Димитров поема към Женева.
Две години по-късно, пак с конкурс, той започва работа в библиотеката на ООН в Женева. Това е институцията, в която се пазят изключително ценни книги, сведения, карти и информация, които засягат българската държава. Включително и териториалните й спорове с всички съседни страни.
Изведнъж нежеланото момче се превръща в особено интересен обект с обещаващи възможности, неизчерпаем източник на ценна информация.
Очевидно Теодор Димитров, или обект Хамлет, под какъвто псевдоним фигурира в картотеката на Първо главно управление на ДС, е имал неправолинейни отношения с българското комунистическо разузнаване.
Тази връзка все още не е напълно изследвана, защото голяма част от информацията не е налична за обществено ползване. По думите на един от съвременните ръководители на българското разузнаване част от данните за Теодор Димитров и действията му са архивирани на микрофилми и никога не са били разсекретявани.
Последното регистрирано пътуване на Теодор Димитров до България е през 1963 г., след което той отказва да се завърне в родината. Той спира да превежда и тази част от валутната си заплата на международен служител, която надхвърля възнаграждението на българските дипломати, както се изисква по едно министерско постановление от онова време.
Следва тотален разрив с България, време, в което той вероятно е отказал и да изпълнява поставените му от службата задачи. Така Хамлет
попада в листата
за физическо
ликвидиране на
суперсекретната
Служба 7,
която се занимава с така наречените “остри мероприятия” зад граница.
В списъка с мишени за физическа елиминация Теодор Димитров е на 7-о място. Преди него са емигрантът Благо Сламенов, който трябва да бъде упоен и отвлечен от кораб в Италия, и Трайчо Белополски, който трябва да бъде ликвидиран в Лондон, след като е оцелял от отровната луканка, която са му пратили.
По някаква причина обаче през 1969 г. спецотделът за мокри поръчки се отказва да преследва Димитров и работата с него се поема от друго звено на Първо главно управление на Държавна сигурност.
Това се потвърждава черно на бяло и от разсекретените документи на Държавна сигурност, където срещу номер 7 “Хамлет” пише, че папката е предадена на друг отдел.
Възможно е това преосмисляне да е било двустранно мотивирано, защото Теодор Димитров започва да развива активна дейност в полза на родината.
На какво конкретно действие или събитие се дължи този прелом, вероятно може да се разбере от микрофилмите, ако те бъдат разсекретени някой ден. Според един бивш кадър на българските тайни служби Теодор Димитров е бил в услуга на вездесъщия кръг около Людмила Живкова и стремежа към придобиване на културни ценности в чужбина. Той твърди, че човекът, който въвежда Теодор Димитров в тази работа, е Богомил Райнов, който отива на лична среща с него в Женева. И това не е за да черпи вдъхновение за шпионския роман “Господин Никой”, а със съвсем конкретно поръчение.
По онова време Райнов вече от няколко години е активно в “бизнеса” с културно наследство. До 1960 г. като аташе по културата в българското посолство в Париж бъдещият известен писател и професор по естетика закупува различни произведения на изкуството.
По-късно с държавни пари, отпускани по настояване на Людмила Живкова, той продължава да участва в мисии в чужбина, откъдето се попълват фондовете на Националната галерия за чуждестранно изкуство.
Дали завещаното от Теодор Димитров не е всъщност част, останала именно от подобна операция? Още една мистерия.
В къщата на Теодор Димитров след смъртта му бяха открити стотици картини, графики и рисунки, между които имаше работи на Салвадор Дали и Марк Шагал.
Картина на Жорж Брак
– бащата на кубизма
бе открита случайно,
навита на руло и
прикрепена под дъното
на гардероба в
спалнята
на Теодор Димитров. Очевидно укрита от него старателно, за разлика от останалите произведения.
Самият Богомил Райнов споменава за Теодор Димитров в книгата си “Людмила – мечти и дела”.
Ето какво пише там:
...Това бе млад мъж с приятна външност и добри обноски, владеещ пет западни езика и добре запознат с библиотечното дело. Запознах се с него при едно пътуване за някакъв симпозиум на ЮНЕСКО в Женева през май 1961 г. За последен път се видяхме през юли 1981. Двайсетте години между тези две дати представляват и периодът на общуването ни. По онова време ми се случваше да пътувам по разни поводи в Женева, но той нито веднъж не се върна в България...
Теодор Димитров беше от ония достойни граждани, които в страните с цивилизовани държавни порядки биват награждавани, макар и посмъртно. Една от заслугите му към България беше, че като висш служител в ООН с достъп до всички библиотечни хранилища той издирваше, копираше и размножаваше на свои разноски редица документи, важни за националната ни история.
Именно това обстоятелство ме подтикна да използвам дружеските си отношения с Теодор, за да получа информацията, необходима ми за споменатия вече мой проект. Наскоро след разговора с Людмила ми се случи да пътувам до Женева. Срещнах се с Димитров в някакво кафене на рю “Мон Блан”. Обясних му накъсо какъв е проблемът ми. Той охотно се съгласи да ми достави необходимите сведения от някаква фирма и да ме осведоми на следващия ден. Въпросът му какво се готвя да публикувам, ме постави в донейде неловко положение. Не го излъгах, обаче не му разкрих цялата истина... Премълчах единствено, че с проекта ми е запозната и Живкова.
Димитров от своя страна ми разказа, че имал връзка с неколцина млади хора, негови колеги от ООН, които споделяли идеите на Агни Йога... Верен на даденото обещание, Теодор още следващата вечер ми донесе в кафенето точна справка за условията на фирмата, според изискването – добро качество при минимални цени... Людмила бе доволна, че сега, подир пътуването до Женева, смътното намерение вече се превръща в конкретен проект...
През 2007 г. “24 часа” бе единствената медия, която бе на терен в Женева при отварянето на имотите на Димитров от комисията, изпратена от България след края на делата за наследството.
От направените тогава фотографии се виждат древноримски статуетки, барелефи от Древен Египет и Асировавилонската епоха, старинни азиатски статуетки с позлата и безброй други антики...
В имотите, завещани от Димитров, бяха намерени хиляди томове книги, сред които и ръкописи с историческа стойност и старопечатни книги с гравюри, редки карти и речници...
Как е възможно човек с една заплата, макар и на високоплатен международен служител, да се сдобие с всичко това?
Този въпрос не даваше мира на българските експерти, които през ноември 2007 г. влязоха в къщата на Теодор Димитров в женевския квартал “Шамбези”, а после и в малкия му замък край Жекс във Френските Алпи, за да опишат завещаното имущество.
Точно 5 години след смъртта на дарителя съдебните битки с роднините му в България бяха приключили и държавата трябваше да влезе във владение. За целта тогавашният министър на културата Стефан Данаилов бе изпратил четирима души, които за пет-шест седмици трябваше да преровят и опишат всичко по-ценно. Работа не за седмици, а за години.
Едно от първите неща, които бяха привлекли интереса на групата, бе личният дневник на Теодор Димитров. Но бележките му даваха само частичен отговор на някои неразгадани въпроси, а в същото време хвърляха сянка на още по-голяма мистерия върху други.
“Отново съм на
прицел. Те ме
преследват...”,
пише в дневниците си дългогодишният дипломат. Защо и как го притискат и кои са тези “те”, не става ясно. “Те” присъстваше доста често в записките му.
Дали това се дължеше на възпалената му стара параноя от времето на комунизма, когато отказва да яде каквото и да било, изпратено от България, защото се опасява, че може да го отровят? Или бяха бълнуванията на човек, приемащ медикаменти заради тежкото си заболяване?
Тези въпроси кореспондираха с част от съмненията на близките на Теодор Димитров в България.
Още в деня, когато им е съобщено, че са лишени от наследство, те веднага се усъмняват, че е извършена ужасна мистификация или пък върху техния родственик е бил упражнен някакъв натиск.
Някои от подозренията падат върху двамата дипломати, които са контактували с Теодор Димитров в последните дни от живота му.
Това са Петър Коларов и Пламен Бунзин - и двамата бивши агенти на Първо главно управление на Държавна сигурност според комисията по досиетата. Първият е работил под псевдонима Декарт, а вторият е законспириран като агент Флавио.
Допълнително напрежение възниква и от факта, че
агент Декарт не е кой
да е, а правнукът на
Васил Коларов
– министър-председател след Георги Димитров, ръководител на БКП и Коминтерна.
Всъщност се установи, че в началото на август 2002 г. самият Теодор Димитров се е обадил на Коларов по телефона в българската мисия в Женева и го е помолил за среща.
Двамата се виждат отново на 12 август, този път в присъствието и на Бунзин. На другия ден Димитров влиза в болница.
Шеф на дипломатическата мисия в Женева по онова време е Димитър Цанчев. Когато Теодор Димитров умира, Цанчев разпорежда да бъде направена комисия, която да отиде в имотите му, да огледа и да смени бравите от съображения за сигурност, след което да ги запечата.
Къщата на Димитров е на километър от българската мисия, но дотогава почти никой не е влизал там. Дипломатите дори не предполагат, че стаите на къщата, мазето и пристройките в градината са пълни с книги, картини, антики и какви ли не предмети и документи.
“Бяхме изумени от това, което намерихме вътре”, спомня си Цанчев. От този момент нататък той се разпорежда никой да не ходи сам на това място освен с придружители. Според него само така ще се избегнат бъдещи претенции или съмнения, че нещо би могло да изчезне.
По-ценните на пръв поглед неща са прибрани в киносалона на дипломатическата мисия в Женева.
Стаичката на човека,
който навремето е
пускал филмите, е
превърната в
своеобразен трезор
През 2007 г. комисията от Министерството на културата описва и нещата, които се намират там: глава от Патра, древногръцки сатири, антични барелефи, много стара позлатена статуетка на Буда, фосили, икони, картини, древноримски статуетки, слонова кост, илюстровани библиографски издания на Библията, малка пластика от известен немски автор от началото на XX век... В касата на мисията се пазят и няколко по-дребни по размер ценности.
Всичко събрано от дипломатите веднага след смъртта на Теодор Димитров е пазено в мисията следващите пет години до пристигането на комисията.
“Тогава на бюрото в спалнята му намерихме ръкописно завещание от 28 юни 2001 г., в което приписва имотите си на роднините, а архива – на българската държава. Направихме копие и го предадохме на близките, не сме го крили”, казват дипломатите от мисията в Женева.
Една от последните записки в личния дневник на Теодор Димитров гласи: “Вчера говорих със сестра ми Мария. Още не съм умрял, а те вече се карат...”.
Това би могло да е едно вероятно обяснение защо е решил да промени завещанието си в последния момент. Мислил е, че само държавата може да съхрани събраните от него ценности и документи.
Погледнато от днешна дата, изглежда сякаш този голям родолюбец и патриот се е объркал драматично.
Защото огромното богатство – материално, културно и духовно, което остави, бе разпиляно. Намерените книги, ценности и артефакти бяха разпределени към различни музеи и фондове, но всъщност нищо от това не видя бял свят, а потъна в хранилища и складове. Имотите бяха оставени да се рушат под напора на времето.
Преди 15 години бе направен инициативен комитет с идеята да се постои български православен храм в рамките на имота в Женева. Но нищо не бе направено и старата къща се руши. Имотът във Френските Алпи също бе оставен да пустее.
“В България пристигнаха три тира с вещи, които бяха разтоварени в едно хале. Ние влязохме едва трети, преди нас влязоха представителите на службата за борба с организираната престъпност и тези от агенцията за национална сигурност”, разказа преди време представител на Министерството на културата.
Той уточни, че когато експертите приемали вещите според описите, имало твърде много липси и несъответствия. Къде точно и как са се загубили, експертът няма обяснение.
