Българите сме търпеливи конформисти, които никога няма да превземат Бастилията като общество, убеден е икономистът
Тук не са важни достойнствата на човек, а кой кого познава и от какви кръгове произхожда
Недоверието ни изгражда чудовищата на конспиративността и храни страховете ни
Искаме промяна, но ако може, без риск да ни навреди персонално
Злобата към големите имена ни е правила равни в посредствеността
- Твърдите, че българинът е най-недоверчив сред европейските народи. Как стигнахте до този извод, проф. Паунов?
- Това, което твърдя, се базира на осмислянето на огромна база от данни. Става дума за десетки хиляди респонденти, интервюирани през годините в Европейското социално проучване, световното изследване на ценностите и от Евростат. Второ, “българинът”, за когото говорим, е статистически, събирателен образ, но макар и верен, не може да бъде видян в нито един от нас. Така е, защото всички сме личности и носим в различни комбинации тези общи български черти. Трето, не съм обсебен от маниакален негативизъм, но историческата ни съдба, за съжаление, вече доста време не подтиква изявата на най-доброто у нас, а на най-деструктивното. И недоверието ни не е случайно.
- Дали не трябва да търсим корените на всеобщия негативизъм и недоверчивост на българина към всичко и всички в прекалените очаквания към държавата и лидерите ѝ - рефлекс, придобит през 45-те години социализъм? Или е обратното?
- Преди 10-ина години правих изследване на ценностите ни и се оказа, че малко неща са се променили. Нашето българско недоверие е безусловно най-голямото в Европа и едно от най-изявените в целия свят, заедно с това на Перу и Нигерия, да речем. Но причината за него не е единствено в социализма, история имаме и преди него. Преди социализма са Алеко и героят му. Също - националните катастрофи, за които Стефан Цанев не без основание твърди, че са най-отговорни за пречупването на българския дух, повече от петте века зависимост. Не само че пет века държавността е била за българина нещо натрапено, чуждо и враждебно, но “държавно” или “обществено” значеше “не мое”, “тяхно”, “чуждо” и следователно - достойно да бъде ограбвано или поне зарязвано без внимание и грижа. А след социализма картината на следосвобожденска България, нарисувана убедително от Цанев, се повтори в умален вариант и съкратени срокове предимно заради уродливите схеми на уникалния български посттоталитарен преход.
- Споменавате в скорошно интервю, че песимизмът и озлоблението са българска същностна черта. Кореспондират ли с това, че днес, след 32 г. преход, сме най-бедни и най-корумпирани в ЕС, с най-висок дял жертви и неваксинирани в пандемията, с най-голямо презрение към властта и пристрастеност към конспиративните теории?
- За съжаление, ценностният ни профил е доста краен и саморазрушителен на фона на нациите в ЕС. Мащабите на “хейтърството” в социалните мрежи, стремежът към дискредитиране на всеки авторитет, агресията по улиците и в училище, по опашки и във всякакви ситуации, представите ни за демокрацията, изкривяванията в абсолютно всички сфери на обществения организъм - от съдебна система, през здравеопазване, до полиция и образование, наслоените ни вече представи за успеха и живота - това са само част от проявленията на тази българска особеност, за която ме питате. А нали в крайна сметка, дали сме бедни, или богати, зависи от това какви сме като общество?
- Функция ли е българското антиваксърство от повсеместното недоверие във всичко?
- Може да бъде мотивирано от неподправен страх или самочувствие за интелектуално превъзходство, “бунтарство” срещу авторитети и държава, лоша комуникация на управляващите. Но при всички случаи споменатото недоверие и липсата на обществено чувство тук е навсякъде.
- Озлоблението отскоро ли е , или има по-отдавнашни корени?
- Владимир Свинтила проследяваше развитието на озлоблението още от Възраждането и примерите могат да бъдат шокиращи за съвременниците.
Найден Геров и Евлоги Георгиев в кореспонденция помежду си например оклеветяват Васил Левски, че “за пари и баща си продава”. Петко Славейков и Иван Вазов си обменят публично злостни нападки. А след смъртта му Вазов е подложен на унищожителни подигравки и сарказъм от интелектуалния елит на България. Стефан Бобчев, патрон на моя университет, когато става министър, уволнява Пенчо Славейков като директор на Народната библиотека, за да назначи на този пост брат си. Дава на Славейков кабинетче на последния етаж на библиотеката, до което той не може да стигне, защото е куц и трудно изкачва стълбите. Но след началото на ХХ в. Славейков подема мощна кампания срещу Вазов.
Евлоги и Христо Георгиеви и Любен Каравелов са били в отношения на взаимна непоносимост с Христо Ботев.
Успехът на Алековия “Бай Ганьо” предизвиква такава завист, че тръгват слухове, според които фейлетоните в действителност били написани от студенти, които ги пращали на Щастливеца, а той “само ги изправял”.
Асен Златаров се гаври с ослепелия Яворов, като го кара да пълзи по купчина въглища на столичната улица “Раковски”. Както виждате, чрез клеветата, произтичаща предимно от завистта, всеки е принизяван до останалите по силата на някаква дълбока българска потребност никой друг българин да не е над другите.
Така че недоверието и националният ни характер като цяло са в основата и на икономически, и на социални процеси, които буквално ни съсипват, рушат ежедневието и бъдещето ни.
Корупция има навсякъде. Въпросите обаче тук са два: първо, в мащаба ѝ. И второ, в нашите възприятия за наличието ѝ. По последното сме лидери в Европа, а това само по себе си е изключително деструктивно, защото ни кара да подозирaме всеки в нечистоплътно поведение и защото оправдава нашето собствено такова.
- Има ли изобщо българинът положителни черти? И кои са?
- Българите сме изключително креативни и интелигентни в два смисъла - познавателен и уличен. Голяма работа сме и по двата измерителя - оправни, адаптивни, кадърни. Относително отговорни сме, особено сравним ли се с някой от съседите - сърби, гърци, турци. Имаме и чувство за хумор, но пък обичаме да преекспонираме себе си. А отношението към знанието и ученето, духовността, религиозността, трудолюбието, гостоприемството невинаги са точно това, което обичаме да мислим.
- Не е ли причина за повсеместния маразъм отсъствието на обединителна фигура в лицето на съвременник - все търсим идеалите в безсребърниците Левски и Ботев, но те са живели преди 2 века, не мислите ли?
- Да, така е. Обичаме да говорим за Ботев и Левски, но какво общо с тях ни е останало? Не е ли по-добре съвременниците ни да се гордеят с онова, което са направили те самите за България, пък било то и далеч по-малко? Но си мисля, че и св. апостол Павел да се яви днес на политическия ни хоризонт, за една седмица ще прочетем какво ли не за сестра му, подмятания, откровени лъжи и дискредитиращи публикации за миналото му. Обърнете внимание, че ако е налице относително единодушие за авторитета на някого у нас, тази благосклонност ще е, защото той вече е мъртъв или е чужденец. Така че не виждам откъде би се появила такава обединяваща фигура. Понеже споменавате Левски и Ботев, нека си припомним страница 63 от тефтерчето на Апостола със страшния въпрос “Народе???”, също - как посрещат Ботев на българска земя и каква е гибелта му. Впоследствие и двамата са превърнати в икони. Но ако бяха доживели свободата, нямаше да бъдат това, което са в съзнанието ни сега.
- Твърдите, че българинът предпочита да се спасява поединично, а “единение” вероятно съществува единствено като клише в политическите речи на управниците ни по празници. Не е ли обаче пресилена тази обобщаваща оценка на фона на десетки и стотици добротворчески акции на хора, каквито впрочем “24 часа” вече 19 години събира и награждава на церемонията си “Достойните българи”?
- Не я смятам за пресилена. Не само че анализът е недвусмислен като изводи, но то е повече от очевидно - на нас ни е трудно да правим общество. Оставаме си съвкупност от индивиди, трогвани само от своите и на най-близкия си роднински и приятелски кръг съдба и благоденствие. Това, което “24 часа” и други медии, особено обществените, правите, е изключително важно. Добротворчеството и доброволчеството трябва задължително да се популяризират и да получават признание. Достойни българи е имало и ще има. В България има всякакви българи. Но тук говорим за обобщен национален образ на характера и ценностите ни. А в тях единението е химера. Помислете: не е ли предимно негативизмът онова, което може относително да ни обедини?
- Кое ни прави особено търпелив народ?
- Изглеждаме търпеливи за външния наблюдател заради рефлекса ни към “поединичното спасяване”, който ни е съхранил в много кризисни моменти, но за който сме платили и висока цена: накърнено достойнство, комплекс за непълноценност, изкривени обществени отношения, структури и институции. Само на повърхността изглеждаме търпеливи конформисти, които обаче никога няма да превземат Бастилията като общество. Но под тази видимост сме трудно податливи на закони, норми и правила - всеки се чувства “свободен” за себе си, като че ли има капацитета да преценява неща, за които няма и представа. Недоверието ни поднася уродливи интерпретации за всичко, изгражда чудовищата на конспиративността в съзнанията ни, храни страховете ни, насажда тревожност и мрачност, пречи ни да бъдем щастливи, ощетява ни откъм икономическо развитие и социално благоденствие, прави ни по-бедни, вгорчава ежедневието ни. А всичко това озлобява.
- Сякаш не ценим постигнатото, все нещо не ни стига, а редовно пълним класациите по нещастие. Защо?
- 12 пъти сме по-нещастни от другия полюс на скалата. И около 3 пъти по-нещастни от средното в Европа. Като че ли ни е страх от другите и дори от себе си да бъдем щастливи. “Много хубаво не е на хубаво” е неразбираем за чужденците български израз.
- Озлоблението не е ли заради осъзнато безсилие да построиш щастието и живота си сам, както в страните, с чието благополучие се сравняваме?
- Повечето култури в Европа са меритократични. В културите на Близкия изток много по-застъпен е “приписаният статус”, т.е. не толкова достойнствата на някого са важни, а това кой кого познава, от какви кръгове произхожда, къде (а не какво и как) е учил и т.н. Ние сме носители на една “кръстопътна” природа, в която - в този и други случаи - превес взима източното. Освен това да не забравяме уникалния ни посттоталитарен преход на фона на останалите бивши соцстрани. Той постави новото на фалшива основа, обрече на несправедливо и изкуствено разслоение първоначалното натрупване на капитала, обвързвайки го не с меритокрация, а с връзки и задкулисни силови игри на бившите управляващи. Така пося още веднъж семената на недоверието, цинизма, отчаянието, та ако щете - и на мутроизацията и чалгизацията.
- Не надделява ли у нас представата, че за красивия живот трябва да имаш дебели връзки по етажите на властта?
- Мечтата ни за по-добър живот все повече започна да се свързва с някакви периодично появяващи се “месии” и да се размива в индивидуално търкане на лотарийни билетчета, а надеждата кротко преля в озлобен и циничен песимизъм.
- Казвате, че българинът не понася авторитетите и чуждия успех. Но тук причина вероятно е и масовото допускане, че законът у нас е “врата у поле” и убеждението, че справедливостта е на страната на богатите, а не на можещите. Обяснение ли е това за озлоблението и дори агресията към успелите българи?
- По дефиниция трудно понасяме българи, по-успели от нас. И някак трябва да принизим и опошлим този успех, да го осмеем и занулим, за което принос имат и последните десетилетия. Оказва се, че успелият със собствен труд и качества е по-скоро рядко явление. А елит се оказват фигури, известни с това, че са известни и най-вече просто богати. А значителна част от тях използват интелигентността, комбинативността и изобретателността си да планират и реализират схемички и далавери за своя лична изгода, опиянявайки се, че са се оказали “по-умни” или че са “прекарали” други. Ако българинът е успял да стане относително заможен, особено по описания начин, той най-често се самозабравя и откъсва от този свят, погълнат от собствения си нарцисизъм. Ако - както е в повечето случаи - не е “елит” и не се е домогнал до значим материален статут поради морални задръжки, лош късмет, липса на способности или мързел, той е изтъкан от злобна завист към всички, които го превъзхождат. И не признава варианта, при който успехът на някого е дошъл след труд и заради качества.
- Ще запомним 2021 г. с 4 вота - 3 за парламент, един за президент. Надеждата за същностна промяна ли ги движи, или процедурната принуда?
- Промяна, която много искаме, но ако може, без да е свързана със загуба на собствената ни зона на комфорт и без риск да ни навреди персонално. Трите избора за година и поведението на хората, които би трябвало дапредставляват и обединяват нацията, говорят недвусмислено за лаком и трескав стремеж към власт, за сляпо его на политическата ни класа, вторачено в собствените си лични, партийни и котерийни интереси.
CV
Проф. Милен Паунов е роден е през 1961 г. Завършил е 114-а английска езикова гимназия в София, а висше образование в УНСС, където се дипломира през 1985 г.
От 1991 г. е доктор по икономика и преподавател в същия университет. Професор в УНСС (2012) и доктор на науките (2020)
Автор е на над 80 публикации, в т.ч. 12 книги в областите: мениджмънт, организация на труда и управлението, организационно поведение, управление на човешките ресурси, организационна култура, стратегическо управление. Последната е “Българското (не)доверие”
Специализирал е в университети в Европа, САЩ и Япония, нееднократно в Харвард
Носител на награди и отличия от български и международни организации
