Пътят към тази промяна минава
през Велико народно събрание
Заформящият се дебат за нова, президентска република е успех, който е пряко свързан със заявката на българското общество, че търси да реализира промяна.
Протестите,
юмрукът на
президента,
шкафчетата със златните кюлчета са съставни елементи от този процес, който ще продължава да изменя българската политика и общество. Това по същество е оздравителен процес и за мен е голяма чест, че участвам в него.
Говоря за президентска република от много време. В частни разговори съм я обсъждал в продължение на години с голяма част от публичните лица, които виждаме на сцената днес. Недоверието по темата беше осезаемо дори с най-възпитания събеседник. Нещата обаче се промениха и макар разговорът по същество за промяна на устройството на държавата да е в ембрионален стадий, смятам, че 45-ият и 46-ият парламент оплодиха яйцеклетката.
Дебатът по същество е много сериозен. Доказателство за това е прихващането на темата от най-видните политолози и анализатори, след като “24 часа” посвети първата си страница на темата в броя си от 18 август. Сред тях е уважаваният от мен Валери Найденов, който представя идеята за президентска република като един недостижим мит – подчертавайки по пътя заслугите на собствената му теза за мажоритарни избори като панацея. Ползвам случая, за да му отговоря.
Президентският режим на управление въобще не е мит. Всички анализатори, с които се срещам по страниците на пресата и по телевизионните студия, щедро ползват научнообоснования и убедителен аргумент, че “няма как да стане”. Това винаги е първата спирка на разсъждението на родения оптимист, който движи света. Действително преходът към нова форма на управление е дълъг и често неясен.
Но това не го
прави
невъзможен
Колко пъти политиката в различни общества, времена и епохи от световната история е доказвала, че невъзможното изведнъж става възможно. В този смисъл преходът към тази система на управление е невъзможен само за хората, които вярват, че нищо не зависи от тях, а те, за съжаление, преобладават. Конституцията ясно очертава пътя към тази промяна и тя минава през Велико народно събрание, а свикването на този най-висш орган е напълно възможно. Дори Борисов заговори за него в разгара на протестите през август миналата година. Липсващият елемент за неговата реализация е консенсус сред обществото и дебатът, който се заформя, е началото на неговото оживление.
Вторият аргумент след убедителния “няма как да стане”, който чувам, е, че президентска изпълнителна власт би дегенерирала в авторитарен режим. Това наистина е така, ако направим преход от парламентаризъм към президентска изпълнителна власт
без участието на
цялото общество,
в това число и академичния елит. Именно затова е нужен консенсус, който играе ролята на предпазна клапа за прокарването на неразумни решения, които вървят против интересите на обществото.
Аз съм наблюдател достатъчно дълго време, за да смятам, че българският народ няма да позволи да му се отнеме от свободата, особено чрез прокарването на авторитарен режим. Да не говорим, че точно съседна на България държава направи един такъв преход от парламентаризъм към президентска република - Турция, и имаме примера какво не трябва да се прави.
Моят апел е за система, в която законодателната, изпълнителната и съдебната власт са балансирани.
Те биват управлявани от принципа на тяхната взаимна зависимост и взаимно ограничаване – термин, познат още като принципа “власт власт възпира”.
В този смисъл е редно уважаемите ми колеги да разберат, че президентският режим на управление, който защитавам, се намира в полето на либералната демокрация, а не в полето на “путинската” или “ердоганова” република.
Третият аргумент, който често чувам – подхванат и от Валери Найденов, е нонсенсът, че президентската изпълнителна власт означавало “да вдигнем ръце от парламента”. Това отново доказва, че противниците на идеята не са си направили труда да чуят, камо ли да разберат аргументите ми.
Президентската република не означава слаб парламент, а тъкмо обратното. За справка вижте действията на сегашния 46-и парламент, който контролира актовете на неизбраното от него правителство на Стефан Янев. Дали парламентът е “слаб”? Смея да твърдя, че волята на всички парламентарни групи и депутати в сегашното 46-о НС позволява истината да си намери път в междуинституционалните отношения между Министерския съвет и парламента за първи път от много време насам. А истината е най-силното оръжие в политиката и партиите ще я ползват в защита на техните интереси за първи път от много години насам. Сигурен съм, че БСП, която беше последователна и адекватна опозиция през целия трети мандат на Борисов, ще се съгласи.
Нашият парламентаризъм създава ситуация, в която редовният кабинет промъква тежки корупционни практики благодарение на изкуственото деление между народните представители, създадено по оста управляващи - опозиция. Това пречи на народния представител да упражнява вменената му от конституцията роля да контролира изпълнителната власт. Ако вземем 44-ия парламент с мнозинство ГЕРБ - ВМРО и 46-ия парламент – без мнозинство, кога, уважаеми политолози/анализатори/социолози, парламентарният контрол работи по-добре? Предлагам да следите предстоящите дебати за актуализацията на бюджета и да видите истинска парламентарна дейност.
Ще отворя още една скоба по темата - парадоксално политическата конюнктура в момента направи така, че се намираме точно в президентски режим на управление, където изпълнителната власт, избрана от президента, е контролирана от независещия от него парламент. Има ли един политолог/социолог/антрополог, който да оспори това твърдение? Това диктатура ли е? Смятате ли, че парламентът не работи? Оставам на Валери Найденов да отговори на тези въпроси.
А що се отнася до мажоритарната избирателна система, ще заявя, че категорично я подкрепям. Не само президентът трябва са се избира мажоритарно, но и народният представител. Това ще гарантира независимостта на законодателния и на изпълнителния орган, а тъкмо тази независимост липсва в сегашната парламентарна форма на управление и тя е причината да сме на дъното. Самият Валери Найденов правилно отбелязва, че единственият такъв режим е американският – тоест в САЩ, но това, че е единствен, не означава, че е невъзможен. Той е единствен, защото американското общество е имало достатъчен стремеж за свобода и нов старт през далечната 1776 г., когато Конвентът във Филаделфия е поставил основите на американския режим на управление. Смятам, че българското общество 31 години след края на еднопартийния режим и извървения мъчителен за мнозина преход е правилната амалгама от разочарование и надежда за по-добро бъдеще, благодарение на която може да се постави началото на възродената българска държавност.
