Истината винаги е най-голямата жертва на войните. В украинската война както руските, така и украинските и западните наративи са смесица от медии, пропаганда и психологическа война. Последната може да бъде считана и за легитимна част от един въоръжен конфликт. Така или иначе, ако дестилираме фактите от военновременната пропаганда, ще видим, че след около два месеца война, става очевидна неспособността на Русия да постигне обявените военно-политически цели.
Според първоначалния анализ и западни оценки за баланса на силите между Русия и Украйна, тази война трябваше да приключи в рамките на една седмица. Очакваше се, че за този кратък период Киев и други големи градове ще бъдат завзети и ще бъде сформирано правителство, лоялно на Москва. Още по-реалистична изглеждаше хипотезата, че президентът Зеленски ще вдигне бялото знаме и ще се съгласи с условията на Москва, а именно - неутралитет на Украйна и разоръжаване/разтуряне на националистическите или (нацистки) според Русия организации. Вместо това обаче, станахме свидетели на торпилирането на флагмана на руския Черноморски флот( Москова) на петдесетия ден от войната. Всъщност, както изглежда, и останалите единици на въпросния флот бяха принудени да се завърнат в базите си. Същевременно и битката във въздуха не доведе до установяване на руски контрол върху украинското въздушно пространство. Според различни доверени източници , голям брой руски военни самолети бяха свалени от украински сили.
Невъзможно е да се омаловажи приносът за тази досегашен руски неуспех на самите украинци. Вярно е, че част от успехите им се дължи и на модерното и преносимо западно оръжие. По-важни от оръжията обаче са хората, които ги използват срещу врага. Дори най-съвършените оръжия биха били безполезни в ръцете на една демотивирана армия и разколебан народ. При това, западната помощ не бе тайна – НАТО предостави цялата информация за предоставяните на украинците въоръжения, като остана да се доуточни начина на получаването им.
От друга страна виждаме една подлъгана от собствената си арогантност Русия. Може би Путин бе подведен от леснината, с която тъй лесно завзе Крим и отцепи донбаските републики през 2014 г. Но надеждите му за римейк на тогавашния военен триумф се сблъскаха със свирепата съпротива на самите украинци, както и с безпрецедентното единство на Запада в подкрепата на Украйна в една неравна война.
Цената на руското високомерие
Има ли Западът политически цели извън декларираната солидарност с жертвата на руската агресия? Иска ли да въвлече Русия в украинския капан, дори за сметка на самата Украйна? Това е възможно, но не омаловажава факта, че украинците досега се сражаваха с чест и всеотдайност, изненадвайки руснаците с решимостта си да защитят отечеството си независимо от цената. Тук може да се направи паралел с Афганистан. Както знаем, в тази мюсюлманска страна Съединените щати разположиха огромна армия от 350 000 войници и похарчиха 83 милиарда долара за оръжия и още 18 милиарда за логистика. И въпреки това, само за десетина дни след обявеното им изтегляне талибаните овладяха цялата страна и плениха трофейното американско оръжие и военни съоръжения.
Оръжието става смъртоносно и ефективно, когато боецът е мотивиран да води сражение на живот или смърт. Онова, което се случи в Украйна, не влизаше в сметките на Кремъл. Поради това руският генералитет не бе предвидил и нужната логистика за една продължителна военна кампания, наред с липсата на политико-пропагандна подготвеност за такава вероятност. Вместо това, реакцията на Москва бе закъсняла, а пропагандата ѝ – контрапродуктивна. Още през първата седмица на инвазията се разсеяха митовете за поразяващата сила на руската армия, а впоследствие Москва започна да губи и инициативата във военен план.
Проблемът на нашествениците в съвременната история е в това, че те са убедени, че военното превъзходство е достатъчно, за да гарантират победата. И всеки път са изненадани от съпротивата на жертвите им, която разколебава тяхната решимост и изтощава военно-политическия им капацитет, като едновременно с това предизвиква политически и социални трусове в страните-завоевателки. Това правило важи както при диктаторските, така и при демократичните режими.
Буш и Путин: Ирак, Афганистан и Украйна
Военните кампании на Буш-младши срещу Афганистан и Ирак съответно през 2001 и 2003 г. също се предполагаше, че ще бъдат лесни и разгромни победи без сериозна съпротива. И тогава, както и сега в Украйна, силите бяха неравни. Освен това, Америка беше господар на света и никой можеше да възрази или да противодейства на акта на отмъщение на Вашингтон след терористичните атаки от 11 септември. Но въпреки това в Афганистан американците бяха принудени да водят безсмислена двайсетгодишна война, след което да се оттеглят с празни ръце. Загубите им възлязоха на около трилион долара и над 6000 убити и около 21 000 ранени военни и наемни лица. Наложи се дори катарско посредничество, за да може да се избегне още по-печална равносметка за Вашингтон и затъването в една „вечна война“.
Подобно бе развитието на събитията и в Ирак. Макар че Америка реши да се изтегли „само“ след осем години окупация, след като даде 5000 убити и 38ооо ранени и осакатени американски войници и загуби над трилион долара. Нещо повече – САЩ загубиха и част от своя дух и престиж, който бе започнал да се гради след позорното поражение във виетнамската война преди десетилетия.
Нашествениците обаче не усвояват получените уроци. Русия не се поучи от американските „вечни войни“ в арабско-мюсюлманския свят, нито дори от горчивия урок на окупацията на Афганистан от Съветския съюз през 80-те години на миналия век. Путин не разчете правилно дори съветския опит от Втората световна война, когато агресорът бе победен благодарение на патриотизма на народите на Съветския съюз, макар и с цената на живота на 26 милиона съветски граждани. Истината е, че жертвите на агресии винаги печелят след първоначалните поражения. Това е още по-валидно и за украинците днес, тъй като те получават натовско въоръжение, разузнавателна информация, външно финансиране, както и подкрепата на световните медии и общественост.
Потапянето на крайцера „Москва“ е показателно за твърдата съпротива на украинците срещу един доминиращ ги във военно отношение агресивен съсед. Нещо повече - външният министър Дмитро Кулеба дори смята, че съдбата на преговорите с Русия е в пряка зависимост от военната обстановка в страната. С други думи, Киев вече не приема това, което можеше да приеме в началото, защото вече не търси спасение от поражението, а се стреми към постигане на победа.
.
