“Деца на въображението” е книга за големите, които ме направиха художник, и техните неродени деца
Улавям егоизъм и нежелание на мнозина да отгледат поне едно дете, за да не им се развали удоволствието от живота
Гърците и италианците имат лобита в най-големите галерии по света - промотират, показват изкуство, задават важни въпроси. Тук всеки действа сам за себе си
Живописта е чувственост и сетивност. Ако показваш само рутина и сръчност, може да погубиш внушението
След две изложби от началото на годината, проф. Греди Асса готви трета, на която ще представи книгата си “Деца на въображението”. Определя я като своя лична история на изкуството, но през представата му за техните неродени деца, защото според него те са кулминацията на един живот и същевременно завършват визията на художника. Живописецът има над 100 изложби у нас и по света.
Следващата - “Деца на въображението” ще е на 1 юни в зала “Райко Алексиев” в София от 18,30 ч.
- Само след седмица ще представиш първата си книга “Деца на въображението”. На корицата ѝ пише “своеобразна лична история на изкуството”. Защо “лична”? И означава ли по-различна от известната досега, Греди?
- Да, по-различна е, защото представлява един омаж към автори, които са ме изграждали като художник - като начин на мислене, на поведение чисто технически, също и като морал. Наблюдавал съм всички тези посоки в техния творчески процес и съм се изграждал като художник.
- Кои са тези творци?
- Като започнем с Фернанду Песоа, Ейми Уайнхаус, Хорхе Луис Борхес, Марсел Пруст, Дейвид Хокни, Франсис Бейкън, Жул Паскин, Оскар Кокошка, Йозеф Бойс, Марк Ротко... Те са толкова голяма плеяда автори! Но най-вече съм горд, Миле, че в този “пти ларус” (енциклопедичен речник на френския език - б.р.), съм вкарал и много български автори, които са на западноевропейско ниво, а това за мен е изключително важно. Сред тях са Жорж Папазов, Иван Вукадинов Вера Недкова, Владимир Димитров - Майстора...
Всички те също са автори, които по стечение на обстоятелствата, а и на самия им живот, често пълен с много препятствия - събитийни, лични, семейни, не са успели да създадат поколение. Затова създадох едни въображаеми деца на всеки един от тях и по този начин затворих целия кръг на тяхното творчество. Да, нямат деца, но картините и изобщо наследството на всеки един от тях, защото не всички са художници, ни обогатяват и радват. Та те са повече от живи същества!
- Българската квота творци в този “пти ларус” за повдигане на националното самочувствие ли е?
- Да, защото всички са европейски автори, които по един или друг начин са забравени. Ако например направиш изложба в Германия и им покажеш и български автори, те са на нивото на техните Анселм Кифер, Гьорг Базелиц, Герхард Рихтер. Да не говоря за бай Дечко Узунов, който беше мерило във визуалната ни култура с усещането за лекота, за интуиция, за инстинкт и даже за интонация. Имах честта да провеждам тихи разговори с него на стълбите тук, на “Шипка” 6. Изключителен!
Или да вземем живописеца Иван Кирков, или пък художник като Ненко Балкански и да ги сложим до Лушън Фройд - един от големите английски художници-натуралисти. Та Балкански със силата и енергията на едно мъжко или женско голо тяло седи много по-значителен от Фройд в пластично отношение и като въздействие. Затова винаги съм искал да покажа тези сравнения.
- Защо обаче си пресъздал неродените деца на тези големи творци?
- Защото детето е кулминацията на живота и метафора за посланието на твореца, неговата визия за живота. В “Деца на въображението” много страници са изпъстрени с рисунки - те понякога са илюстрация, друг път - част от емоция или декларация. Отразяват потенциала на художника. Направих така, защото напоследък улавям егоизма - липсата на чувство за споделяне, нежеланието на мнозина да отгледат дори и едно дете, за да не им се отнеме и развали удоволствието от живота и неговите сладости, разнообразие, забавления. Защото, за да отгледаш дете, често се отказваш от много други неща, а понякога и от всичко.
- Ти тогава си сред щастливците с дъщеря си Ина, която е моден дизайнер, с нея даже правихте съвместна изложба, нали? Знам, че дарбата си освен от теб е наследила и от твоята майка, която е била дизайнер в текстилната фабрика “Саня” в Плевен. Но за баща си никога не си разказвал.
- Ооо, той беше изключително трудолюбив човек. Роден е в Турция, както всички сефарадски евреи (живелите на Иберийския полуостров евреи и техните потомци - б.р.). Идват от Испания, Португалия, минават отдолу през Франция, Италия, Гърция и стигат Турция. Султанът ги приема, защото са изключително интелигентни и носят култура - познават математиката, медицината, астрономията. Тъкмо оттам прапрадядо ми тръгва към България, която по това време е в границите на Османската империя. Баща ми ми разказваше, че моят прапрадядо имал магазини в Стара Загора, спомняше си и мелница в Казанлък.
- С какво се занимаваше?
- Татко беше директор на кооперация, която се занимаваше с преработка и производство на хартия. Управляваше колектив от над двеста души. Страшно организиран, работохолик, много всеотдаен. Ако от майка си наследих усета към красивото, баща ми ме научи на дисциплина и точност.
И до днес съм му благодарен, че носеше всички отпадъчни изрезки от картонажните цехове у дома. И аз, въоръжен с една химикалчица, ги изрисувах едно след друго тези парчета, докато свършат. Цели стаи с рисунки имах от онова време. После, естествено, ги раздадох. Но навикът да оставям рисунка върху всяка хартийка, която ми попадне в ръцете - билетче за градския транспорт, салфетка, сметка от заведение, ми остана и до днес.
- Мечтата да си художник е от 5-годишен, а първата ти рисунка е кутия от бисквити. Пазиш ли я?
- (Смее се.) Първият ми натюрморт. Нарисувах го сам в кухнята.
- Помня от друго интервю с теб, че с приятел от Плевен сте изстисквали докрай тубичките с маслени бои на художник от вашата улица в Плевен, които той изхвърлял на боклука.
- Да, художникът е Светлин Русев. Той е от Плевен. Живеехме близо до ателието му. Светлин Русев изхвърляше оловни тубички руски бои, а ние с моя приятел ги изстисквахме до дупка, за да можем да рисуваме своя маслена живопис. От този навик не можах да се отърва и досега - натискам тубата с четка и всичко излиза.
Познат галерист ми припомни случка от детството ми - когато с една съученичка - Анелия, сигурно сме били около 10-годишни, като врабчета гледахме през прозореца какво рисува Светлин в ателието си. Анелия тогава рисуваше натюрморти, но като порасна, стана зъболекарка. Но помня, че съпругата на Светлин - Лиляна Русева, един ден ме беше видяла на прозореца и ми каза: “Я ела!”. Позирах ѝ като модел. Нарисува ме едно към едно на първия чин в картината си “Бачо Киро и неговите ученици”.
- Навремето трудно се влизаше в Художествената, хората кандидатстваха с години. Сега какво казваш на студентите си?
- Казвам им, че освен талант към изкуството трябва да те движат страст и любов.
Навремето ме приеха в Лесотехническия, защото бях спечелил конкурс на ТНТМ, който ми даваше привилегията да вляза без приемен изпит. Но моят приятел Емо Диков, който тогава учеше зъботехника, ме съветваше паралелно с 4-годишното следване да ходя на курсове по рисуване, което беше и целта ми.
Не че в Плевен художниците не бяха добри, но те не познаваха изискванията за прием в Художествената академия. Аз постигнах целта си - сутрин от 9 до 12 ч ходех и на упражнения, и на лекции, но също и на три вечерни курса (частни). Упорствах и накрая ме приеха, но във Велико Търново.
- Кое е вярното - първо те забелязват на Запад и после ти тръгва и в България, или обратното?
- Професията художник у нас е подценена заедно с много други. Гърците и италианците например имат лобита в най-големите галерии по света. Те промотират, показват изкуство, задават важни въпроси. Тук такова нещо няма, всеки действа сам за себе си. Апатията е огромна. Няма я и тягата на държавата...
- Има ли общност в гилдията?
- Съществува някаква, но тя е по-скоро тип “познавам този, познавам онзи”. Ако български творци ходеха на по 20 биеналета годишно, нямаше да е така. Но при нас всичко е по едно, всичко е малко...
- Днес можеш да си купиш картина по фейсбук. Например обичаният Васил Василев-Зуека пожъна успех с творчеството си, което продава в интернет. Помагат ли новите технологии да стигате по-бързо и лесно до хората?
- Пак е отговорност на самия човек към себе си. Но ще ти разкажа случка - в САЩ, в “Трайбека” живее Робърт де Ниро, виждал съм го няколко пъти, защото бях точно в този квартал. Имаше собствен бар и ресторант, в които висяха огромни картини. Като попиташ на кого са, хора от персонала отговарят: “Картините са на бащата на Робърт де Ниро”. Но никой не знае името на баща му... Хобито е хубаво нещо, но освен да си всеотдаен, трябва да имаш послания, да отваряш с пеленгаторите някакви истини и да разказваш.
Рембранд рисувал, а някакви хора в тълпата наоколо се биели и се замеряли с камъни. Един му казал: “Човече, може да те удари камък!”. А Рембранд му отговорил: “Аз рисувам. Това е друго нещо. Ежедневният живот не ме интересува!”.
Напоследък си мисля, че живописта е чувственост и сетивност. И ако ги нямаш, опитът не може да ти помогне. Ако показваш само рутина и сръчност, това намалява силата на внушението.
- Българинът често е черноглед мърморко, все нещо не му е наред - може ли да ти бъде вдъхновение? Кой образ най-често населява картините ти?
- Меланхолията на българина ми пасва много като усещане, особено като не знае накъде да тръгне при толкова много разделителни линии. Моментите на личното му откровение са много важни.
- Каква е баграта?
- Зелена. България е зелена, виж я, такава мощна природа имаме, толкова е красиво! И толкова малко трябва да се освободим от нелепиците, че сме провинциални, че сме на Балканите, че малко сме локални. Това малко обаче става все по-голямо... И ме вбесява. Защото страната ни е населена с красиви и интелигентни хора. Казват го и европейци, които идват тук по различни поводи.
- Не ни ли надценяваш - масово е споделянето, че в последните години културата ни е смазана от чалга, а нивото на образование пада?
- Не надценявам никого. Просто няма фокус. Високоразвитите държави са превърнали културата в индустрия. Тук има проекти, например за малки музеи и галерии, за библиотеки, но не се финансират. А има възможности. И не е топката само в Министерството на културата. Държавна политика е.
- Ако запознаеш човек от улицата с вижданията си, ще те залее меланхоличният му отговор, че си утопичен...
- Сигурно, но съм убеден, че за тези неща трябва да се говори. И много упорито!
- Аз например си представям как след време хората ще казват: “Имам ранен Греди!”.
- Не се изживявам нито като класик, нито се мисля за преуспял, за какъвто ме мислят някои. Аршинът на преуспелия не е само да правиш изложби и да ти купуват картините. Аршинът е да направляваш духовното. Ние не сме масовка, не е да се хванем на едно хоро, да го изиграем и да се радваме. Важно е да покажеш Космоса на дълбоката чувствителност, а около нея да се въртят други планети, които тя да обогатява.
- Тази година направи две изложби, приходите от едната от които - “Три цвята” дари на пострадалите от войната в Украйна. Как я приеха хората тук?
- Стана много бързо благодарение на обстоятелствата. Бях нарисувал една картина, свързана с анексирането на Крим - потъна като камбана във вода, никой не реагира, а трябваше.
- Казваш, че войната е неандерталска, но тя разцепи българите, които и без това са разединени. Може ли изкуството да поправи това?
- При мен може би е наследствено да се чувствам тревожен и разтреперан от тези гонения на хора, смърти и разрушения, вероятно защото прапрадедите ми са минали през това. Но по-страшното е, че тази война става в XXI век на най-стария континент, опазил мира 70 години. Диалогът и умелата дипломация са белег за цивилизованост, войната - на примитивност.
CV
Греди Асса е роден на 29 януари 1954 г. в Плевен.
През 1981 г. завършва стенопис във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий" в класа на проф. Никола Гелов.
Професор, преподава живопис в Националната художествена академия
Участва в първата българска група авангардисти “Градът”, с което име наричат през 1989 г. и първата българска частна галерия, управлявана от художници. Галерията организира първата изложба в София на плакати на Христо Явашев - Кристо.
Негови картини са притежание на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, Бундестага в Берлин, музея “Петер Лудвиг” в Кьолн, колекция “Франк Пажес” в Баден-Баден, Музея на холокоста във Вашингтон и др.
Има над 100 изложби у нас и по света, а от началото на годината - две, едната от които “Три цвята” посвети на войната в Украйна и дари средствата на пострадалите от нея.
