Страната отново е в политическа криза. По всичко личи, че въртележката с връчването на мандатите, служебните кабинети и изборите ще се завърти за пореден път, а намирането на нова формула за правителство ще бъде трудно. Всичко това на фона на сериозна ревизия в очакванията за икономически растеж, рекордно висока инфлация за последните 20 години, спорове за здравето на държавните финанси и нивото на публичния дълг, както и внесена в парламента актуализация на бюджета с неясна съдба. В тази ситуация, докато политическите играчи ескалират напрежението, е хубаво да погледнем спокойно към по-дългия разказ за българската икономика.
През последните две десетилетия преминахме през поне три икономически кризи и пет служебни кабинета. Дълбоките рецесии бяха през 2009 г. и 2020 г., породени от външни шокове – първият път от глобална финансова криза, а вторият път от пандемия. В периода 2012-2014 г. пък имахме много нисък растеж, като през 2013 г. дори отчетохме спад на БВП. Два от тези три икономически отрязъка от историята на страната се преплитат и/или биват следвани от периоди на политическа нестабилност и управление на служебни правителства. Тази обвързаност на икономическото развитие на страната и политическите кризи е хубаво да се изследва по-внимателно.
Две десетилетия на догонване и ролята на политическите кризи
През последните 20-на години брутният вътрешен продукт на човек от населението по паритет на покупателна способност в България постепенно изминава пътя от под 30% до 55% от средните нива за Европейския съюз. Въпреки всички кризи и предизвикателства, първите две десетилетия на 21-ви век са години на растеж и постепенно скъсяване на разликата със средноевропейския стандарт на живот. Двете десетилетия заслужат отделен поглед.
Първите 10 години: През 1999 и 2000 г. БВП на човек в България е на нива от под 30% от средното за ЕС, като това реално е базата, от която тръгват годините на растеж. За период от 10 години – до 2010 г., икономиката на страната отбелязва сериозен ръст и БВП на човек достига до нива от 45% от средното за ЕС. Във всяка една от тези години, въпреки рецесията от 2009 г., България е догонвала средноевропейските нива, тоест скъсявала е разликата – най-често с по 1 процентен пункт на година, но в някои случаи и по-бързо.
Вторите 10 години: В периода от 2010 до 2020 г. БВП на човек в България достига от 45 до 55% от средните нива за ЕС. Тук отново имам устойчиво догонване, макар и с по-нисък темп, като вече има и две години, в които не скъсяваме разликата – това са 2013 г., когато икономиката на страната отчита малък спад и 2021 г., когато растежът в България е по-нисък от средния за ЕС.
Няма как да не направи впечатление, че двата периода, в които не догонваме Европа в последните 20 г., са периодите на политически кризи и служебни кабинети. Първият е 2013 г., когато дойде първият служебен кабинет в новото хилядолетие, последва правителството на Орешарски и дълга политическа нестабилност. През 2014 г. се стигна до затварянето на КТБ, нов служебен кабинет и чак към края на годината се намери по-стабилно политическо решение.
Вторият е 2021 г., когато преминахме през два поредни служебни кабинета и, общо взето, цяла година гласувахме, докато се намери някаква формула за управление. Всичко това забави множество политики, в т.ч. не направихме никакви инвестиции и реформи по Плана за възстановяване и устойчивост, и в крайна сметка политическите неразбории доведоха до по-нисък икономически растеж. Общата картина обаче красноречива – за период от 20 години има два случая, когато не догонваме Европа, като и в двата сме в политическа бъркотия и завъртаме колелото на служебните кабинети.
Във времена на политическа нестабилност винаги изниква и въпросът за държавния дълг. Тук отново си заслужава да видим дългата картина. Първото десетилетие от разглеждания период държавният дълг се свива чувствително от над 70% от БВП през 2000 г. до около 15% през 2010 г. Интересно, че тук ефектът на рецесията от 2009 г. не е толкова драматичен – има леко покачване на дълга, но в рамките на 2-3 проценти пункта. Второто десетилетие е различно, като дългът нараства от въпросните 15% през 2010 г. до 25% през 2020 г. Скокът всъщност е през 2014 г., когато растежът е нисък, бяхме в политическа криза и служебни правителства, фалира КТБ – четвъртата най-голяма банка тогава. След известен спад на държавния дълг в годините на растеж, пандемията донесе ново покачване през 2020 г.
Няма как да не направи впечатление, че ефектът на ниския растеж и политическата нестабилност през 2013-2014 г. върху дълга е по-голям от ефекта на кризата от 2009 г. и пандемията от 2020 г. С други думи, успяваме да реагираме по-добре на външни шокове, докато вътрешните проблеми и политическата нестабилност могат да нанесат по-голяма щета на финансовата стабилност. Затова и предстоящият дебат за актуализацията на бюджета ще бъде важен, тъй като натрупването на множество идеи за компенсации може да покачи дефицита, а от там и държавния дълг.
През последните дни вече наблюдаваме изостряне на бюджетните дискусии по отношение на държавния дълг. Традиционно всички обвиняват другите в задлъжняването на държавата, като постоянно се прескача между измерване на дълга като процент от БВП и като номинал. Икономистите обичайно разглеждат дълга като процент от БВП, както показваме на горната графика. По-долу са данните и в номинален размер (данните са в млн. евро), където картината е различна. Докато в периода 2000-2010 г. имаме спад на държавния дълг и в номинално изражение, то през второто десетилетие на 21-ви век държавният дълг нарастват чувствително в номинал.
Номиналният ръст на държавния дълг се наблюдава в четири периода – 1) кризата след рецесията от 2009 г.; 2) политическата нестабилност и фалита на КТБ от 2014 г.; 3) пандемията от 2020 г. и 4) политическата нестабилност от 2021 г. Това са и периодите с по-голям бюджетен дефицит, което неизбежно води и до ръст на държавния дълг. Подобно на икономическото догонване, тук също се вижда, че политическата нестабилност води до по-високи нива на дълга.
Всичко казано дотук показва поне две неща. Първото е, че две поредни десетилетия сме в дълги периоди на икономически растеж и постепенно догонване на средноевропейския стандарт на живот, като в средносрочен план предизвикателството е как и третото десетилетие да е такова на изпреварващ растеж и догонване. Второто е, че политическата нестабилност и въртележката на служебните кабинети е много вероятно да повлияят негативно както на растежа, така и на държавните финанси, което хвърля огромна отговорност върху партиите да бъдат умерени в бюджетните дебати покрай актуализацията на бюджета, както и да успеят да намерят сравнително бързо стабилно политическо решение.
