А ще покрием ли неформалния
критерий за доходи до 2024 г.?
Влизането на България в еврозоната става все по-актуална тема, защото 1 януари 2024 г. не е никак далеч. Това е датата, от която се очаква да заменим българския лев с еврото. Поне такива са преобладаващите политически заявки от България, въпреки че има редица препятствия, които трябва да изясним и преодолеем в следващата година и половина. Политическият дебат по темата е на много ниско ниво, което допълнително подклажда поляризирането на обществените настроения.
Приемането на еврото наистина е голяма и важна промяна, но в същото време нейното значение за икономическото развитие на страната не трябва да се преекспонира. Залитането в крайни негативни сценарии, както и прекаленият ентусиазъм за ползите от еврото се отдалечават от реалната картина. Това е важно да се подчертае, защото отново (както преди влизането ни в ЕС) обществото може
да се зареди
с големи
очаквания
за бърз
просперитет
само защото вече сме в еврозоната. Това няма да се случи, защото еврото може да ни даде някои позитивни предпоставки за икономическо развитие в дългосрочен план, но основните фактори това да се случи си остават в нашите ръце – качествено образование, по-висока производителност на труда, подобряване на бизнес средата, ефективна борба с корупцията, по-ефективни публични разходи и т.н.
Това са и част от темите, засегнати в последните конвергентни доклади от Европейската централна банка и Европейската комисия. Голямата и очаквана новина е, че Хърватия получи зелена светлина за влизане в еврозоната от началото на следващата година. Това е доста прибързано решение, което е спорно и в немалка степен притеснително. Според ЕЦБ България, Полша, Чехия, Унгария, Румъния и Швеция все още не са готови да станат част от еврозоната.
Към днешна дата България изпълнява всички Маастрихтски критерии, освен конвергенцията на равнището на инфлация. Това не е изненада с оглед на факта, че българската икономика е малка, отворена и с догонващ статут, което поражда логичните предпоставки за по-висока инфлация спрямо развитите западни държави. В настоящата силно инфлационна среда страната ни е подложена на редица външни фактори, като дългогодишната експанзивна политика на ЕЦБ, войната в Украйна, енергийната криза и т.н. Освен
привнесената
инфлация
наблюдаваме и вътрешни ефекти – като проинфлационната правителствена политика от последните 2 г. Много позитивен факт, който не се коментира, е, че
близо 2 г.
успешно
поддържаме
фиксирания
валутен курс
на лева към еврото след влизането на България във Валутния механизъм II (ERM II). Това до голяма степен се дължи на добрата работа на БНБ (в частност на Управление “Емисионно”). Това се случва в едни много турбулентни времена за цяла Европа и с опасно дефицитно харчене у нас, което се превръща в хроничен проблем.
Важен фактор е и стабилността на банковата система у нас, която е добре капитализирана и с високо ниво на ликвидност. Банките в България успешно преодоляха икономическите шокове, вследствие от правителствените мерки за справяне с пандемията от COVID-19. Това са фундаментални фактори, без които е немислимо преминаването през сериозна парична реформа.
Разбира се, остават отворени въпросите дали до 2024 г. ще успеем да покрием т.нар. неформални критерии за реална конвергенция, като доход от глава на населението, ефективност на институциите и т.н. Когато говорим за еврозоната, трябва да разделим темата на две части – единната европейска валута и системата за нейното управление. Единната валута показа и доказа както на концептуално, така и на практично ниво, че е успешен и ефективен начин да се възпре паричният национализъм и хаосът с плаващите валутни курсове в Европа.
След окончателното премахване на златния стандарт през 1971 г. европейските правителства и централни банки непрекъснато влизаха в омагьосания кръг на обезценяване на валутите си с цел покриване на дългове и “подобряване” на своята конкурентоспособност. За пример може да вземем Италия в периода 1979-1992 г., когато италианската лира девалвира седем пъти спрямо германската марка, губейки около половината от своята стойност. Паричният орган на еврозоната е Евросистемата, която се състои от ЕЦБ и националните централни банки на държавите членки. Първостепенната задача е поддържането на ценова стабилност. Основният фактор за постигане на тази цел е консервативното управление на паричното предлагане.
Въпреки, че в исторически план инфлацията в еврозоната е на относително ниски нива, ЕЦБ трябва да е много по-умерена в своята парична политика и много по-строга по отношение спазването на Маастрихтските критериите, особено тези за фискална стабилност на държавите членки.
Дълговата криза
в Гърция
и инфлационният скок през тази година показаха, че това е от фундаментално значение за устойчивото управление на системата.
Оттук се връщам към конвергентните доклади, които показват един много по-либерален подход в оценката на рисковете пред еврозоната. Позициите на ЕЦБ по отношение на Хърватия са толкова гъвкави, че преминават към
буквално
затваряне
на очите пред
очевадни
проблеми
Да, Хърватия направи доста стъпки за подготвяне на бизнеса и хората за приемането на еврото, но в същия момент не изпълняват два числови критерия от Маастрихт.
Държавният дълг към БВП е на 80%, инфлацията също е над референтните стойности. Още по-притеснителното е, че ЕЦБ очакват до края на годината страната да съумее да понижи своя държавен дълг и инфлация. Това е абсолютно невъзможно. Всичко това показва, че политиката все повече се намесва в оценката на чисто икономически и парични решения. Това е опасно, защото еврозоната е мащабна и сложна система, която трябва да се управлява на база ясни принципи и високи нива на икономическа, структурна и фискална конвергенция между държавите членки.
В противен случай се поемат неуправляеми рискове. България има шанса внимателно да наблюдава Хърватия и да подходи с правилната стратегия преди приемането на еврото.
