Капанът в отношенията между България и Северна Македония може лесно да бъде разглобен и обезвреден. Необходими са само здрав разум и малко добронамереност. Ето как България може да постигне онова, което иска.
България иска от Северна Македония не територия, не ресурси, не дори взаимно-изгодни проекти, а признание. Това не се случва често в международните отношения, но така или иначе е факт и има някакви основания: българите са играли важна роля в създаването на един нов политически проект, който днес е еволюирал до суверенната държава Северна Македония.
Исканията на България
България е поставила своите конкретни (пет) искания пред македонската страна, за да вдигне ветото си върху започването на преговори за членство между нея и ЕС. Някои от тези искания са формални и вече изпълнени. Най-важното оставащо - от гледна точка на признанието - е вписването на българите в македонската конституция като държавотворен народ. Това условие бе наложено след настояване на президента Радев и той има водещата роля в тласкането на преговорите в тази посока. Изглежда съществува някаква перспектива това искане да бъде прието от македонската страна.
Ако тя е склонна да се обвърже с конституционни промени, това би било съществен напредък в отношенията – едва ли ще е пресилено да се говори дори за позитивен пробив. Конституционните поправки не стават от днес за утре – изискват време. Ако промяната на конституцията стане част от преговорните условия на ЕС, България няма защо да се притеснява, че СМ няма да ги изпълни. За по-голяма сигурност може да се впише в евентуалното ни споразумение, например, че СМ няма да отвори първата преговорна глава, преди да си промени конституцията.
Това решение запазва достойнството и на двете преговарящи държави и води до постигане на техните цели. СМ ще получи начало на преговорния процес, България ще си гарантира централното искане за промяна в македонската конституция. Но нещо повече, ще се създаде позитивна динамика, в която признаването на българските приноси ще може да прониква сред македонското население, а да не остава просто на книга. Мъдрата политика на добронамереност на политици като Желев, Костов (а и Борисов през 2017 г., но не и след 2019 г.) трябва да бъде следвана: единствено тя може да доведе до реално сближаване и осъзнаване на близост, обща история и интереси.
България отдавна е признала суверенитета на Македония и това беше мъдро решение – президентът Желю Желев го взе, разбирайки, че съществуването на тази държава е от пряк български национален интерес. Още от XVII-ти век дефиницията на суверенитета включва право на отделна националност, отделен език и вероизповедание. И България не оспорва правото на македонците да имат собствена идентичност днес – и национална, и езикова. Това, което искаме, е признание за ролята на България в изграждането на тази идентичност – на общата история, от която тя се е развила.
Признанието обаче не може да се постигне с извиване на ръце. Каквито и договори да подпишат правителствата на двете държави, ако в обществата се наложи усещане, че нещата стават насила, в тях ще се раздуха по-скоро омраза и отрицание на другия. Както българите са много чувствителни на тема “външен натиск” за Северна Македония, така и македонците няма да приемат решения, които са им просто наложени. Така че, за да има признание, е необходимо да се търси прогрес, който да може да бъде възприет и от двете страни.
Защо се стигна дотук?
Основа за такъв прогрес има. В изследване от 2017 г. под ръководството на професор Георги Фотев (European values study) над 83% от българите определят Македония като “добра съседка” и сходен процент изразява политическа подкрепа за нея. Какво се случи за две-три години, че България – най-големият поддръжник на македонците през последните десетилетия – да им наложи вето за започване на преговори с ЕС? Краткият отговор е, че се случиха националистически мобилизации от двете страни на границата, които правят проблемите да изглеждат нерешими.
А тези проблеми всъщност не са толкова сложни. С вече описаното възможно решение България би могла да получи своето признание, поради следните причини:
1. Трябва да се разбере, че ветото не е път към признание, а действа точно в обратната посока. Колкото по-дълго държим ветото, толкова повече антибългарските настроения в СМ ще бъдат раздухвани. И дори накрая да се подпише нещо, то едва ли ще е това, което искаме. Гърците изчакаха със своето вето 25 години и накрая “успяха” да променят името на съседката си, но не така, както искаха: гръцката първоначална позиция беше в името да я няма думата “Македония”. Гръцкият опит определено не е пример за подражание, както някои се опитват да го представят;
2. Признанието на приноса на България в политическото развитие на Северна Македония днес не е факт, защото двете държави са били за около век разделени: от местни и глобални железни завеси. В резултат на това общуването между тях е ограничено, а колкото по-интензивно е общуването, толкова по-лесно може да се случи реалното признание на приноси и близост. И от тази гледна точка ветото е контрапродуктивно, защото то запазва преградите, а не ги руши.
3. Каквито и да са исканията на България спрямо СМ, тези искания ще се изпълнят с по-голяма вероятност в хода на преговорния процес с ЕС, отколкото преди той да е започнал. Защото тогава нашите искания ще са обвързани с напредъка на този процес и целият ЕС ще защитава българската позиция. В ЕС има готовност да приеме този вариант и той би бил много сериозен успех за българската дипломация. Но същевременно СМ трябва да има ясна европейска перспектива, която да служи за стимул за отстъпки и решения.
4. Ако държим СМ извън преговорни процеси с ЕС десетилетия наред, всъщност работим срещу прекия си национален интерес от интегрирани Балкани. Нашият регион е изостанал и не може да реализира потенциала си, защото е политически и икономически раздробен. В контекста на агресивна политика от страна на Русия, Китай и други държави, тази раздробеност води и до геополитическа несигурност. Членството на СМ в НАТО не решава всички проблеми на сигурността – нейният икономически гръбнак би бил слаб, ако държавите от Западните Балкани не са тясно интегрирани в ЕС.
5. Ако ни е грижа за правата на българите в СМ, най-добрият начин е тя да стане максимално бързо член на ЕС. Тези права ще бъдат най-добре защитени в преговорен процес с ЕС (при който ЕС следи за спазване на стандартите) и в рамките на общоевропейски институции: двустранните решения няма да добавят особена стойност в този план.
6. Има неща, които просто изискват време. Обществени нагласи трудно се променят от днес за утре. Ако речта на омразата е разпространена в едно общество, не може да очаквате, че тя ще изчезне с правителствено решение. Да, важно е между двете страни и правителствата им да има добронамереност и те да не използват реч на омразата. Но не може да се забрани на опозицията в една демократична държава да говори. Нито на българското, нито на македонското ВМРО, например, някой може и трябва да му налага ограничения. Подобни нереалистични очаквания не могат да стават български условия, защото те просто ще обрекат процеса на неуспех – т.е. никакво признание няма да получим.
7. Историята и историческите възприятия също са свързани с дългосрочни обществени нагласи. Да, можем и трябва да искаме от македонските учебници да се извадят обидни и неверни квалификации за българите. Но не бива да очакваме, че интерпретацията на историята в СМ ще е същата като у нас. Австрия и Италия, например, също са имали процес на писане на общи учебници, който се е точил десетилетия. И отношенията между двете държави не са страдали заради липса на напредък в този процес. Ако беше обратното, европейската интеграция нямаше да стартира изобщо преди Германия и Франция да “изчистят” всички исторически спорове помежду си: добре е, че в 1950 г. основателите на Общността за въглища и стомана са били мъдри и прозорливи хора.
Както стана дума, националистическите мобилизации са нещото, което води до точно обратното на взаимното признание със силата на физически закон. Не е необходимо човек да е Нютон, за да осъзнае, че и в политиката на някои действия има равни по сила противодействия. Именно този закон обяснява капана, в който отношенията между България и СМ се намират в момента.
С малко здрав разум и добронамереност този капан може да бъде разглобен и обезвреден.