Нашите колеги - астралните близнаци Калина Влайкова, Станимир Въгленов, Анатолий Попов, са родени на 23 септември, зодия Дева (на ръба с Везните).
Те са уравновесени, точни и безкрайно предани. На тях винаги може да се разчита! И поемат “мастилото в кръвта” (вече и виртуално) чрез “24 часа” - вестника, на който и до ден днешен остават верни. Грижат се сайтът 24chasa.bg и всички платформи да се развиват в крак с най-новите трендове за видеосъдържание и подкастове.
Станимир Въгленов е разследващ журналист и директор на дирекция “Онлайн издания и проекти” във “Вестникарска група България”.
Калина Влайкова е дългогодишен политически журналист във вестник “24 часа” и Нова телевизия. Преди 3 г. създава авторски проект за обучения по писмена и публична комуникация, и създаване на съдържание във видео и текст.
Анатолий Попов от редактор в тийнейджърско списание стига до отдел “Маркетинг”, където успешно реализира и участва в новите проекти на фирмата. Кулинарен блогър, автор на готварски книги и водещ на подкастове.
Трима колеги разказват за споделената любов между онлайн журналистиката и хартиеното издание и отговаря защо “24 часа” е в топ 3 на най-четените медии в интернет с 300 хиляди влизания всеки ден
- Вие сте родени на един и същи ден, животът ви събра в “24 часа”. Кои са трите момента в професията “журналист”, които няма да забравите?
Калина Влайкова: Аз ще кажа два - единият, когато получих признанието, че “ставам” за професията. А другият - когато имах чувството, че изобщо не ставам. И двата са от първите ми стажантски месеци в политическия отдел на “24 часа”.
Щастливият епизод беше свързан със Симеон Сакскобургготски през 2000 г., когато неговите пристигания, отпътувания, срещи и завери бяха в пълна мистерия. А моята задача беше да разбуля колкото е възможно повече от тях. Така почти година от живота ми премина някъде между летището и портите на двореца “Врана”, където дежурях в очакване на царя.
Дочакахме го още при едно от първите му тайни кацания. Бяхме единственият журналистически екип на летището. Симеон беше любезен, спря, отговаря на въпросите ми. Вероятно съм му се сторила достатъчно малка и смотана, за да не представлявам заплаха. Или пък му е станало симпатично, че съм адашка с дъщеря му, знам ли. Във всеки случай се прибрах в редакцията с “царско” интервю. Нито дума не помня от него, разбира се. Помня заглавието на първа страница: “Царят тайно каца”. И помня как на вратата се появи главният редактор Венелина Гочева, огледа се да разпознае стажантката и каза:
“Браво, Калинка! Много
добре!”. Щях да се пръсна
от гордост и щастие
Но вторият епизод никак не е героичен. Пак е свързан с чакане - този път на Ахмед Доган. Висяхме безкрайни часове пред централата на ДПС с колеги в най-горещия летен ден и чакахме решение кои ще са техните областни управители. Един по един колегите взеха да се отказват. Накрая останах сама. Седя и чакам – какво чакам, и аз не знам, но седя. И в един момент – добър ден! Пред мен – сам-самин Доган по ризка. Аз - някаква най-тъжна картинка, тефтер на една страна, диктофон на друга, скачам на крака. И почвам:
- Ами тука за областните управители да ви питам.
- Ами питайте.
- Решихте ли кои да са?
- Решихме.
- На Разград кой ще е?
- Бехчет.
- Бехчет кой?
- Сюлейман.
- Бехчет или Сюлейман?
- Бехчет Сюлейман.
- А на Търговище?
- Бехчет.
- Той нали беше на Силистра?
- Не, на Разград.
- А на Търговище?
- Бехчет.
Пълно отчаяние, пот, жега и мъка. Благодарих, пожелах приятен ден, прибрах се в редакцията и никога досега на никого не казах за този срам. Умирам от смях в момента, но тогава просто ми идеше да се гръмна.
Станимир Въгленов: Няма да забравя вълнението, когато метриката отчете първите около 2000 читатели на първия сайт на “24 часа”,
когато го “пуснахме на
вода” през 2009 г.
Като на шега тръгнахме точно в навечерието на 1 април. Тръпката продължи да нараства дни, месеци и години, когато 24chasa.bg уверено изпреварваше утвърдени онлайн медии.
100 000 читатели, 200 000... Сега сме в топ 3 и имаме най-малко по 300 000 потребители всеки ден, продължават да се увеличават. Усещането е изключително.
Анатолий Попов: Беше преди 16 години, по онова време бях част от телевизионни продукции, в които работех като сценарист. Тв сезонът излезе във ваканция и трябваше да си намеря работа за няколко месеца. Бях на интервю при Мила Иванова, която сега е главен редактор на един от най-успешните женски сайтове mila.bg, който също част от нашата група. Редакцията на списанието се намираше в полиграфическия комбинат “Димитър Благоев”.
Влизайки вътре, веднага
се почувствах като у дома
Нещо, което е много важно за всеки, който отива някъде за първи път. Мисълта, че ще работя само няколко месеца тук, веднага изчезна. И така вече 16 години съм част от тази група, в която намерих приятели и поле за развитие. От редактор в тийнейджърско списание стигнах до отдел “Маркетинг”, където мога да реализирам и участвам в новите проекти. Връщайки се на незабравимите моменти, един от тях е всяка церемония “Достойните българи”. Много често се връщам към необикновените истории на тези обикновени хора.
- Какво ви помагаше и какво ви пречеше в професионалното ви развитие досега?
Ст. В.: Сигурен съм, че нямаше да се справя в тежките първи години като онлайн мениджър, ако не бях част от “24 часа” от 1997 г. – няма как да се получи успешен нов продукт с марката “24 часа”, ако не усещаш останалите от семейството. Това ми помага много, докато развиваме нови онлайн канали – вече над 50 от групата на “24 часа”. Но иронично - и ми пречи, защото никой не се е родил пророк в селото си - понякога ми е трудно да убедя колеги в очевидни неща, просто не винаги ми вярват достатъчно, че един сайт би бил успешен. Но не се оплаквам. А ако трябва да добавя още два незабравими момента: през 2004 г., когато издадох книгата си с журналистически разследвания – повечето публикувани в “24 часа”. И през 2017 г., когато с мой проект спечелихме 100 000 евро финансиране от Google и създадохме продукта Smart24Chasa.
К. Вл.: Епизодите с царя и Доган всъщност са страхотни уроци. Те ме научиха, че в този занаят не бива да се разчита на импровизации. Понякога наистина имаш късмет и нещата се получават от само себе си. Но без подготовка и компетентност е много по-вероятно да проиграеш този късмет и да се прибереш в редакцията с нос, опрян до земята от срам.
А иначе безспорно най-голяма помощ и знание съм получавала от работата си в “24 часа” и най-вече от колегите си в отдел “Политика”. Бях късметлийка да попадна сред тях, да се уча от тях. При това във време, когато съдържанието все още беше по-важно от бързината за предаване на информацията.
В личен план вярвам, че винаги ми е помагала неспособността ми да лъжа. Установих я още в ранните тийнейджърски години след серия грандиозни провали да излъжа родителите си за какво ли не. Прекратих печалните опити и оттогава се придържам към веруюто, че за мен истината е най-доброто оръжие. Работи безотказно, пази те и е чисто. А винаги са ми пречели тези, на които това пречи. В политиката и медиите те никак не са малко.
А. П.: Винаги съм превръщал пречките в провокация, затова ще кажа, че всяка пречка ме правеше все по-добър, по-мислещ и търсещ. Някои го наричат инат, а аз търся във всяка лоша ситуация доброто. Ако има нещо, с което не мога да се примиря, е глупостта, липсата на желание и мотивация у хората.
- Какво различава сегашната медийна среда в България и работния ритъм от тези, когато влязохте в професията?
К. В.: Темпото. То е задължително в днешния бърз свят. Но е голям проблем за качеството на съдържанието, което потребителят получава. Да, той на секундата разбира какво е станало. Но цената, която плаща за това, е да не разбере защо е станало. А това осакатяване е опасно и би могло да деформира общественото мнение. В крайна сметка става като с мен и Бехчет – натъпкан си със знания и нищо не знаеш. Различно е и публичното говорене. То стана твърде шаблонизирано през последните години.
Аз имах възможността да работя с по-различни хора. Не казвам, че са били прекрасни, съвсем не. Но мислеха и говореха собствените си мисли. Сега предимно се рецитира и това ужасно си личи. Затова хората не вярват на публичните си говорители.
Ст. В.: Журналистите от моето поколение имахме повече време за забавления, пътувахме доста по света. Да, бачкахме здраво, но и купонът беше велик. Младите колеги сега са ощетени - средата е много по-спартанска, динамична, конкуренцията - все по-свирепа, трудно се поддържа достатъчно високо ниво. Не остава много време за социален живот. Но ако наистина обичат журналистиката – усилията си струват.
Всички колеги в “24 часа” и цялата група работят и за сайтовете ни, и за хартиените издания. И оттук идва впечатляващият успех на марката - от техните разработки, от паметта, която имат за хора и събития, от точността и проверката, на която държат, за да пуснат всяка новина.
А. П.: Влязох в тази професия във времената, когато интернет не беше толкова голяма сила.
Тогава трябваше сам
да си създаваш контактите.
Нямаше социални мрежи,
в които да видиш кой какво прави. Сега всички са журналисти, всеки има фейсбук и инстаграм и новини “валят” отвсякъде. В онези години намирах героите, за които да пиша, по странни канали. Сега всичко можеш да направиш с няколко клика или едно телефонно обаждане. Социалните медии промениха много журналистиката и това как една новина ще бъде поднесена на аудиторията.
- И тримата имате опит в онлайн проектите - на какво трябва да се заложи, за да се развива медията успешно?
К. В.: Журналистиката - он или офлайн - се прави за хората. Не за конкуренцията, за политическия или корпоративния враг, за спонсора или за “кървавата” сензация. Много медии, не само в България, забравиха това. Ако си го спомнят, всичко ще си дойде на мястото. Останалото е въпрос на технология и развитие, от които никоя медия няма право да изостава.
Ст. В.: На три неща основно трябвада се заложи: Първо,
постоянно да се следят
иновациите в медиите
- те се случват буквално всеки ден. За щастие, светът, включително при медиите, сега е много добре свързан, всичко важно и интересно се разпространява светкавично. Второ, да прилагаме от иновациите това, което е подходящо за нашата медийна организация, и – много важно – най-бързо може да се монетизира. Защото “24 часа” никога не е чакал субсидии или грантове – имаме това, което изкарваме от реклама, продажби и организация на събития – всичко това все повече онлайн. Горд съм, че съм част от този процес. Това е единствената стабилна структура в медиите, тя ще оцелее. И трето: Дори да има съпротива срещу нови неща в организацията (винаги ще има), да се натиска докрайТака е например с видеото (където Калина е много важна), от което печелим все повече, но ни чака още дълъг път. Така е с подкастовете, където Анатоли се справя все по-добре, но ни предстоят усъвършенстване и най-вече – монетизация.
А. П.: Трябва да се залага на високото качество и новите формати. В последно време активно се занимавам с подкастове, които влизат в графата on demand (при поискване), нещо, което телевизиите направиха преди години и се оказа успешен формат. Този медиен продукт се счита за бъдещето в медиите. С навлизането на подкастовете като нова услуга, предлагана от сайтовете и приложенията, аудиторията успява да чуе от първо лице мнения, коментари, анализи и интервюта. Така доверието в медията се увеличава значително повече.
Достига се до възрастови
групи, които предпочитат да
слушат, а не да четат
- Как ще изглежда вестникът след 5 години?
К. В.: Няма значение, защото успешният модел на “24 часа” ще се запази завинаги, както и мисията да носи знание и информация. Когато обучавам начинаещи журналисти и хора, които искат да се научат да пишат разбираемо, често сравнявам вестникарското писане с безценна суровина като стоманата. Много стоки и продукти от стомана вече не се произвеждат, защото не са необходими на хората. Но стоманата си остава безценна суровина. Така е и с вестниците. Възможно е те окончателно да преустановят съществуването си. Но суровината ще остане и ще работи. Защото е безценна.
Ст. В.: Вестниците имат изключително важно място в човешката история, без значение докога ще се печатат. По-важно е да запазим професионалния журналистически дух в безбройните канали, които новите технологии ни осигуряват. Тепърва,според мен ще се осъзнава
колко много неща са дали
на света вестникарството
и почтената журналистика Това винаги ще ни дава стабилност в безкрайно полудяващия свят.
А. П. Иновациите и интернет се развиват с бързи темпове, но няма нищо по-хубаво да помиришеш хартията, да разлистваш страниците (както с книгите).
- Анатолий, ти и готвиш на страниците на “24 часа” - как да “сготвим” вестника на бъдещето?
А.П.: Глътка кафе се смесва с щипка утринна новина. На бавен огън се добавя тя, чаша и половина истина. Когато се свари до готовност, се сипва в малки чаши текст, охлажда се с коректорско и печатарско цветно мастило и се сервира в страници. Приятен апетит! Рецептата е изпитана през времето, в бъдеще ще ѝ казват - класика!
- Какво да взема медията от социалните мрежи и от какво да се пази?
Ст. В.: Добре е да попием от тяхната отдаденост към потребителите – те буквално треперят над техните усещания, стремят се да ги удовлетворят възможно най-пълно. Социалните мрежи все повече разчитат на роботи и това се усеща: липсва човещината, хората излизат от там по-объркани, отколкото са влезли – уж за да намерят отговор на въпросите си. Ето това трябва медията да пази - да остане мястото, където хората получават отговори и стабилност във все по-динамичното битие.
К. В.: Всъщност социалните мрежи са си взели от медиите, и то много. Не знам дали сте се замисляли, но фейсбук прилича на гигантски вестник. Текст, снимки, новини, анализи, коментари – едно към едно е. Само че фейсбук не е медия и не бива да бъде третиран като такава. Определено носи ползи с бързина, разнообразие, селекция на най-интересното и вълнуващото. Наред с това обаче е опасен, защото не се придържа към никакъв професионален стандарт, а в същото време влияе на обществените нагласи по невъобразими начини. Това нанася щети. Казано по-просто – ако в социалните мрежи се публикува съдържание от легитимните професионални медии – това е добре. Ако в легитимните професионални медии се публикува съдържание от фейсбук – според мен е проблем. И измеренията на този проблем вече са доста видими – и в политически, и в обществен, и във всякакъв аспект на публичността.
А. П.: Мисля като Калина, че по-скоро социалните мрежи могат да вземат от медията. И са взели. Иска ми се обаче да вярвам, че социалните мрежи ще се утвърдят като добър и интересен помощник на истинските, а не като техен унищожител.
- Липсва ли ви работата с хартията?
Ст. В.: Аз живея сред хартиения живот на медията - десетки колеги около мен в офиса правят печатни издания всеки ден, самият аз нерядко подготвям страници за вестника. Наистина е вярно това, че веднъж изцапаш ли си ръцете с мастило – за цял живот е. Но голямата ми страст си остава в онлайна и, разбира се, в разследващата журналистика, макар почти да не ми остава време за нея.
К. В.: Да. Най-добре през главата на човек минава това, което минава през ръцете му. Работата във виртуалния свят създава усещане за преходност. Написаното на хартия остава и това е най-голямата ценност на традиционния вестник.
А. П.: И да, и не! По-скоро ми липсва романтичният момент с писането на ръка.
В хартията има нещо
специално - докосването,
мирисът...
Преди години имаше тренд да се издават онлайн вестници и списания - той така и не се наложи. Каквото и да се случва, хартиените издания ще си останат и през последните години постепенно се връща интересът към хартиените издания. То е като при модата и музиката. В момента всички световни дизайнери и музиканти се връщат към стила на 80-те. Всичко ново е добре забравеното старо. Вестникът винаги е бил част от живота, независимо от ситуацията и обстановката. И до днес английската кралица започва деня си с чаша чай и вестник!
