- Петнадесет часа турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гроба на Македония. Петнадесет часа ни се късаха сърцата, казват другарите му за боя до село Баница
- “Има ли по-достоверна легенда от подвига и близостта на тези духовни близнаци
Ботев, Левски, Гоце и Яворов”, написа Любомир Левчев
Ахил Бързоногия е той в революционните архиви. Крилатия дявол е за турската полиция. Праведник с “кама в пояса” - за своя съвременник Симеон Радев, автор на “Строители на съвременна България”.
В народните песни се пее: “Църна му земя - невеста, тънка му пушка - зълвица, чифт пищови – девери, църни гарвани – сватове”.
Роден е на 5 февруари 1872 г. Майката Султана, която се отличава с “любещата си доброта”, дарява мъжа си Никола с девет деца – четирите момчета Гоце, Мицо, Милан и Христо (първите трима загиват в битките за свобода). Петте момичета са Руша, Цоца, Дина, Велика и Елена.
Първородният син Георги е
кръстен на
светеца на
стария манастир
край родния град
Кукуш
По стар български обичай многолюдното му семейство галено го нарича Гоце. Любопитно е, че още като дете той казва на строгия си баща: “Ако се караш на мама, аз ще те затворя в зимника”.
“В душата на Отечеството Гоце винаги е жив.” Какъвто го описва Яворов в първата му биография след гибелта на приятеля си, която излиза от печат през януари 1904 г.
“Чудно стилизирана поема-живот”, “поезия в проза” са оценките на д-р Кръстьо Кръстев и акад. Михаил Арнаудов. А за Димитър Талев “Биографията” е от “най-вдъхновено написаните български книги”. Любомир Левчев вижда в нея продължение на съдбата на Ботев и Левски.
Днес в двора на благоевградската църква “Въведение Богородично” е “гробницата на рода Делчеви”. Върху голяма гранитна плоча са изписани имената на майката и бащата. След това са Гоце Делчев и негови родственици.
Тленните останки
на Гоце са в
Скопие. До 1945
г. костите му
шестват по
поробените
български земи
– закопавани, откопавани, укривани в църковни олтари, пренасяни от войводи и четници, пазени в дома на войводата Чаков, приютени в Македонския дом в София.
“За да направят от митарствата си одисея без финала на Омировия герой”, написа в единствената засега книга за рода Делчев писателката – негова родственица Нина Андонова (Български писател, 2011 г.).
Изпратени със сълзите на хиляди хора от София до Скопие. В каменен саркофаг днес се намират в “гроба” на Гоце в двора на скопската църква “Свети Спас”. Българите знаят защо.
В последната си статия, преди да си отиде от белия свят, Любомир Левчев, носител на “Златния ланец” на Стружките поетични вечери, написа в публицистичния сборник за Гоце Делчев (2018 г.): “Има ли по-достоверна легенда от подвига и близостта на тези духовни близнаци Ботев, Левски, Гоце и Яворов”. За тази велика четворка писа преди това писателят и литературен критик Тончо Жечев.
И още подробности.
В първия отклик за гибелта на Гоце българският вестник в Чикаго (бр. 4-5, 1903 г.) съобщава, че “последователят на Ботев и Левски, обичаният от всички Гоце Делчев не е вече между живите”. Да не пропусна - лондонският кореспондент на вестник “Таймс” пише за гибелта на “българския революционен водач Делчев”. Друг световен вестник - “Ню Йорк таймс”, препечатва това съобщение.
Няколко дни преди Великден на 1903 г. дрипав селянин с кошница червени яйца, парче хляб и няколко стръка праз в пояса е спрян от две заптиета за проверка.
Селянинът подлага кошницата на проверяващите, които грабват по няколко яйца и го пускат.
А “тоя селянин”
имаше върху
раменете си
глава за хиляда
лири,
“хвърковатия дявол” с два револвера в пазвата си.
Това е младежът, когото революционерите и народът тачат като “хайдушко божество”, който с кон, файтон или пеша води свои другарчета от Солунската българска гимназия да се запишат в софийското Военно училище.
По-късно заедно със съратниците си Даме Груев, Яне Сандански, Гьорче Петров, Христо Чернопеев, Пейо Яворов, Йонко Вапцаров и Михаил Чаков отдават себе си за освобождението на Македония.
“Селянинът с
кошницата”
покрива страната
с революционни
комитети
за освобождение на останалите в робство български земи.
Народът го има за свое “хайдушко божество”. Негови съмишленици са стотици легендарни войводи и четници. Яворов го описва: “Гоце не държеше речи, не наставляваше, той преживяваше общуването си с тези хора”.
В българските училища, където той е учител, създава неписания правилник: “Деца, който от вас не може да прескочи чина си, няма да премине в по-горен клас, който не бие, когато го бият, хубаво да знаете, че и аз ще го бия, който обади за нещо другарите си или някой извърши нещо лошо, вие сами ще го наказвате”.
“Селянинът с кошницата” слага хектограф (ръчна машинка за вадене на копия от ръкописи и рисунки) върху гърба на един кон, за да се размножава вестник “Революционен лист”.
Яворов е
натоварен да
списва,
отпечатва и
разпространява
вестника
За благодарност за тази му работа Гоце го среща сред камънаците на село Кърчово и му подарява букетче кокичета. “За вестника!”
Гоце не се бие в гърдите, не обича да се самоизтъква. Запознава се с Янка, студентка по философия в Софийския университет, братовчедка на приятеля му възрожденец Кузман Шапкарев. Първото нейно назначение е учителка в Охрид. Укрива бунтовници.
Пламва любовта ѝ с Гоце. Янка му подарява червено бунтовническо знаме. Дарява го с жилетка, бродирана със сърма. За предстоящото въстание. “Ако ме убият, има две неща, за които мисля – Отечеството и Янка – споделя Гоце на приятеля си Михал Герджиков, един от водачите на бунтовниците. - Ако ме убият и по-късно се появяват някакви чувства между вас, бъдете благословени”.
А Яворов?
Дни преди да тръгне с четата си от Самоков, дядо Стоил, баща на художника Васил Стоилов, венчава Лора и Пейо в подуянската църква.
Лора го дарява със златното си разпятие да го пази. Посреща го на няколко места по пътя към границата с Турция. Разменят си красиви откровения. Любовта съпътства свободата.
Турският султан вече обещава главата на Гоце. Четниците вървят три дни и три нощи в най-студеното време. Яворов мисли за душата на приятеля си. Тя се “види като обгоряла змия”.
Тревожи го оръжието, малко е. Край кюстендилското село Саплер
Гоце създава
оръжейна
работилница
и цех за барут
Назначава арменски бежанец за ръководител. Янка отговаря за барута. Да сближава, е голямото удоволствие и мъка на Гоце.
Но да се върна към събитията. Четниците наближават село Баница недалеч от Серес. Минаващите хора са уплашени. Войводата Чаков се опитва да убеди Гоце да мине по-назад. “Как, Чаков? Вървим напред, пък каквото Бог даде”.
Зидът пред тях внезапно настръхва с дулата на пушките.
Лягай, Гоце! – извикват другарите му.
Гоце понечил да легне. Късно! Вече лежал върху окървавената земя. Неговият пръв и последен бой – отбелязва Яворов в “Биографията”.
Спомените на друг лидер свидетелстват: “Петнадесет часа турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити - споделя Димо Хаджидимов. - Петнадесет часа гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гроба на Македония. Петнадесет часа ни се късаха сърцата”.
В донесение до турските власти в Цариград се съобщава, че тази битка е продължила 60 часа.
Било в навечерието на Гергьовден – имения ден на Гоце. Според Мерсия Макдермот
“смъртта го
грабва бързо и
чисто, без
страдания”
След оттеглянето на аскера жени от селото измиват телата на убитите и ги погребват под един бряст на близката поляна, която местните хора наричат “Свети Никола”.
След три години Михаил Чаков отново е в Баница. Бил е войвода и на Яворов по време на първото му четничество. Пише в спомените си: “Знаехме кой е Яворов и гледахме на него като на божество”.
Чаков пренася костите на Гоце от Баница в софийския си дом и грижливо ги пази години.
На 20 ноември 1912 г. четникът Георги Н. Венедиков заедно със своя войвода Яворов потеглят за България.
Яворов поръчва в
Серес два кръста
– единия за Гоце,
а другия за
Михаил Даев
Носейки кръстовете, спират в село Баница. Посреща ги кметът – българин, който им съобщава, че е син на кмета по времето, когато е бил убит Гоце Делчев. Старият клисар Никола Мутафчиев донася в черквата черепите, които пази.
- Ето, тоя с широкото чело е на Гоце – казва Яворов и прегръща двата черепа до сърцето си.
На лобното място свещеник извършва службата. През всичкото време Яворов държи до сърцето си двата черепа, а сълзите му капят върху тях. Службата завършва и той заповядва на Венедиков:
- Георги, дай пет залпа.
От село Баница отиват в село Либяхово, където е лобното място на Даев. Извършват същата церемония.
“Понеже нямаше нито лев, Яворов взе 20 лева назаем от търговеца Христо Лазаров. Знаеше, че и аз нямам, та даде и на мен 5 лева за разноски по пътя, спомня си Венедиков. (ЦДИА, ф. 101, ап. 3, а. с. 58). От гара Саранбей (днес Септември) Яворов замина за София. Но преди това той ми подаде юздите на своя кон и каза: “Гьорге, подарявам ти и двата коня. С тях можеш да изкараш прехраната на семейството си.”
