Масивен инфаркт покосява писателя на 22 септември 1921 година, обявен е всенароден траур
Патриархът на българската литература Иван Вазов е единственият ни писател, който се издържа изцяло от литературен труд, като изключим месеците, в които е бил министър на народното просвещение от 1897 до началото на 1899 г. и има два всенародни юбилея. Единият е през 1895 г., когато е почетен и с присъствието на княз Фердинанд. Вторият път е за 70-годишнината му, този път от земеделското правителство на Александър Стамболийски по личната инициатива на министъра на просвещението Стоян Омарчевски, присъства и цар Борис III. В дните преди юбилея му на 24 октомври 1920 г. с правителствено решение му е отпусната еднократна помощ от 100 000 лева, а от специално създадения фонд за подпомагане на Вазов са му дарени други 200 000 лева.
Решено е още да се издадат за пръв път пълните му събрани съчинения в 22 тома. Вазов благодари на Омарчевски и му казва, че никога дотогава от своя литературен труд не е печелил толкова пари. Това обаче не променя навиците му
да работи и денем, и
нощем, докато завърши
поредното си произведение
В края на театралния сезон 1920/1921 г. става ясно, че Народният театър с директор Хрисан Цанков, брат на Ал. Цанков, има намерение през следващия сезон да постави наскоро завършената пиеса "Престолът". Вазов се захваща да я преработва, защото не е доволен от първия вариант, а наред с това пише и стихотворения за поредната си поетична сбирка. Често се среща с актьорите от Народния театър, с някои от които го свързва старо приятелство. Един от тях, Иван Попов, често гостува в дома на Вазов и когато той се оплаква, че много се изморил, го пита защо се преуморява, като това е вредно за здравето му, а
писателят отвръща: "Не
ми остава много време"
Когато завършва пиесата си, я изпраща на Попов, който вече е на бани в Стрелча, и в Швейцария, където по това време е Иван Шишманов, да си кажат мнението. Попов я харесва, но Шишманов има някои забележки. И Вазов отново се захваща да променя.
В средата на август, понеже времето напредва, той прави подбор на артистите. Правилникът на Народния театър от онова време дава това право на авторите, но решаващата дума има ръководството. Вазов разпределя Ивайло да е Кръстьо Сарафов, негов дубльор - Сава Огнянов, а Стайна, впоследствие героинята е променена на Мария, Марта Попова с дубльорка Мара Миятева. Ръководството не се съгласява, защото щяло да се губи време и дубльорите да учат ролята. Мара Миятева пък се разлютява, че не е титулярка, призовава Господ да накаже тая, която ѝ е подляла вода, и започва скандал. Нещо, което Иван Вазов най-малко иска. Той отново оттегля пиесата си, пак под предлог да прави последни промени и да се съобрази с Иван Шишманов.
Една седмица преди да почине, споделя на Иван Попов, че я завършил, но не я предава в театъра. "Престолът" се играе премиерно през 1934 г., като под редакцията стои името на... Борис Вазов.
21 септември 1921 г. е Малка Богородица. Вазов, потънал в работа, към 14 часа става от масата и се оттегля в своята стая да подремне час-два. Сестра му Въла Фетваджиева и дъщеря ѝ С. Грънчарова свидетелстват, че напоследък го е налегнала необичайна сънливост и му се виело свят. Той обаче не обръща сериозно внимание и смята тия здравословни проблеми за временно явление, което ще отшуми.
Поетът е установил ред в своята къща – излиза на разходка или в Борисовата, или в Градската градина, минава през книжарниците и печатниците, от които се връща ядосан, заради печатните грешки на словослагателите, и към 18 часа се прибира, а след час се слага вечерята. След смъртта на майка му Съба целият горен етаж е на негово разположение и никой от близките му не го безпокои. Любимият му Хектор е умрял и му подаряват друго куче, черно, но то не замества в сърцето му сивия булдог.
Следобедната му дрямка не се състои, защото решава, че трябва, както казва, да отиде да посети свои сродници. Тръгва по "Цар Освободител", но вместо при близки се озовава в Борисовата градина и
спира пред своя паметник,
издигнат от възпитаници на Художествено-индустриалното училище. Там му прилошава, бързо тръгва към вкъщи и влиза в спалнята си. Сестра му се прибира към 18 ч и понеже по това време той никога не се е оттеглял, се качва при него.
Намира го с дрехите и обувките върху постелята на леглото и обърнат към стената. Тя го побутва и подканя да стане, за да вечерят. Той отказва и глухо казва, че е много изморен. Към 21 часа сестра му Въла отново се качва горе и го намира все така обърнат към стената, очите му притворени, но диша равномерно. Тя събува обувките му, изгася лампата и го оставя.
Сутринта в 7 ч Вазов звъни и това е знак за вестниците и кафето, които чете и пие в леглото си. Сестра му ги носи, а той ѝ се оплаква, че цяла нощ работил над “Престолът” и много се уморил. Седмица преди това е бил на преглед при д-р С. Сарафов, който го успокоил, че сърцето му е напълно здраво. След кафето излиза на разходка, преминава край Народния театър и се връща към 11,30 ч. Сяда на масата да обядва, по навик се шегува и говори доста, но този път някак вяло, уморено и с усилие. Сякаш пророчески разказва за Иван Сопотчанина, за когото научил, че е умрял, и прави заключението: “Умрял, защото беше голям пияница”. Както обядва,
изведнъж оставя
приборите, обляга се на
стола и повдига ръце,
които падат от масата, главата му се смъква на облегалката на стола.
Настава паника, поливат го със студена вода, разтриват врата, но дишането му е съвсем слабо. Бързо пристига извиканият лекар, Вазов вече е легнал на канапето, докторът се разпорежда да донесат коняк или старо вино. С малка лъжичка му сипват в устата коняк. Втората глътка е и последна. Отпуска се, ръцете му побеляват. Лекарят разкопчава ризата му. Гърдите му са в синьо-червени петна. Масивен инфаркт. Часът е 12,30.
И до днес битува мнението, че Иван Вазов е починал доста по-блажено и в нечии прегръдки, което е една спекулация.
Веднага е уведомен брат му, политикът Борис, а той от своя страна – министър Омарчевски. След час той е в дома на Вазов. После изпраща телеграма със скръбната вест до всички окръжни управители и околийски началници, че на 28 септември, когато ще е погребението, е обявен за всенароден траурен ден и да го отбележат подобаващо, а и да улеснят делегациите, които ще изпратят в София.
Народният поет е погребан на държавни разноски, а ден след смъртта му са запечатани библиотеката и архивът му. На погребението присъстват десетки хиляди. Траурното шествие води... съпругата му Атина Болярска, с която е живял кратко, но не успял да се разведе.
В завещанието си е записал: 4. На отстранената си жена Атина Болярска не оставям нищо. С нея аз не успях да живея щастливо във време на съвместното ни съжителство, което трая само година и три месеца. От 1890 г. насам - откак сме разделени -
тя ми измъчи живота
чрез всевъзможни
преследвания
- съдебни и външни, разоряваше ме материално и за нея аз лично не мога доброволно да наредя да ѝ се даде от моя имот каквото и да било.
На 3 октомври къщата му в София е отчуждена на основание чл. 19 от Закона за старините и отваря врати като музей през 1926 г. Там наред с много книги, ордени и медали, дрехите, с които е починал, още при откриването е изложен и препарираният му любим Хектор.
След погребението на Патриарха на българската литература започват и скандалите с неговото литературно, имотно, а и финансово наследство. Атина Болярска завежда поредното дело за пари. Ана Карима в печата се произнася, че Вазов писал драмите и разказите на Евгения Марс, а братята му завеждат дело за къщата и литературното му наследство, които били незаконно присвоени от държавата, олицетворявана от земеделското правителство.
Атина Болярска печели делото, съдът осъжда Ана Карима да заплати на Евгения Марс 150 лв. за обида. Сумата е малка, но се отчита, че и двете са жени, а и се борели за лидерство сред българките интелектуалки, братята му обаче губят и творчеството и домът на Вазов остават държавни.
А Вазов, твърде често приживе обект на литературни борби и скандали, не намира покой и след смъртта си, та чак до днес, и то най-вече покрай “Под игото”.
Евгения Марс била "любима
дружка на музите и грациите"
Вазов до Евгения Марс в писмо от Плачковци, 8 август 1921 г.:
“Как хубаво е да има човек близка душа, за която да мисли и да тъгува. Аз считам, че без това чувство живота не е пълен... Ти имаш там куп развлечения, връзки и младост, та не чувствуваш като мене потребата от духовно общение с човек като мене, всецяло тебе предан, чийто живот ти изпълни със съдържание. Аз нямам друга радост освен тебе, други приятни преживявания освен скъпите спомени за тебе и надеждата пак да те видя и да ти се порадвам. И седнах да ти пиша и да си поприказвам с тебе.”
Евгения Марс, която го нарича поета:
В 1906 г. издадох първия си сборник с разкази “Из живота”. Изпратих го на Вазова. Той написа похвален отзив в “Българска сбирка”. Тогава дружбата ни се засили. Ето първия портрет, който съм получила от поета. Тук виждаме познатия почерк на Вазова: “На госпожа Евгения Марс, поетеса, любима дружка на музите и грациите, в знак на дълбоко уважение и преданост. София, 10 априлий, 1906 г.”
***
Всеки четвъртък в моя дом се събираха писатели и общественици, начело с Вазова. Освен поета и мене тук идваха Адриана Будевска, Стоян Заимов, Димитър Йоцов, Цанко Бакалов-Церковски, Александър Кипров, Димо Кьорчев. На тия писателски срещи всички четяхме по някое свое произведение, правеше се литературна критика. Поетът беше редовен гост на моя дом всяка събота, дори до смъртта си.
***
Почти винаги, когато ми пишеше, Вазов изказваше комплименти към мене.
(Самоковлийката Евгения Марс, родена като Евгения Бончева през 1877 г., получава от Вазов над 120 писма. Тя е съпруга на д-р Михаил Елмазов, 18 години по-голям от нея и първият дипломиран български стоматолог, тогава наричан “зъбен лекар”.)
***
21-годишният поет Веселин Ханчев интервюира Атина Болярска по повод 80-годишнината ѝ през 1941 г. Тя живее в самота на третия етаж на ул. “Хан Аспарух”.
“Какво ще ви кажа за Вазов? - почва изведнъж старата жена – Други са казали повече от мене. Какво мога да ви кажа аз? Нищо... Нищо не зная...”
На следващ въпрос: “След като дойдох в България (тя е племенница на Васил Друмев – митрополит Климент, и с негова препоръка е изпратена да учи във Фундоклевския лицей в Киев, завършва го със златен медал – б.а.), живях при брат си в София. Един ден идва една моя приятелка и ми казва: “Хайде да идем на разходка по Витошка улица. Ще видим Вазова”. Когато сме минавали покрай къщата на Вазов, той ме харесал. На другия ден идва у нас сегашната г-жа Михалаки Георгиева и още от вратата ми вика: “Дошла съм да сватосвам”. А аз не познавах Вазов. Виждала съм го случайно. Как ще ми мине през ума, че мога да стана негова жена? Уредихме среща у Михалаки Георгиев. Там се видяхме. А после – сватба”.
И накрая: “Не искам да се пише нито лошо, нито хубаво за мене. Цял живот съм живяла така, без да се говори за мене, та искам и да си умра така, тихо и безшумно”.
Скандалът за наследството
След като министър Стоян Омарчевски предлага на Министерския съвет “да се съхрани за вечни времена домът на поета, като се обърне в музей “Иван Вазов”, и да се обявят за собственост на музея всички останали от покойния ръкописи, както и подаръци, поднесени му при разни случаи. Ръководството на тоя музей да се възложи на Народната библиотека”, наследниците на поета се противопоставят и започват борба за запазване на наследството му.
Представлява ги Борис Вазов - той издава брошура и апелира в Народното събрание, че решението е незаконно. Отрича пред министър Омарчевски, че брат му е имал завещание с думите: “Аз не вярвам моя брат да е имал завещание, той не даваше да се помисли, че ще умира някога”. Омарчевски обаче разпитва останалите наследници и се оказва, че Борис Вазов лъже, защото е посочен като универсален изпълнител на завещанието, в което е упоменато домът му да се раздели на части от 1/2 до 1/12.
Спорът прераства в скандал. Управляващите земеделци настояват, че това не изразява последната воля на Иван Вазов. Борис Вазов ги оборва, че завещанието е частно и затова одържавената къща трябва да бъде заплатена от държавния бюджет, а наследниците да запазят авторските права върху своя именит родственик.
Седмица след 50-годишния му творчески юбилей сам Вазов признава пред Стоян Омарчевски, който му споделил идеята домът му да стане музей, и казва, че ще предостави подаръците, ръкописите и библиотеката си, но в едно друго време. След това е записал: “Аз съм сто пъти, хилядо пъти възнаграден за моя труд, защото никога духовното единство на нашия народ не се е проявявало с такава пълнота и сила като този път.”
Сам Вазов с радост споделя идеята за негов бъдещ музей пред Михаил Арнаудов, Иван Шишманов, Стефан Романски, Стилиян Чилингиров и директора на Народния театър Хрисан Цанков. От това става ясно, че спорът за наследството от родствениците на Иван Вазов не е нещо повече от спор за пари.
Наследниците губят делото, а на 10 февруари 1922 г. Народното събрание приема Закон за съхранение на дома, покъщнината, ръкописите и подаръците на Иван Вазов с член единствен, който гласи, че тя се превръща в музей.
