Докато на няколкостотин километра от България руснаците убиват, изнасилват, грабят, нашите дейци на БСП седят и пресмятат колко ще струва газът. Кой ще последва такава левица, пита професор Ивайло Дичев в анализ за "Дойче веле".
Не се вайкам, че лявото чезне - притеснява ме по-скоро съдбата на ценностите, които то изповядва: равенството, солидарността. Вярно, че левицата няма "монопол над сърцето", ако използвам ключовата реплика на Валери Жискар д'Естен, и все пак се боя, че с обществата ни се случва нещо много сериозно.
Обичайното обяснение у нас е, че лявото пространство е заето от застаряващата столетница, която не само се гордее с тоталитарното си минало, но и напоследък се чуди с какво да изненада европейските си партньори - от ксенофобия до хомофобия, от балкантуристки традиционализъм до безразличие към престъпленията на руските нацисти. Проблемът обаче надхвърля обърканите идеи на социалистическата лидерка - поражда го самото развитие на съвременния свят.
Днешните ценности на левите
Да бъдеш солидарен означава да си част от общност, исторически тя е работническата класа. Но с края на масовото производство тази социална база се разпадна - в развития свят работниците са от една страна високо платени специалисти, от другата страна са онези, които марксистите наричаха лумпенпролетариат, т.е. сезонни работници без професия, гурбетчии и съответно лишени от класово съзнание. Битката за социална база на лявото в епохата на глобализацията започна неусетно да се измества към националния протекционизъм, с което впрочем беше обезсмислен универсалисткият замисъл на комунистическото движение от времето на Маркс. Класовите различия между страните започват да стават много по-големи от тези вътре в тях: да бъдеш българин или сомалиец днес започва да се възприема като екзистенциална несправедливост.
Оттук левите някак незабелязано започнаха да преминават към националистически позиции. Това видяхме дори при идеалистичната "Сириза", създадена в неравната борба на Гърция срещу международните кредитори, която универсалистът Варуфакис напусна, за да прави европейски проект. И докато другаде левите все още се чувстват длъжни да възпроизвеждат ценностите на универсализма, нашата БСП съвсем откровено се хвърли в състезание с крайнодесните. Така може би успя да задържи някои пенсионирани военни, но със сигурност разочарова млади леви с европейски профил, които не спират да мислят за алтернатива.
Грижа за бедните, но само за някои от тях
Традиционна характеристика на лявото е щедростта - в момента, в който една партия започне да пази своите от чуждите, се подкопава самата ценностна основа на позицията. Нашите социалисти например са готови да се грижат за бедните, само че ако може - само за нашите бедни, не за многодетните и за тези, дето не работят, сещате се кои. Да не говорим за бежанците, които кой знае откъде идат. Да не говорим за някаква солидарност с по-богатите от нас европейци. Само че веднъж възприет, този инцестен морал води естествено до следващата крачка - ами откъде накъде ще давам от данъците си за някакви хора, дето ги мързи? Всеки да се оправя! Е, разбирате защо в България лява данъчна реформа ще се случи трудно - въпросът не е икономически, а културен.
В самото даване на бедните няма нищо ляво - това се нарича филантропия. Ако проследите модерната епоха, ще видите, че големите стъпки в социалната сфера се правят от "буржоазни" правителства: данъкът общ доход във Великобритания, пенсионната система при Бисмарк и т.н. Не подценявам борбите и натиска отдолу, обръщам внимание на факта, че самият жест може да има различни политически смисли - например купуване на социално спокойствие. Бойко Борисов умееше да хвърля пари от джипката, за което много наблюдатели го обявяваха за ляв. Сериозно преразпределят бюджетни средства от "Продължаваме промяната", тръгнали по "третия път" на Блеър и Клинтън, който опитва да впрегне енегрията на либералния пазар за социални цели.
Това ляво на раздаването стана особено изкусително, когато масовото производство беше заменено от масовата консумация. През 60-те години социалните борби се пренасочиха към сексуалното освобождение, после дойде новият номадизъм на глобализацията. После политиките на идентичност, мислена като собственост и право над собствените характеристики. После вселената се удвои с дигиталното измерение.
Вдъхновяващи идеи липсват
Защо от тази вихрушка пострадаха най-вече левите партии? Свободата, характерна за дясното, вероятно днес е по-актуална от равенството. Има нещо архаично в социализма, проповядван от дейци като Корбин, с национализираните железници и всичко останало. Вероятно етатистката визия за френската икономика е една от причините за катастрофата на тамошните социалисти - Оланд завърши мандата си с четири процента популярност, а кандидат-президентката Идалго не стигна и два процента. Всъщност най-успешният ляв проект беше датската политика на пластична сигурност, която подпомага човека не да пази работното си място, а в прехода към новото, но пък ще кажат - това е либерализъм.
Основният проблем на БСП е стремежът да бъде лидерска партия
Основният проблем на БСП е стремежът да бъде лидерска партия
Проблемът е в липсата на истински вдъхновяващи идеи, каквато например е тази за безусловния базов доход (поддръжниците му далеч не са само леви, сред тях е и бащата на неолиберализма Милтън Фридман). За да направиш щедрото усилие да се лишиш, да се погрижиш за бедните, да бъдеш солидарен с неуспелите, трябва нещо да те вдъхнови. Нашите дейци на БСП седят и пресмятат колко ще струва газът, докато на няколкостотин километра от България руснаците убиват, изнасилват, грабят. Кой ще последва такава левица?
Жълтите жилетки във Франция опитаха да увлекат хората с романтиката на бунта срещу системата: около кръговите движения се формираха спонтанни дискусионни групи, в които се преодоляваха студенината и отчуждението на съвременния свят. Така беше и у нас във времето на протестите срещу ГЕРБ, макар че движещите сили бяха по-скоро от дясно. В припламването на протестна енергия винаги има нещо ляво, нещо свързано с достойнството на гражданина, но как да се стабилизира това в партийна формация?
Може ли ново ляво движение да възникне отдолу?
Струва ми се, че основният проблем на някакво ново ляво движение би било не раздаването на пари и помощи, а ангажирането на хората във взимането на решения. Лявото може да се възроди само по пътя на участието. Страхил Делийски, участник в поредния опит за алтернативен ляв проект, наречен платформа "Прогрес", с право каза, че подобно начинание трябва да се изгражда отдолу нагоре. Да добавя - основният проблем на БСП е стремежът да бъде лидерска партия, където госпожа Нинова отчаяно се състезава с далеч по-умелия в медийното шоу господин Борисовв категориите "даване" и "назначаване".
Ако се обърнем към историята, самите комунистически партии тръгват от "съветите на работници и войници", замислени като масово участие на гражданите във властта по места, за да стигнат до обожествяването на мега-диктатора, който разполага с живота на милиони. Почитанието към Путин днес е отглас от това фетишизиране на властта, което левите традиционно предпочитат пред правото, защото прави възможни революционните промени.
Колко хубаво би било, ако едно ново ляво движение замени култа към лидера и стерилната държава с ангажиране на гражданите отдолу, които започнат реално да участват в политическите решения. Знам, че няма как да се върнат партийните събрания и профсъюзните политинформации, те и без това се превърнаха в нелеп идеологически ритуал. Но живеем в свръхмедиатизиран и комуникативен свят и всякакви неща могат да се измислят за непосредствено участие live. Един непрекъснат контрол отдолу в последна сметка ще деперсонализира лидерството и ще работи в посока на колективното ръководство. Спонтанният диалог ще насочва обсъжданията към конкретни местни проблеми, наместо към идеологически клишета. Но зад всичко това би трябвало да стои идеята за реформа на държавата като такава. Например - въвеждане на партиципативно бюджетиране, гласуване от страна на гражданите за това какви харчове да се правят от общината (най-добре ще убедиш някого да плаща данъци, ако му дадеш право да решава за какво, нали?). Възможност за отзоваване на политици и администратори по съответни процедури. Разширяване на правото граждански сдружения да участват в управлението. Схващате посоката.
Като всяко нещо, което възниква отдолу, подобна общност няма как да не бъде шарена - и радикална, и зелена, и малцинствена, и субкултурна, и доброволческа, ще се разделя и събира непрестанно. И всичко това - като алтернатива на дясното, което традиционно разчита на авторитети, експерти, лидери.
От такова нещо май не става партия, а и никой анализатор няма да му позволи да се нарече "ляво". Но кой знае, някое следващо поколение може да опита да внуши на гражданите, че имат нещо да правят заедно.
Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на "Дойче веле" като цяло.
