Преследването на противниците на войната срещу Украйна в днешна Русия все по-често се сравнява с репресиите по времето на Съветския Съюз. Директорът на Центъра „Сахаров“ Сергей Лукашевски смята, че тези паралели са уместни, но подчертава и множество разлики, пише "Дойче веле".
Доколко справедливи са, според Вас, сравненията на днешните репресии с тези от времената на Брежнев или дори на Сталин по времето на Съветския Съюз?
С. Лукашевски: Ако направим исторически паралел – действително общото е много. Това, което се случва днес, напомня за репресивната практика от времената на Брежнев, а безумно разтегателният характер на законовите формулировки доста напомня за ситуацията от 1937 година. Но независимо от строгите присъди, които се произнасят сега (до седем години затвор само за думи, изречени на заседание на общинския съвет - например срещу Алексей Горинов) - различия определено има.
Сталин е имал съвсем друга задача: да подчини човешките маси и да ги накара да работят за неговите цели – да строят заводи или да отиват на война там, където ги изпрати. На него му е бил нужен пълен контрол над обществото – затова репресиите са били масови и са обхващали милиони хора. Съвременната руска власт има други задачи – обществото да проявява лоялност и да не се изпречва на пътя на властта.
Днешните репресии са избирателни и тяхното предназначение е да сплашат – в това отношение приличат на Брежневите, тъй като и тогава обект на атаките са били хората, готови да излязат публично и да говорят за нарушаването на човешките права в Съветския съюз. Но и тук има важна разлика: по времето на Брежнев репресиите са се извършвали в едно тоталитарно общество, което е било „дисциплинирано“ и е съществувало в строги рамки. Днешната власт има за задача да създаде такива рамки и да вкара обществото в пространството на „несвободата“.
Все пак доколко властта успява да сплаши хората – нали живеем в друго време?
С. Лукашевски: Мисля, че за съжаление политиката на сплашване е доста успешна, не на последно място, защото хората помнят този исторически страх. Затова и се връща общият страх. Хората имат чувството, че държавата е способна на всичко. Затова мнозина, които протестираха в първите дни след войната, заминаха, след като на няколко пъти бяха задържани. Те осъзнаха ясно, че за Путиновия режим предели няма, че той ще бъде жесток, докато не постигне целите, които си е поставил.
Казвате, че много хора са заминали след 24 февруари вън от страната. Може ли да се говори за ново дисидентство? Каква роля биха могли да изиграят тези хора за демократичното развитие вътре в Русия?
С. Лукашевски: Дисидентството е това – инакомислие вътре в страната. Според мен сега то ще се развива много активно – имаме вековни традиции в това отношение. Мисля, че главната задача на хората, които са заминали от страната, е всячески да помагат на тези, които са останали и се съпротивяват – точно както е било в дисидентските времена в Съветския съюз. В това отношение паралелите са напълно уместни.
Германия сега преразглежда отношенията си с Русия. Това се отнася на първо място за енергийната зависимост, но и за връзките в сферата на бизнеса, и в сферата на гражданското общество. Как гледате на развитието на тези връзки?
С. Лукашевски: Говорейки за разрива на икономическите връзки и енергетиката, не мога да не кажа, че Европа и Западът като цяло не са слушали внимателно големите руски мислители и Сахаров в частност. Още през 1977 година той пише статия под заглавието „Ядрената енергетика и свободата на Запада“. Тогава той вижда изход от ситуацията именно в ядрената енергетика, но основната му мисъл е за друго: западният свят не бива да бъде зависим ресурсно от авторитарните режими – той би трябвало да се опира на способността си да произвежда нови технологии, на способността си да развива науката. За съжаление обаче тези негови призиви остават нечути.
Западният свят и най-вече Европа и Германия се оказват точно в такава зависимост. Сега виждаме докъде води това. Виждаме, че Сахаров е бил прав. И хората от Русия трябва да бъдат чути, но трябва да се знае кои си заслужава да бъдат чути.
Опитва ли се руската власт да инструментализира историята и доколко ѝ се удава това?
С. Лукашевски: Да, несъмнено, това е един от главните инструменти на режима. Няма никаква вечна Руска империя, това е чисто и просто истинска консервативна диктатура. Оглавява я диктатор, който се бори за собствената си власт, като използва носталгията на мнозина по Съветския съюз и травмата от много трудния преход към новата социално-икономическа реалност.
Виждаме, че икономическата ситуация в Русия рязко се влошава. Това може ли някак да повлияе на разбирането на хората за това какво става, на възможностите за протест? Какво може да стане в Русия в следващите няколко години?
С. Лукашевски: Това безспорно ще повлияе на разбирането на хората. Ако военните действия продължат и санкциите окажат влияние, при което делничният живот на хората се влоши, отношението безспорно ще се промени и ще има много ропот. Но не очаквам масови протести, освен ако не настъпи икономически колапс – недостиг на продукти, масови уволнения на хора. За съжаление се оказва, че в Русия е построена доста примитивна, но устойчива икономическа система, а Западът и светът зависят от руските ресурси.
