Нарекохме я “Безнадежден случай”, защото всеки живот е такъв - с хубави и лоши неща, с компромиси и мекота
Премиерата на томчето е тази вечер в Лозенец, наесен - в София
Доверчиви сме, едни хора ни излъгаха зверски, дадохме им всичките си пари и не получихме нищо
През 1990-1991 г. и на мен, и на Васил Найденов ни предложиха да влезем в парламента, но какво щяхме да правим там, казва обичаната
певица
- Двамата написахте автобиографична книга и я нарекохте “Безнадежден случай”. Това ли е подаръкът за рождения ви ден, г-жо Карадочева?
Богдана Карадочева: Съвпадение е, че на 20 юли - ден след рождения ми ден, книгата ще има предпремиера в Лозенец. Наесен ще е премиерата в София. Идея на Георги Тошев е да обединим живота си. Преди 10 години и двамата написахме книги, но после видях колко много неща съм пропуснала. Включили сме част и от предишните книги, защото не мога да си сменя живота и биографията, но има и много други неща, както и разговори между нас.
- Защо избрахте това заглавие - “Безнадежден случай”, освен че е име на една от най-популярните ви песни?
Богдана: Много я харесваме, както и стихотворението на Миряна Башева е прекрасно. Защото всеки живот е един безнадежден случай. Има много хубави неща, има и лоши, има компромиси, преглъщания, агресия, мекота, има всичко.
- Кое е било безнадеждното във вашия живот?
Богдана: Това е малко преувеличено, разбира се, метафора. Пътуванията, концертите, вълненията - това всичко хем е безнадеждно, хем с надежда.
- По повод новата книга казвате: “Прочетете я, всичко ще разберете за нас”. Какво ще разберем?
Богдана: Неща, които не знаят, въпреки че те знаят много, но си и измислят.
Например как пия
ракия, в живота
си не съм
го правила
Стефан Димитров: Факт, Богдана никога не е пила ракия. А в един вестник пишеше, че имаме къща около София, което не е вярно. Обаче тя си сяда там с комшийките, поркат ракия, залязва слънцето, тя заспива на масата върху един вестник. И комшийките ми се обаждат да я прибера. Как да реагираш на такова нещо? Първо, нямаме къща. Като оня виц за един овчар, дето един го вика: “Ей, Иване, слизай надолу, че жена ти е болна”. Той хуква надолу, търчи като гламав. По едно време, вече минал много километри, си казал: “Боже, къде съм тръгнал, нито съм Иван, нито съм женен”.
В моята част има една социалистическа новела - “На другия бряг”, който никой не е виждал. В нея има 7 есемеса до д-р Малинова. Това си е литература, няма нищо биографично. Просто изведнъж реших да се направя на писател, след като наскоро разбрах, че Ян Флеминг (авторът на Джеймс Бонд - б.а.) е роден на моята дата.
- Как писахте книгата?
Богдана: Аз си пишех моята книга и той, като видя, реши и той да пише. А аз реших да напиша точно заради жълтите вестници, защото си казах, че един ден може мен да ме няма, моето дете и внуците ми ще си кажат: “Бе, майка ни каква е била?”. Но не пишех аз, а Маргарита Петкова, аз диктувах.
Стефан: Аз
взех една
пишеща машина
назаем от Жана
Стоянович
и писах на нея. Научих се в казармата и мога. То е като пианото, но доста по-лесно. После Маргарита ми я редактира. Има някакво предизвикателство, ако имаш историческото чувство, че един ден някой ще я прочете. Спрях се повече на леката страна, разказвам много смешни случки. Пътували сме много, много хора сме видели, какво ли не ни се е случвало.
Едно ще ти кажа, което много ме изуми. Представи си каква е била соцсистемата. В ГДР в един град има фабрика за обувки. Там се прави лявата обувка. А в другия град на 30 км се прави дясната. Значи един човек се ражда - например Ханс Мюлер, отива да работи и цял живот прави лява обувка. Такова наказание е, Оруел пасти да яде.
- Двамата как се запознахте?
Богдана: В пети клас. Бяхме в един клас в 127-о училище.
- Какви ученици бяхте?
Богдана: Не помня, това беше преди 100 години.
Стефан: Аз бях отличник.
Богдана: Той все взимаше участие: “Нека аз, другарко”.
Стефан: И това си дава отражение. Едно време системата на обучение беше много добра.
Богдана: Най-доброто беше, че имаше респект от учителите. Сега е нещо страшно, говорят на “ти” на учителките.
Стефан: За нас това беше абсурд. Имахме униформи, преглеждаха ни, като влизаме в училище, дали сме чисти. Но е имало смисъл.
- От училище ли сте така музикални? Кога си пролича талантът ви?
Богдана: Аз пея от съвсем малка, моите родители ме водеха на опера и на симфонични концерти, които много обичам. Стефан от малък свири.
Стефан: В нашия клас дойде човек от хор “Бодра смяна”, който се занимаваше с това да търси талантливи музикални деца. Там съм пял и аз, а нея не я приеха, защото...
Богдана:... не можело третият глас да заглушава първия.
Стефан: Тя наистина има много специфичен глас. А в “Бодра смяна” бяха Виктор Пасков, Мишо Белчев, Орлин Горанов и много други. Това беше школа. Въпросът обаче е, че имаше идея да търсят такива деца по училищата.
- По-късно музиката ли ви събра?
Богдана: Много късно ни събра.
Стефан: Ние гледаме в една посока в музиката и досега, което ни задържа един с друг. Защото изповядваме една и съща естетика на всичко това, което ни обединява.
- Преди време ми бяхте казали, че спирате да пеете, а Стефан спира да пише песни.
Богдана: Това е било някаква истерия.
- Може ли нещо да ви накара да спрете?
Богдана: Не. Някои казват: “Край, тази година правя прощално турне”, но се връщат, защото
музиката е такъв
бензин, който е
влязъл в нас, че
не може
да спреш
Стефан: Аз наистина малко спрях да пиша песни, защото пак се връщам на естетиката. Песента е много малка форма, тя е вързана с това да има хубав текст, добър изпълнител, добър аранжимент, да обедини екип от хора, които създават една песен, която изтича в рамките на 2-3 минути. Казват: “Е, една песничка”. Но е много сложно просто така да създадеш една песничка. Напоследък не ми се пише, защото това, което мисля, че е стойностно, не се върти по радиата.
- Но пък написахте балет - “Сънят на Пилат”.
Стефан: Написах, да. Писах го 5-6 години, защото бях много далеч от тази балетна форма като композитор. Започнах да го правя, защото не ми е била ясна цялата структура. Хореографът Василий Медведев, който го поставя, ми отвори очите за балет. Той е световен корифей, все едно Спилбърг да дойде тук. Екипът му също е на световно ниво - един от тях преподава във Виена.
Богдана: По-важното е, че са влюбени в музиката.
- Вие наистина познавате този тип музика, г-жо Карадочева, тъй като от малка я слушате. Какво е мнението ви за балета на Стефан?
Богдана: Страхотна музика е. Има теми, има един валс, има диалог между Майстора и Маргарита. Невероятна музика. Даже се чудя как може Стефан да я измисли.
Стефан: По принцип музиката е странно нещо. Как се казваше на испански?
Богдана: Дуенде, на български инвенция.
Стефан: Вдъхновение. Няма точен български превод.
Богдана: Присъствие, органичност, много неща.
- И в живота ли така си подавате реплики, жестове, помощ?
Богдана: Понякога не си говорим. Иначе може би да.
Стефан: Артисти сме.
Богдана: Малко повече, отколкото трябва. Понякога
даже сме
безотговорни,
не сме като
организираните
хора
Последствията са белѝ, доверчивост.
Стефан: Едни хора ни излъгаха зверски. Двама души ни подведоха уж да си купим хотел с тях заедно и си дадохме всичките пари, без да получим нищо. Съдим се от 13 ли, от 15 години.
Богдана: Като му дадохме парите и Стефан му се обади, той вика: “Кой си ти, бе”.
Но ето какво е дуенде: “Въплътено в изкуството, за да бъде нещо изкуство” (чете от интернет). Необяснимо е дуендето.
Стефан: Т.нар. божествена частица се нарича дуенде в изкуството.
Богдана: Лорка нали говори за една циганка, която изведнъж започва да пее и да танцува и става нещо невероятно. Това го има Васил Найденов.
- Вие нямате ли го?
Стефан: Има го, как да го няма.
Богдана: Не, не мога да преценя. Лили (Иванова - б.а.) също го има.
- Г-н Димитров, по-добре вие кажете защо Богдана има дуенде?
Стефан: Има тази искрица. Като застане на сцената, изведнъж всички започват да я гледат с отворени очи. Като си вдигне ръцете, все едно какво пее, всички я гледат, без да мигнат. Ето това е дуендето.
Богдана (продължава да чете от интернет): Дуенде е щастието да се чувстваш цял.
- Вие кога се чувствате така - на концерт или докато правите песента?
Богдана: Най-вече докато се прави. Тогава съм най-вдъхновена. И на концерт, разбира се.
Стефан: Има моменти, в които сме били вкъщи с Богдана и Васил и примерно свирим на пианото. Тя измисля текст и изведнъж става някаква магия.
- Всички ваши песни са такива. Има ли някоя, която да не е хит?
Богдана: Аз съм изпяла такива тъпотии.
Стефан: Оня ден си мислих, че като стана пепел и прах, след 30 години примерно тези, които сега са на 20, сигурно пак ще пеят “Нова годино, добре си дошла”. Това са смисълът и силата на изкуството. Една картина стои 300-500 години и се чудиш как е възможно да бъде нарисувана така добре или музиката на Бах да е написана по този начин.
Богдана: Няма време за тия неща, те са вечни.
Стефан: Не казвам, че съм написал такива неща, но си мисля, колкото и да е “скромно”, че след 50 години наистина ще се пее “Нова годино” или “Болката отляво”.
Богдана: Има едни музиканти, които бяха казали, че песента “Нова година” трябва да бъде забранена, защото е досадна. Аз им казах да напишат по-хубава, която да остане.
- Защо голяма част от вашите албуми се казват “Богдана”?
Богдана: Не знам. Може би е по-хубаво, защото там има моя почерк. Има песни, които навремето сме мислили, че ще станат хитове, но те никога не станаха. Това също е магия, не знаеш кога ще се случи. Когато Тончо Русев ни даде “Остаряваме бавно”,
аз бях на
30 години, а в
текста пише:
“едно старо
момиче”
Обаждам се на Недялко (Йорданов, автор на текста - б.а.): “Бе, Недялко, махни това старо момиче”. Той вика: “Остава така и ще видиш, че така ще се помни”. И беше прав. А аз исках да кажа, че съм млада.
- Как избирате текстовете на песните?
Богдана: Аз съм маниак. Да работиш с Маргарита, с Миряна, Недялко, това е удоволствие, щастие. Винаги казвам за младите: “Четете, не си правете сами текстове, не можете, не сте чели достатъчно, не сте живели достатъчно, нямате опит”. Това са думички, но за мен са много важни.
- Кой ви научи на това нещо?
Богдана: Господ. Кой да ме научи? Майка ми пишеше стихове. Но това не е до семейство и до възпитание. Това е до отношение, трябва да имаш усещане към думата. Думите са страшно нещо, с дума може да убиеш повече, отколкото с пистолет.
- Има ли ревност в изкуството? Вие пеете песни и на други композитори, Стефан пише музика и за други изпълнители. Това някога ядосвало ли ви е?
Богдана: Напротив, като напише за Васил, аз се радвам.
Стефан:
Аз съм
най-независтливият
човек след
Емил Димитров
Той се радваше като дете, като чуе нещо хубаво за някого. И на мен, както и на него, ми е вродено да не завиждам за нищо.
- С политиката бяхте много и искрено ангажирани преди време. Сега?
Богдана: В момента никак не сме. Нека младите да се борят, аз не ги разбирам, ние бяхме антикомунисти.
Стефан: В целия спектър го няма моето.
Богдана: През 1990-1991 година и на Васил, и на мене ни предложиха да влезем в парламента.
- Защо отказахте?
Богдана: Какво щяхме да свършим? Какво можем да направим ние, какво разбираме?
- Тогава влязоха и Кирил Маричков, и Тодор Колев.
Богдана: И какво направиха? Трябва да си икономист, юрист.
- Как станахте приятели с Васил Найденов?
Богдана: По стечение на обстоятелствата в моя живот съм учила в различни училища, в отделенията с Васил учехме в едно училище. Познавам неговата учителка, той познава моята, живеехме един до друг, но тогава много не го помня, както и Стефан много не го помнех. Васил е страхотен. Когато заминахме с група “Тангра” за Канада за изложението “Експо”, той беше пианист, въобще не знаех, че пее така страхотно. Първото нещо, което чух, беше “Адаптация”. “Защо не си казал, че пееш толкова хубаво”, го питах тогава. Но и нещо повече, той израсна много като певец. И в книгата си казвам, че
когато пее, около
Васил се събират
ангели
Става нещо извънземно.
- Навремето заедно правехте много интересното музикално предаване “Почти полунощ е” за Нова тв. Защо го спряха?
Богдана: Тогава правихме портрети на старите музиканти. Ровихме се в биографиите им, говорихме с близките им, бяхме в къщите им. А тези хора ги няма вече.
Стефан: То беше с връзки, защото тогава бях директор на Нова тв. Сега сериозно, наистина беше страхотно предаване, имаше издание с Морис Аладжем, с Иван Стайков, музиканти, които са толкова добри. За съжаление, предаването май го няма в архивите на Нова тв, не го пазят.
Богдана: Като дойдоха гърците, питаха кои са тези двамата, не знаеха кои сме.
- Въпреки това и при социализма, и сега сте големи звезди. Така ли си представяхте демокрацията?
Богдана: Тука е малко криворазбрана, но държавата категорично не е същата. Затова ме е яд на младите, защото не знаят какво е било. Не знаят, че не можеше да пееш каквото искаш, не можеше да говориш каквото искаш, не можеше да заминеш за Англия дори да миеш прозорци. Сега животът е друг, светът, улицата, всичко е друго и онова се забравя.
- Винаги сте казвали, че никога не сте искали да емигрирате. Какъв е животът ви тук, като сте толкова известни и обичани?
Богдана: Нормален.
Стефан: Наскоро един таксиметров шофьор, при когото се качих, ми каза: “Стефчо, ти ли си, бе?”. “Аз съм”, отговорих. “Боже, какво момченце беше, сега на нищо не приличаш.”
Или пък друг ми казва на улицата: “Вас ви познавам отнякъде, да не сме били войници заедно?” При нея има много случаи. Непрекъснато я возят без пари.
Едно нещо обаче е много важно, което мога да твърдя за мен, а за нея много повече. Има известни хора, има и по-малко популярни. Обаче въпросът е дали те обичат хората. Стефан Данаилов, Парцалев, Тодор Колев - всички ги обичаха безрезервно. Но има други, пак много популярни, които обаче не са в сърцата на хората. Нямам обяснение за това.
Ако имам божествената искра, която Бог ми е дал да пиша музика, имам тази отговорност един ден да не се срамувам, да бъда оправдан от Страшния съд.
Такива тежки мисли те налягат, когато минеш едни години. Тогава се обръщаш назад и се питаш праведно ли живях, или не.
- При тази професия, която е вашият живот, как се гледат деца?
Богдана: С любов. Умирам за моите внуци. И двамата са в Музикалното училище. Големият, който е на 12 г., свири на ударни, а брат му, на 9 и половина - на виола. Дали ще станат музиканти, не знам, но знаят кой е Моцарт.
А синът ми (Лъчезар Аврамов - б.а.) направи много успешен филм - “Снимка с Юки”. Сега е готов и с втория си филм и чака септември, за да го покаже - “Жълт олеандър”. Не дава да ги гледам предварително. Но може да прави филми.
