Спектакълът "Анна - непоправимата" е с две номинации за "Икар"
Сред многообразието от театрални спектакли в държавни, общински и алтернативни пространства има едно бутиково представление, което ще бъде адски несправедливо и нечестно да пропуснем. Забелязали са го и селекционерите на наградите “Икар”, като са го възнаградили с 2 номинации – за главна женска роля на Невена Калудова и за сценография на Ясмин Манделли.
“Анна - непоправимата” е независимо представление – създадено от независимия продуцент Кремена Димитрова без щедро финансиране, без гаранции за сцена и дати, без място за съхранение на декора, без съобразяване с масовия вкус. И въпреки това, приютено в малка заличка на “Топлоцентрала”, веднъж месечно то събира публика, която отива доброволно да поплаче и се пречисти, вместо да се забавлява и развлича. Пиесата е на италианския драматург Стефано Масини и е посветена на руската журналистка, репортерка на “Новая газета” и защитник на човешките права, Анна Политковская, застреляна на 7 октомври 2006 година в асансьора на сградата, където живее.
Предполага се, че
убийството е по
поръчка на руските
власти заради
безпристрастните ѝ
военни репортажи
от Втората чеченска война и критичната ѝ позиция към управлението на президента Владимир Путин. Масини пише текста година след убийството и той заживява своя театрален живот в няколко западноевропейски държави, но в нито една източноевропейска, преди българският екип да се захване с поставянето му на сцена. Анонсира се като театрален меморандум и хубавото е, че е много повече театрален, отколкото меморандум. Защото пиеса, която поставя в центъра темите за свободата на словото, саможертвата и морала на човека срещу системата, рискува да се превърне в рецитал, литературно четене, гражданска дискусия или друг формат, който може да е ценен, но да няма общо с театъра.
Режисьорката Надя Панчева е успяла да прескочи този капан, да раздвижи умело текста, да го разиграе, вкарвайки доза провокация и изненада, да го изгради и доведе до неговата кулминация и да го напои с емоции. Текстът почива на записки от личните дневници и репортажите на Политковская, както и на други документи за живота на журналистката и войната. Всъщност тя е очаквала смъртта си, не е имала никакви илюзии, че възмездието ще я пропусне. Мечтата ѝ за живот се трансформира в мечта за по-красива смърт, ако може - с отровни листа от бяла роза. Фактът е интерпретиран художествено в спектакъла и розата присъства на сцената и в тъканта на представлението, подчертан от музиката на Христо Намлиев.
Огромен принос за въздействието над публиката има сценографията на Ясмин Манделли,
създала гигантска
скулпторна глава в
стил брутализъм,
която завзема
почти цялата сцена
Тя е олицетворение на агресора, на едноличната власт, на диктатора, готов да смаже всеки, който му се опълчи. На нейния фон Невена Калудова изглежда още по-крехка и мъничка, сякаш тази глава всеки миг ще тръгне като танк и ще я прегази. Актрисата играе около нея, пред нея, зад нея, върху нея, но и вътре, в нейните кухини, които се превръщат в стая, неопределено място за срещите на Анна, в затвор, болница, спирка, убежище, основа за мапинг. Наистина изключителна работа на Манделли, която привнася част от личната си екзотика на сцената и абсолютно заслужено е номинирана за “Икар” и още по-заслужено трябва да го спечели.
Невена Калудова постига почти пълно сливане с образа на своята героиня. Тя се е претопила в нея и абсолютно автентично пресъздава характера на Анна Политковская – храбра журналистка срещу машината на Кремъл и президентската администрация, за която непоправимите и неразумните трябва да бъдат премахнати от територията.
Партнира ѝ
Владимир Солаков,
който влиза в
няколко роли
В една от тях, облечен в черно, той насочва дуло на пистолет към публиката – директна препратка към злокобния терористичен акт по време на “Норд-ост”.
Атмосферата е тягостна от първата до последната дума, залата е мрачна, от сцената се стеле задушлив пушек към публиката, която и без това е твърде близо до артистите. Невена Калудова е мощно въздействаща, поела болките на своята героиня като свои лични. Представлението “Анна непоправимата”, което се играе веднъж месечно в зала от 70 места с още 10-ина правостоящи и насядали по стълбите зрители, дава своя принос освен към българския театрален живот, но и към създаването на минигражданско общество, набъбващо бавно, но неизменно след всяко ново издание на спектакъла. В края публиката се разделя на две – едните остават заковани на местата си, потресени от преживяното, а другите бързат до поемат глътка въздух навън.
