Роден е в София на 7 октомври 1960 г.
Един от най-добрите български театрални, телевизионни и филмови режисьори.
Завършва куклена режисура във ВИТИЗ през 1985 г. в класа на Юлия Огнянова.
През 1992 г. специализира в “Академия Дарте Драматика” в Рим.
Основател и режисьор на театър “Ла Страда”. Телевизионното му шоу “Улицата” е отличено със “Златна роза на критиката” в Монтрьо през 1996 г.
На 30 март беше премиерата на най-новата му постановка - “Станете, за да легна аз ”, в Сатиричния театър.
Определям себе си като “дълбоководна цаца”. Това е за улеснение на критици и ихтиолози
Аз не правя театър така, както се прави. Не се научих, за да си остана млад режисьор. Непрекъснато мисля, че съм подценяван от останалите, и това ме подтиква към постоянна самоизява
Отчайват ме доброволно придобитото тъпоумие, гордостта от неграмотността, подлостта и амбицията...
- Теди, доволен ли си от прохождането на постановката “Ковчег за двама”, чиято премиера беше на 30 март в Сатиричния театър?
- Доволен е малко да се каже. Въодушевен съм. Най-вече от актьорите, но и от публиката. Защото без публика закъде?
Пък ако не намеря подходящите актьори, се провалям.
При мен е трудно
да се играе.
Доста актьори
не го могат,
макар и да са добри в други представления. Защото аз не правя театър така, както се прави. Не се научих, за да си остана млад режисьор. Начинаещ.
Най-старият новак в професията. Защо не се научих да правя театър, е въпрос с два отговора.
- Кажи ги и двата...
1. Не можах.
2. Не пожелах.
И аз не знам кой е верният. Когато ме питат, си избирам единия в зависимост от събеседника. Колкото до “прохождането”, първите две представления бяха “прощъпалник”. На този спектакъл му предстои да проходи.
- Защо промени заглавието “Ковчег за двама” на “Станете, за да легна аз”? Поиска ли разрешение от автора Жан-Пиер Мартинес - един от най-известните френски драматурзи?
- Глупаво е, гадно дори когато около нас избиват жени и деца, да има “ковчег”, в който и да било театрален афиш. Със смяната на заглавието се освободих и от “авторовата опека”. Сценарият е мой, само провокиран от сюжета на пиесата.
- Действието се развива в едно погребално бюро. Може ли там, където властват тъгата и сълзите, да се раждат комични ситуации?
- Навсякъде може! Тъгата по скъпите ни покойници много често е лицемерна или пък ритуална - да те видят, колко напевно плачеш.
Друго и много по-жестоко е да си принуден да сдържаш сълзите си, за да не те усетят, че скърбиш за някого. С такива неща не се шегувам. Няма ги и в пиесата. В представлението не се бъзикам и със смъртта. Нямам такава смелост.
- Какви всъщност са посланията на спектакъла към зрителите, особено в днешното ужасно и свирепо време?
- Да се забавляваме, щом можем! Стремя се към някаква умерена самозабрава и на публика, и на артисти! Не търся дълбинни проникновения. По принцип, ако някога случайно съм намирал такива, никой не ги е усещал - нито зрител, нито критик. Определям себе си като “дълбоководна цаца”... За улеснение на критиците и ихтиолозите.
- Избрал си не особено известни актьори. Това не носи ли риск за интереса на публиката към постановката?
- Избра ми ги ръководството на театъра. Те бяха блестящи. И занапред смятам да работя с тях, но само докато станат известни. Известността разваля. Досега никой не ѝ е устоял.
- Кога ще гледаме твоя постановка в Народния театър?
- Когато поискате. Стига да имате “машина на времето”. За жалост, нямам заснети “Сирано дьо Бержерак” и “Ричард Трети”. За щастие, имам заснети “Каквато ти ме искаш” на Пирандело и колажа ми от произведения на Чехов.
Но да гледаш видео, е все едно да гледаш мумия на спектакъл. Бегла някаква представа се добива, и то само от доброжелатели.
- Кое е най-отблъскващото в света на театъра?
- Сплетните, деленето на групички, завистта към успеха на колегите и липсата на ентусиазъм дори само от това, че си артист, че си привилегирован да нямаш 8-часов работен ден, да ползваш близо два месеца платен годишен отпуск и най-важното - да трогваш хората...
Но най-ужасното са изпростяването, комерсиализацията на спектаклите и зависимостта на успеха на представлението от участието на телевизионни звезди в него.
- Никога ли не се изкуши да излезеш на сцената като актьор?
- Страх ме е. Правил съм го по принуда, когато през 1987 г. един мой актьор “избяга” от рейса на толбухинския куклен театър на турне в Западна Европа, превърна се в “изменник на родината” и аз трябваше да го сменя и да играя на немски език в българския културен институт във Виена.
Участвал съм епизодично в сериала “Нощем с белите коне” на Зако Хеския и в едно шоу на Андрей Слабаков. Като дете доста са ме викали на пробни снимки, но си глътвах езика и се провалях навсякъде.
- Къде се запознахте с Мая Новоселска и как пламна любовта ви, че се ожени за нея и дори още сте заедно?
- Бяхме състуденти. На една обща с Лео Капон изпитна работа тя така фантастично изигра епизода си, че се влюбих моментално и дори в същия ден не се явих на среща с друга жена - сексапилна хубавица, в която мислех, че съм влюбен.
На всичкото отгоре срещата с нея трябваше да бъде от сексуален характер, но някак си ми се отщя.
- Ти работи няколко години в Германия. Много време ли ти трябваше да свикнеш с немския начин на живот и манталитет?
- Наложих там мой начин на живот и манталитет. Един асистент ми каза: “От теб разбрах, че работата трябва преди всичко да бъде удоволствие”.
Държах се
провокативно,
безотговорно
и преднамерено
странно
Нарочно закъснявах за репетиции и при всеки удобен случай демонстрирах някакво нахално превъзходство на моята нация над немската.
Това ги объркваше, защото да си “расист” спрямо “расиста”, е великолепно “оръжие” за самозащита. Освен това аз репетирах на английски. Това ги респектираше - не съм някой, който ще седне да им учи езика.
Доста щъках из етажите на театъра и разсмивах всички - от техническия персонал до ръководството.
Един директор на голям немски театър ми каза, че би ме назначил само за да го развеселявам. Но аз предпочитам да съм “шут” на крал, не на театрален директор!
- Немците вярно ли са описани в романа на Виктор Пасков в “Германия, мръсна приказка”?
- Има германци, и германци. Аз не живея постоянно там. Явявам се за два месеца в годината и дим да ме няма!
Немските артисти уважават повече от нашите професията си. Съответно и себе си.
Освен това аз работя предимно в Хамбург - отворен град, най-голямо пристанище на Европа близо 600 години. Сградата на първата немска опера е била построена там. А и Beatles са пробили първо в Хамбург, после в Лондон. Артистите ми там са с брилянтно чувство за хумор.
Единият дори беше номиниран за “Оскар” за роля в чуждоезичен филм. Публиката е широко скроена.
Който твърди,
че германците
са суховати,
дълбоко греши
А на тези, които смятат, че на немците им липсва въображение, ще припомня, че авторът на най-спиращите дъха приключенски романи е Карл Май от град Радебойл, близо до Дрезден.
- След тежка катастрофа в германския град Бохум изпадаш в продължителна кома. Помниш ли първата си реакция и какво си помисли или каза, когато излезе от нея?
- Учудих се, че не мога да се мърдам и че не съм на плажа в Созопол с Влади Люцканов. Когато се събудих, видях първо баща ми, лека му пръст, заобиколен от артистите от театъра в Бохум, където репетирах.
После преживях един кошмар - близо 4 месеца в инвалидна количка със страхова невроза, но за това не искам да говоря. То беше през далечната 1998 г. Аз го забравих, но тялото ми не! Има частична парализа и още “придобивки”.
- Как се разбираш с най-младите актьори, когато ги режисираш, имайки предвид възрастовата разлика и техните представи за света?
- Ако не мога да си взема нещо от тях и ако видя, че и те не могат или не искат да си вземат нещо от мен, ставам “старшина” и ги командвам.
В момента имам млади студенти по актьорско майсторство. Разоравам и сея в почвата на ценностната им система, преди да е пресъхнала съвсем. Да видим какво ще поникне?
На 31 май е дипломният им спектакъл в Пловдивския университет. Заповядайте! Ако не можете, в момента съм “набрал точки” пред Калин Сърменов и бих могъл да уредя показване на “творбата” в Сатирата.
- Съгласен ли си с максимата, че внуците са последният ни шанс да бъдем по-добри?
- Надявам се да го проверя и с правнуците. Но да - съгласен съм.
- Намираш ли време да се играеш с твоите внучки?
- Не. А и ми е трудно да си играя с момиченца. По принцип трудно ми е да си играя с деца. Още от най-малък си играя с възрастни.
Възприемах родителите си като връстници и те бяха най-добрите ми приятели. А като режисьор не успях да направя дори едно сносно детско представление. Сега вече ми се ще да опитам.
- Амбициозен човек ли си?
- Непрекъснато мисля, че съм подценяван от останалите, и това ме подтиква към постоянна самоизява. На моменти дори истерична.
- На кого завиждаше през изминалите години?
- На “Момчето (не) си отива” - Филип Трифонов. За разлика от мен той умееше да бъде щастлив и от най-малкото. Смееше се над несполуките си и иронизираше успехите си.
Освен това беше толкова естествен, че му прощаваш всичко. Веднъж някакъв негов съученик му разправяше за премеждията на живота си и когато накрая го попита какво мисли, Филип му отговори: “Докато ти ми приказваше, главата ми беше заета със свои мисли, така че не чух нищо...”.
Каза го толкова чаровно, че съученикът му дори се зарадва и го прегърна. Един път Фипо звънна на вратата вкъщи, влезе, легна на дивана в хола, поспа и си излезе без каквито и да било обяснения.
Направи го с такава лекота, че го взех за абсолютно нормално. От всички големи български филмови актьори само на него не дадоха специална пенсия?! Това също го разсмиваше. По този начин си остана уникален. А да знаете какво чувство за хумор имаше!
- Какво може да те отчае?
- Доброволно придобитото тъпоумие. Гордостта от неграмотността. Подлостта и амбицията. Спомням си какво казваше баща ми за останалите шофьори, докато караше из София: “Българинът не кара, той мрази!”. Казвам го, защото лошотията най ме обезсилва.
- Къде ти е ахилесовата пета?
- В очите. Издават, че не съм злобар, на какъвто се правя с цел самозащита. А и все по-лесно се просълзявам - кап, кап, кап...
- Време ли ти е за равносметка?
- Много сухо звучи - равносметка. Време е за фукня! Вече съм го казал в други интервюта, че се чувствам не горд, но спокоен от това, което съм свършил.
И ми е достатъчно. Ще се запомни от тия, които трябва. То е: загатване на нова посока за театъра в България- за кукления и за драматичния. Преодоляване на цензурата на комунизма със спектакъла “Фантасмагории” от 1988 г. За него
Юлия Огнянова
ми каза:
“Ти срути
табутата...”
Нов за България вид телевизионно шоу с най-големите за БНТ световни награди. Спряно от Нидал Алгафари и Кирил Гоцев, лека му пръст, като недоказало се.
Дадох рамо за изграждането на кариерите на няколко артисти у нас и в Германия. Но най-важното е, че не съм се унижавал пред никого. Никога и никому не съм се подмазвал.
Не съм и навреждал на никого. И никога не съм членувал в БКП. Ура! Канели са ме.
Искам да завърша с един стихотворен въпрос, отправен от майка ми Рада Москова:
Как духът си да опазя
бодър, светъл и различен?
Колко лесно е да мразя,
Колко трудно - да обичам.
По-хубаво се завършва интервю с въпрос, не с отговор...