- Превратът на 18 май 1934 г. става с одобрението на голяма част от българите
- Правителствата до 1944 г. са падали основно по вътрешни причини, прозападната и проруската ориентация също са били съществен фактор, каза още историкът, ръководител на катедра "История на България" в СУ
- Бързо усвояваме както позитивните, така и негативните парламентарни практики, които съществуват в Европа в края на XIX в.
- Още след Освобождението имаме служебни правителства – на митрополит Климент през 1879 г., което трябва да организира избори
- Необходимостта от коалиционно управление възниква още при Александър I Батенберг, който разчита на либералите и консерваторите
- Проф. Янчев, наскоро падна 99-ото правителство на България. Следващото е с емблематичния номер 100. Ако условно разделим историята на България на 3 части – след Освобождението, по времето на социализма и най-новата история, кои са основните тенденции, които забелязваме в правителствата?
- Mного точно очертахте трите основни периода в българската история.
Първият действително е до 9 септември 1944 г. Дотогава независимо от промените в политическото устройство и различните периоди, в които конституцията не е била спазвана или частично е била отменяна, се следва един модел, при който правителствата легитимират своето присъствие и действия благодарение на два фактора - волята на избирателите и волята на монарха. Освен с малки изключения те се ползват с обществено доверие и представителност и управляват в рамките на една демократична система.
Не може да се твърди същото за периода след 9 септември 1944 г. С изключение на първоначалния период, когато имаме фактически представители и на други политически партии в управленския екип, се утвърждава “еднопартийно” управление на БКП в съюз с БЗНС. Въпреки това водещата и определящата тежест принадлежи на комунистическата партия. Това се запазва до промените през 1989 г., когато с доста големи усилия и трудности отново се връщаме към този парламентарно демократичен модел, характеризиращ напредничавия и цивилизован свят. И който дава възможност различните обществени групи да излъчат свои политически представители на базата на представени от тях програми.
- Ние се освобождаваме последни от османското робство. Ако трябва да се сравняваме с нашите съседи, които имат парламентарен живот средно с по няколко десетилетия повече от нас по това време, как стоим ние - стабилно или като италианците, които за около 50 години сменят над 50 правителства?
- Факт е, че с изключение на Албания, която се появява по-късно на картата, от балканските държави ние сме на опашката на народите, които получават възможност за самостоятелно държавно и политическо развитие.
Но факт е и също така, че ние много бързо наваксваме и усвояваме позитивните практики, които съществуват не само на Балканите, но и в Европа. И в този контекст може да кажем, че бързо усвояваме и негативните примери.
Дори само ако погледнем управлението на първия български княз – Александър I Батенберг, ще видим, че имаме най-различни модели на сформиране на правителства, които не се променят през следващите периоди.
Имаме кабинети, които са назначени от княза. Имаме и такива, назначени от княза, но по фактическата воля на избирателите, тъй като на два пъти през този период дава предимство на либералната партия. И той е принуден да се съобрази с резултатите от изборите и да назначи правителство на либералното мнозинство – това е кабинетът на Драган Цанков, и след него този на Петко Каравелов.
Имаме и правителства, които идват на власт в резултат от извършен държавен преврат. И такива, които са се сформирали и подавали оставка под външен натиск. Тези практики, характерни най-вече за балканските страни, но и в останалите европейски държави, още в първите години след Освобождението се налагат и в България.
- Споменахте преврати и външен натиск - те ли са най-честите причини за падането на правителствата?
- Най-често правителствата падат по вътрешнополитически причини. Те могат да бъдат формулирани в няколко направления: изчерпване на общественото доверие, както и това на княза. Освен това и заради вътрешнопартийни борби и конфликти, които правят невъзможно по-нататъшното оставане на власт. Често срещана причина за оставката на кабинета са разкрити политически, стопански и други злоупотреби.
Какво друго трябва да отбележим - много съществена роля играе и външнополитическият фактор и необходимостта да бъде преформулирана основната посока на външната политика на страната. Обикновено в този случай се търсят партии, които споделят определени политически възгледи. До периода на Балканската и Първата световната война става дума за смяна на правителства, които са определено прозападно ориентирани, а другите - проруски.
Що се отнася до превратите - не са толкова чести в България. Те имат различни политически цели и последици.
Класическият пример е с преврата от 1886 г. срещу княз Александър I, пряко иницииран, организиран и финансиран от Русия. Превратът довежда не само до политическа, но и до държавна криза, защото България за повече от година остава без държавен глава. Кризата бива преодоляна през 1887 г. с избора на княз Фердинанд за български владетел. При другите преврати имаме чисто политически измерения - тези от 9 юни 1923 г. и 19 май 1934 г.
Искам да обърна внимание върху нещо, което се пропуска и се подценява. Превратът от 1923 г. е извършен с основна цел възстановяване на конституционния парламентарен принцип на управление в страната и върховенството на закона. Докато този от 19 май 1934-а за мен може би е един от актовете с най-тежки последици в българската история, защото той е насочен към разрушаване на целия конституционно парламентарен и демократичен модел на развитие на България. Народното събрание е разпуснато, конституцията е суспендирана, управлява се с наредби, а партиите са забранени. Това са много сериозни и тежки удари върху демократичното развитие на българското общество. Разбира се, целите са благородни - деветнайсетомайците тогава са имали усещането за себе си, че спасяват България. А превратът от 9 септември 1944 г. цели не просто политическа промяна, но и на цялото държавно и обществено развитие и осигуряване на коренно различен политически и обществен строй.
- Превратът от 1934 г. ли е първият, който нанася голям удар срещу парламентаризма в България?
- Да, защото дори и превратът през 1881 г., който цели промяна на управлението в страната, не изключва парламента. И не само това - проведени са избори за 3-о обикновено народно събрание, имаме и действащ парламент. А цели 4 години - между 1934 и 1938 г., в България няма парламент, а излъченото след това НС е съставено от депутати, които по дефиниция не трябва да представляват политически партии и организации и течения. Промените след 19 май 1934 г. допринасят за сериозно разрушаване на цялостния модел, изграждан в България през годините. А това поражда съмнение в способностите и възможностите на политическите партии и демократичните процедури. Отваря се простор всякакви авторитарни, ултралеви или ултрадесни възгледи и течения да намерят почва сред българското общество.
- Кабинетът на Кирил Петков тръгна да пада, след като ИТН си оттеглиха подкрепата заради Северна Македония. Колко правителства са падали заради казуса “Македония” изобщо?
- Да речем, правителството на Прогресивнолибералната партия през 1903 г. пада поради факта, че действията му са насочени към това да се следва изцяло руската политика по отношение на Македония: да се правят отстъпки на Сърбия с идеята и презумпцията, че само това е пътят Русия да подкрепи българските искания за Македония. Не само ВМОРО, но и върховният македонски комитет в София, както и общественото мнение не възприемат такъв тип политика.
Такава причина е и оттеглянето на Иван Евстратиев Гешов от поста министър-председател през 1913 г. след края на Първата балканска война, когато той прозорливо, но не особено смело преценява, че не може да се справи с крайния популистки и националистически възглед, че македонският въпрос трябва да бъде решен веднъж завинаги.
През 1918 г., в края на Първата световна война, д-р Васил Радославов и неговото правителство не успяват да постигнат това, което години наред се е обещавало и пропагандирало сред българското общество - че след края на войната България ще получи не само Южна, но и цяла Северна Добруджа. Това предизвиква разцепление сред управляващата коалиция, част от министрите и депутатите напускат управлението и това става причина за оставката на целия кабинет.
- Самата четворна коалиция беше доста шарена, с противоречащи си партии в нея. Сещате ли се за други подобни съюзи?
- Стремежът и необходимостта от коалиционно управление възниква от първия ден на съществуването на българската държава. Още от самото начало се осъзнава, че създаването на чисто партийни правителства, които преследват партийно-политически цели, не е в интерес на обществото и държавата.
Това е идеята на самия Александър I в началото на пребиваването му в страната - да се направи кабинет, като се разчита на създаващите се тогава две партии - на либералите и консерваторите. Такъв пример е, когато през 1883 г. за кратък период се създава коалиционно управление от умерени либерали и консерватори. Но когато говорим за коалиционно правителство, пред мен изниква примерът на т.нар. Народен блок от 1931 до 1934 г. - едно пъстро обединение на различни по манталитет, култура и политически възгледи и разбирания формации, на което му се пада много тежката и неблаговидна задача да управлява в изключително кризисен период. Това е периодът на световната икономическа и финансова криза, както и на вътрешнополитическа дисперсия в страната. Кое е парадоксалното, с което може да се направи известна аналогия - това правителство има много сериозни вътрешнополитически проблеми, но то успява да се справи с основните, които стоят пред страната и в името на разрешаването на които идва на власт.
Но в обществото остава едно много дълбоко чувство на незадоволство от неговата работа и отвращение от морала на политици и техните привърженици. И започва да търси алтернатива. Тази алтернатива е промяната от 19 май 1934 г., която няма да се окаже по-доброто решение. Но е факт и парадокс, че тази промяна действително става със съчувствието и негласната подкрепа на голяма част от българското общество. Което идва да докаже, че невинаги глас народен е глас Божи.
- А какво виждаме при служебните правителства, много от които са след началото на промените през 1989 г.?
- Със служебните правителства имаме опит от самото начало, независимо дали са наричани така, или по друг начин. Да не забравяме, че второто българско правителство - на митрополит Климент в края на 1879 г., е назначено с чисто служебни задачи - да организира провеждането на свободни парламентарни избори. Имаме такъв пример и през 1901 г., когато е назначено служебно правителство, начело с ген. Рачо Петров, чиято цел също е провеждането на избори.
Категорично трябва да се каже, че тези правителства имат временен характер и ограничени цели и възможности. Те не могат да провеждат дългосрочна политика, нито да подписват международни договори с по-дългосрочни цели за страната, нито да изразяват волята на обществото, тъй като нямат неговото пълномощие. Те имат пълномощието на държавния глава - независимо дали ще е монархът, или президентът. Това, което наблюдаваме с прискърбие напоследък, е отказ на политическия елит да поема отговорност и да взема дълготрайни решения въпреки настроенията на част от обществото и въпреки потенциалната съпротива.
CV
Роден е на 30 януари 1963 г. в Малко Търново
През 1981 г. завършва средното си образование в Малко Търново, а през 1986 г. завършва специалност “История” в Софийския университет
Доктор по история от 1991 г.
Научен сътрудник I ст. по проблемите на военната политика до Втората световна война в Националния център по военна история от 1993 до 1999 г.
От 1999 г. е старши асистент в катедра “ История на България” в Историческия факултет на Софийския университет
Доцент (2005) и професор (2015) по нова българска история в СУ “Св. Климент Охридски”, катедра “История на България”
Ръководител на катедра “История на България”
