Мъките на българската и британската политика сякаш вървят със сходна честота. Тук криза, там криза. Тук се търси нов премиер, там се търси нов премиер.
Има и разлики. Сред тях, три са ми особено интересни. Първата е, че става традиция лидерите на политическите парти да бъдат отстранявани от самите партии, не от опозицията. И не след съкрушително поражение, а по време на власт. Маргарет Тачър беше свалена от своите, Тони Блеър също. Сега и Борис Джонсън го изхвърлят (макар и да има още до пълното му отстраняване) своите. Втората е, че винаги има много кандидати за лидерския пост. Историята с “няма кой” и “кой, ако не той” не съществува. Сега за мястото на Джонсън се очертава да се борят десетина кандидата. И това става след като Борис Джонсън отстрани преди време 21 души от най-силните депутати, на практика изхвърли от партията целият ѝ елит. И пак се намират мераклии. И третата интересна особеност е, че Великобритания е изцяло реална парламентарна демокрация. Няма как да си лидер на сериозна парламентарна партия ако не си член на парламента, ако не си първо избран. След като оглавиш правителство, оставаш в парламента. Повечето министри се избират сред депутатите, а след като станат министри, остават народни представители. Не е възможно някой да си седи неизбран вкъщи и да управлява от името на суверена.
И една бонус странност: в парламента има места само за 2/3 от депутатите. Останалите, ако са там, стоят прави. Хора има, места няма.
