- Изкривеният плурализъм на платформите ни доведе до порочния феномен “Всеки сам си преценя”
- Лидерите дирижират политиката чрез аватарите си в мрежата, но надменността към медиите винаги се наказва
- Утвърдиха ли се вече социалните мрежи като пълноправен комуникационен канал между политици и граждани, г-жо Симеонова?
- Безспорно. Вижте само Володимир Зеленски - вече повече от 100 дни той води война и дипломация през социалните мрежи. Тази революция в политическата комуникация бе започната от “първия дигитален президент” Барак Обама, който още преди 15 г. буквално “зарази” и омагьоса света със своето “Yes, we can!” в изпадналата днес в забвение социална мрежа MySpace. През 2016 г. пък Доналд Тръмп
доказа, че интернет печели избори
Е, не и без помощта на Cambridge Analytica, чиито алгоритми по-рано извадиха Великобритания от Европейския съюз. 4 години експрезидентът на САЩ задаваше дневния ред през смартфона си в Twitter, което - след щурма на Капитолия, в крайна сметка доведе до безпрецедентното му заглушаване в социалните мрежи.
Пандемията от COVID-19 само задълбочи тази тенденция. В режима на локдаун по принуда мигрирахме в дигиталния свят - всеки, заклещен в собствения си филтърен балон и облъчван от безброй (лъже) пророци в информационния потоп.
- Изместиха ли социалните мрежи медиите?
- Погълнаха ги. Няма как да е иначе, при положение че над 60% от хората се информират основно от социалните мрежи, а близо 80% четат новините през смартфона си. Нюзфийдът се превърна в новия глобален главен редактор. Изтласкването на медиите от ролята им на модератор на публичния дебат и гарант за честен и компетентен разговор по важните теми е много коварно. Истеричният и изкривен плурализъм на платформите ни доведе до порочния феномен “Всеки сам си преценя!”. Земята пак е плоска, пандемията не съществува, готвят ни The Great Reset, агресорът в Кремъл всъщност е жертва... Социалните мрежи са способни да избълват цял тон уж валидни аргументи, за да подхранят “усещането ни за истина” и да ни насъскат едни срещу други.
- Следват ли българските политици моделите на западните в изявите си?
- “Онлайн съм, следователно съществувам!” е императив, с който се съобразяват всички.
“Ефектът Тръмп” изкуши немалко български политици да заобиколят “санкцията” на медиите
и привидно слизайки от пиедестала си, да общуват директно с публиката. Това е доста удобна позиция за тях. Имат безплатен, неограничен, 24/7 активен комуникационен канал, чрез който могат да излъчват всякакви послания, спестявайки си както неудобните въпроси на журналистите, така и усилията да убедят “кучетата-пазачи”, че имат да кажат нещо важно. Опиянени от вниманието и влиянието си в интернет, някои стигнаха твърде далеч.
В последната година от управлението си например бившият премиер Бойко Борисов, който 20 г. бе истински медиен любимец, тотално загърби “мисирките” и телевизионните студиа и се отдаде на “Джипка ТВ”. И стриймовете му се превърнаха в ежедневие както във фейсбук, така и в централните емисии. Опонентът му Слави Трифонов избра подобна тактика - комфорта на партийната телевизия “7/8” и профила в социалната мрежа, където го следват над 600 хиляди.
Дори несбъдналото се правителство на “Има такъв народ” бе обявено и оттеглено във фейсбук
Дали тази тактика лидерите да дирижират политиката през аватарите си в мрежата е особено успешна? Струва ми се, че надменността спрямо медиите винаги се наказва.
- Какво целят политиците ни с постоянното постване в мрежи и постигат ли целта си, или по-често си вредят на имиджа?
- Активността в интернет винаги се отплаща - с привличане на аудитория, формиране на общност и укрепване на доверие, постигане на по-голяма медийна видимост, дори със заформяне на скандали при нужда. В същото време се и наказва, ако прекрачиш границата. А рискът от това е много голям в тази
амалгама от публично и интимно в социалните мрежи
Характерът на платформите е такъв, че там по-конвертируеми са по-експресивните и непринудени говорители. Но тази рецепта понякога може да изиграе лоша шега, например да ти докара процес за импийчмънт, както стана с Тръмп, или да хвърлиш оставка, което направи Владислав Панев след селфито си с Делян Пеевски в парламента. В мрежите пътят от “Осанна!” до “Разпни го!” е много къс.
- Дайте пример за български политик, чиито онлайн изяви действат в негова полза, и за такъв, натрупал негативи.
- Поддържането на добър имидж онлайн няма как да не е от полза. По-интересни за мен обаче са новото поколение политици, родени от недрата на социалните мрежи. В последните години и
в България има примери за инфлуенсъри във властта
Първият голям пробив бе на Борис Бонев, който, ако на последните местни избори се бе явил с листа, щеше да има 9 съветници в столицата. Той вероятно тепърва ще разгръща потенциала си, защото неговата платформа “Спаси София”, която трупа влияние и доверие основно в социалните мрежи, се развива изключително активно.
Друг интересен политик е Елисавета Белобрадова от “Демократична България”, известна още като Letiashtata Kozzila Erato. Блогър, активист, създател на сайта “Майко Мила!” и едноименната фондация, на изборите през юли 2021 г. тя взе 7805 преференции на вота и “отвя” лидерите на най-големите партии в София. Козилата е пример за това как социалният капитал, натрупан в платформите, може да се осребри, включително във властта. Изгряването ѝ на политическата сцена не ме изненада, защото още през 2019 г., когато правих проучване на най-влиятелните лидери на мнение в българския Facebook, тя бе в челото на класацията на стотни от Бойко Борисов и Слави Трифонов и абсолютен фаворит за поколението 30 - 35 г.
Ако пък говорим за гафовете в социалните мрежи и политическата цена, която се плаща за тях, примерите са далеч повече. Като се започне с най-пресните - #едназаплатазаукрайна на премиера Кирил Петков, мине се през ЧРД-видеото на министъра на културата Атанас Атанасов и острото изказване на Стефан Янев за войната в Украйна, довело до уволнението му, и се стигне до “Спондж Боб” - водевила с ексминистър Данаил Кирилов.
Ясно си личи, че провокациите и непремереният тон се наказват най-сурово, когато си във властта. В опозиция те могат и да работят за партийните ти каузи. Ярък пример за това е Костадин Костадинов. Хиперактивен във фейсбук и с над 280 000 последователи, той залага на открито враждебна реторика и дори закани от типа, че “национални предатели ще бъдат тричани скоро”. И подобни послания не просто му се прощават, а се услаждат на аудиторията му и я вдъхновяват. Ето още един опасен ефект от хегемонията на социалните мрежи и “накървавяването” на политическия дебат в платформите.
- Бихте ли направили сравнение между интернет изявите на Кирил Петков и Бойко Борисов?
- Как да ги сравняваме - единият е на власт, другият в опозиция и преследват коренно различни цели онлайн.
Като аудитория Борисов води с 3 към 1 на Петков
Очаквано е много по-активен в социалните мрежи, които са основният му комуникационен канал - вече не само по негово желание. Публикува поне няколко пъти дневно. Live видеата изобилстват, макар и все по-рядко от “джипката”. Посланията са формирани около няколко ключови акцента - построеното от ГЕРБ и “забатаченото” от новата власт, непоклатимата му роля на “любимец на народа” (напоследък често затвърждавана с галерии с фенове под рубриката “Социология!”) и авторитета му сред европейските лидери - аргументиран със снимки и видеа от различни форуми.
С добър прием на Запад, разбира се, се “хвали” и настоящият премиер. В профила си е далеч по-обран от Борисов и дори не публикува всеки ден. Разбира се, за имиджа му се грижи и официалната страница на Министерския съвет, където се качва информация за най-важните решения и срещи на премиера. Освен с превратно посрещнатия призив за даряването на заплата за Украйна Петков понякога разчупва протокола и с реакции по горещи теми - като посланието “Никой не е над закона!”, споделено над 1200 пъти при ареста на Борисов, или пародийни клипчета на “Господари”-те. Но като цяло премиерът залага на по-деловия тон и е по-активен в изявите си в традиционните медии, отколкото в социалните.
- Можете ли да дадете примери за профили, контролирани от PR-и, и такива, поддържани лично от самите политици? Кои преобладават?
- По принцип профилите на партийните лидери рядко се поддържат изцяло от тях, за това се грижи PR екипът. Още през 2017 г., когато Елена Йончева даде на съд Борисов за клевета, стана ясно, че тогавашният премиер няма достъп до акаунта си във Facebook и постингите се качват от Никола Николов. Изглежда, че и днес не е по-различно. Борисов не е остроумен “създател на съдържание” в мрежите си, той е “медийна звезда” там.
Това е характерно за повечето лидери - обикновено се представят в “целия си блясък” и рядко влизат в разговор с аудиторията си. Изключения, разбира се, има - като Костадин Костадинов, който отговаря на коментари на привърженици и врагове. Далеч по-диалогични и автентични в платформите са депутатите и евродепутатите като Ицо Хазарта, Иво Мирчев, д-р Александър Симидчиев, проф. Андрей Чорбанов, Явор Божанков, Радан Кънев и т.н.
- Кои са партиите отличници в мрежите и кои не се представят добре?
- Не ми се иска да ги деля на “отличници” и “двойкаджии”. Да, “Възраждане” правят кампании “по учебник” в социалните мрежи - насищат максимално със съдържание, използват всички модерни дигитални формати, определено ангажират аудиторията и усилват алгоритмите. Но така ли искаме да говорят политиците?! Смятам, че всички партии - и старите, и новите, максимално се възползват от трибуната на социалните мрежи, доколкото аудиторията им го изисква. Няма отсъстващи или “отбиващи номера” в интернет - просто не могат да си го позволят.
- Може ли да се проведе успешна предизборна кампания без интернет?
- Задължително е, но не е панацея. Платформите дават възможност за прецизно таргетиране и насочване на посланията - тук принципът на “магическия куршум” безспорно работи. Но
лавината от лайкове не гарантира планина от бюлетини,
а филтърните балони понякога създават такава илюзия. Политиците винаги ще трябва да се доказват извън комфортната си зона, лице в лице с журналистите, опонентите и избирателите си.
