40 години по-късно свидетели проговарят публично за първи път в документален филм
В номинациите на тазгодишните награди “Грами” песен на “Бийтълс” е поставена в две категории. Now and then с гласа на Джон Ленън от демозапис, направен месеци преди смъртта му, е продуцирана и завършена от Пол Маккартни и Ринго Стар с помощта на изкуствен интелект, най-съвременна звукозаписна техника и стари оригинални записи с китарата на Джордж Харисън. В навечерието на 45-ата годишнина от смъртта на Ленън светът чу отново песен на “Бийтълс”!
8 декември 1980 г. - убит е Джон Ленън. Новината достига светкавично до милиони почитатели на “Бийтълс”, светът на музиката е в траур, мечтата на феновете да чуят и видят идолите си отново заедно е вече невъзможна. Извършено е едно от най-коментираните и ужасни престъпления на XX век. Процесът в съдебната зала е светкавичен, а обстоятелствата и неизвестността около мотивите на най-мразения човек в света на музиката - убиеца Марк Дейвид Чапман - подхранват много конспиративни теории. Всъщност кой е човекът, дръзнал да убие обичания музикант?
За първи път 40 години по-късно ключови личности, свързани с живота и последните часове на великия музикант, свидетелите и разследващите престъплението застават пред документалната камера в разказ за психиката на убиеца, споделят спомените и бележките си за убийството, потресло целия свят.
Помня този 8 декември ясно в съзнанието си и до днес, спонтанните ни събирания около стената на Нотариата до паметника на Патриарх Евтимий в София. Там през годините почитахме паметта на Джон, по-късно се появи и изчезна барелеф с лика му. А филмът, за който ще ви разкажа, ми даде отговор на много въпроси, свързани с безвременното отлитане в другия свят на нашия идол. Лентата е в три части, неин режисьор е Ник Холт, а гласът зад кадър е на Кийфър Съдърланд.
Част 1: Последният ден
През 70-те години на миналия век Джон Ленън живее със съпругата си Йоко и сина им Шон на седмия етаж в прословутата с известните си съжители сграда “Дакота” край Сентрал парк в Ню Йорк. През петте години преди смъртта си Джон е тотално откъснат от публичния и музикалния свят, отдаден на отглеждането на малкия си син. Във фаталния 8-и ден на декември в 2,30 следобед той дава първото си от много време и, оказва се, последно интервю на радиожурналистката Лори Кей. Нейният репортерски магнетофон ще влезе в историята с последния звукозапис на гласа, изпял едни от най-вълнуващите песни на века. “1-2-3 проба”, проверява микрофона Джон и споделя колко скучни са били 70-те години. Задава си сам въпроса дали не е време да направим 80-те по-забавни и интересни. “Представи си свят без държави и религии” - цитира той собствената си песен Imagine - “за това ще работя, докато съм жив, дано това да продължи по-дълго!” Оказва се, че това е последната му споделена мечта, а само 8 часа по-късно ще проехтят пет фатални изстрела и гласът му ще замлъкне завинаги.
В 16,30 Джон, Йоко и журналистката слизат с асансьора пред сградата, където, както винаги, има насъбрало се множество. “Един досаден, дебеличък тип започна да ме разпитва какво е казал Джон в интервюто”, спомня си Лори Кей, видяла как звездата му дава автограф. Тантурестият тип е забелязан и от дежурния портиер Джо Мани. Той вече е споделил, че чака за автограф, но не харесва музиката му, а е просто колекционер. Видимо разстроен, другият дежурен по това време портиер Джей Хейстингс споделя, че повече от 40 г. не е искал да говори и едва сега разказва публично спомените си.
От дома си Джон и Йоко отиват в студиото, където само преди месец е завършен последният албум Double Fantasy. Вдъхновеният Ленън говори с продуцента и звукорежисьор Джак Дъглас за музиката си и за това, че вече е готов да записва отново. Над един от мониторите е окачена снимка на сина му: “Когато съм с Шон, веднага ми хрумват песни, ми каза Ленън, а за последно го видях пред затварящата се врата на асансьора, беше ухилен до уши и много, много щастлив от свършената работа”. Това си спомня продуцентът Дъглас, който е и последният близък човек от музикалния бизнес, разговарял с него. Лимузината откарва Джон и Йоко обратно пред сградата “Дакота”.
Разказа продължава шофьорът на такси Ричард Питърсън, който току-що е докарал гости в сградата: “Спрях зад лимузината и ясно видях как двамата слизат, щях да разправям, че съм видял Ленън на живо! Към него се приближи едно пълно момче и го застреля в гърба с няколко изстрела. За момент си въобразих, че снимат филм, но не виждах камери и прожектори и тогава осъзнах, че пред мен, стискащ оръжието, е убиецът на Ленън”.
Дежурните портиери, които не са въоръжени, виждат как кървящият Ленън влиза и се строполява в портиерната с думите “Простреляха ме”. Сваляйки очилата му, Йоко крещи за линейка.
След минути полицаите Питър Кълан и Хърб Фрауенбъргър са първите, пристигнали на местопрестъплението, където пред сградата поставят белезници на спокойно чакащия ги убиец, който прелиства книгата “Спасителят в ръжта” на Селинджър. Той не оказва никаква съпротива и се обръща към арестуващите го: “Извинете, момчета, че ви съсипах вечерта”.
Полицаят Фрауенбъргър: “Завъртях леко главата на простреляния и проверих пулса на сънната артерия, имаше съвсем слаб пулс. Портиерът ми каза, че простреляният е Ленън. Качихме го в полицейската кола и тръгнахме към болницата “Рузвелт”, без да казваме по радиостанцията кого возим. Репортерите подслушваха нашите честоти и в болницата щеше да настане суматоха, а пред сградата “Дакота” вече се събираше тълпа.”
Битката за живота на Ленън и разказа във филма поемат дежурната сестра Барбара Камерър и дежурният лекар Дейвид Халерън: “Започнахме сърдечен масаж, интубиране, някой каза, че това е Ленън, но аз не повярвах. Извадихме портфейла му и вътре имаше негова снимка с Йоко и Шон пред бял ролс-ройс. Това действително бе той! Продължихме около 45 минути, когато разбрахме, че няма смисъл”. Медиците съобщават на Йоко за настъпилата смърт, тя се срива и през сълзи казва, че иска да отиде при сина си Шон незабавно, за да научи от нея, а не от медиите. Междувременно новинарските емисии на няколко телевизии са прекъснати с новината за простреляния Ленън, но информацията за смъртта му все още не е потвърдена.
Продуцентът Джак Дъглас е все още в студиото, където преди час се е разделил с Ленън, а жена му съобщава за случилото се и двамата са първите близки хора, които отиват на място в болницата, но не ги допускат вътре.
По случайност в интензивното след катастрофа с мотора си медицинска помощ получава новинар от телевизионния канал Ей Би Си. Той разговаря лично с полицая, който е докарал Ленън, и така трагичната вест стига до тази медия, която съобщава първа и официалната новина за настъпилата смърт.
В следващите минути няколко хиляди души се събират пред сградата Дакота, разстроени, феновете не искат да повярват, че новината е истинска. „Джон е дал повече любов по света от всички останали, тук сме за да докажем, че тази любов е жива и съществува".
Кадри показват събирания на хора по целия свят, особено в Лондон и Ливърпул, където мнозина са откарани в болница поради изтощение по време на бденията. Пол Макартни е информиран от свой приятел на другата сутрин и е обсаден от репортери, на които заявява, че не може да каже дали ще замине за Ню Йорк на погребението.
Единственият член на "Бийтълс", озовал се в "Дакота", е Ринго: „Влязох в апартамента и казах на Йоко: знам как се чувстваш! Не, не знаеш, отвърна тя и си дадох сметка, че колкото и близки да бяхме с Джон през годините, тя беше многократно по-близка с него!" Кадри показват Ринго, напускащ сградата и тълпата, която го обгражда с викове колко обичат "Бийтълс". „Но аз не исках да чувам това, не бях там като член на групата, а като човек, който иска да утеши приятел", казва Ринго.
Разследването по убийството е възложено на детектив Рон Хофман : "Веднага разбрах, че това ще е важен случай и не биваше да допускам грешки. Предалият се убиец Марк Дейвид Чапман
въобще не приличаше на убиец, по-скоро на ученолюбив студент
Общо трима инспектори започнахме веднага разпитите, но бяхме много затруднени. Та този човек беше никой, нямаше криминално досие, история. Когато го заловихме без съпротивление, разлистваше книгата „Спасителят в ръжта" на Селинджър, питахме се дали има съучастници и най-вече какъв е мотивът му."
Шофьорът на такси Марк Шнайдър, возил убиеца предния ден, свидетелства: „Качих го с голям сак, разговаряхме и разказа, че е продуцент на "Ролинг Стоунс" и че идва от студио, където "Бийтълс" са се събрали отново! Слушах глупостите му и кимах. След като ми плати, каза: Марк Дейвид Чапмън - запомни това име!"
Част 2: Разследването
Предвид огромния обществен интерес разследването се води на бързи обороти. Съобщава се, че убиецът е изстрелял пет куршума, три от които са смъртоносни и предизвикват общо седем входящи и изходящи рани. Отведен в съда, Чапман е обвинен веднага в убийство. Опасявайки се, че разярената тълпа ще иска да го разкъса, полицаите намират двойник, когото извеждат през официалната врата, а през задната Чапман.
Спомените на охраняващия полицай: „Първоначално бе много спокоен, но на моменти започна да се изнервя, особено когато разбра, че са съобщили на жена му. Всички питаха: наясно ли си какво си направил? Казва: „Да самоубих се, аз съм Джон Ленън".
Във филма прозвучава запис от първия разговор с жена му Глория. Взаимно се уваряват в любовта си един към друг, а полицията подслушва и иска да разбере дали няма да издаде съучастник.
Информации в медиите се занимават основно с въпроса кой е Чапман - фотографът от Хонолулу. Целият свят знаеше кой е Ленън, но сега светът искаше да научи кой е човекът дръзнал да го убие!
Вечерта преди убийството Чапман отсяда в хотел “Шератън”. Разследващите правят обиск на стаята и заключават, че тя е подредена старателно така, както трябва да бъде открита: убиецът оставя на шкафа паспорта си, Библия, отворена на Евангелието на Йоан, благодарствено писмо от надзорник, където е работил в приют с виетнамски деца, плакат на “Магьосникът от Оз”, касетка с осем песни на Тод Рандгрен. Той е именит продуцент, изпълнител и автор на музика, няколко години по-рано го забъркват в обидни квалификации по адрес на Джон Ленън в списанието “Мелъди Мейкър”. Рандгрен твърди, че това са инсинуации, и в личен телефонен разговор с Ленън заедно решили да загърбят тези публични сплетни. По-късно през 90-те той е част от втория състав на супергрупата на Ринго Стар All Star Band.
Разследващите твърдят, че така подредените и намерени лични вещи доказват, че Чапман е подготвял старателно убийството. Назначените адвокати Джонатан Маркс и съвсем младият Дейвид Съгс пък твърдят, че именно това говори за невменяемостта на техния клиент. Това ще е и тяхната основна теза при защитата. Започват посещенията им в затвора, във филма за първи път се публикуват записаните с Чапман разговори. “Разговаряхме с часове, говореше нормално и изведнъж като гръм от ясно небе сменяше тона…. Казвахме си: боже, този е луд!”
По това време Чапман вече е преместен в затворническото крило на болницата „Белвю". Психиатърът Д-р Ноами Голдстийн трябва да прецени дали е способен да се изправи пред съда: „Говорихме много, разкриваше много лица, можеше да е лош, след това мил, труден пациент, винаги отговаряше уклончиво, беше неразгадаем, на моменти изпитваше силна тревожност и огромна умора." Тя стига до убедително заключение: „По дефиниция ако си вменяем, трябва да разбираш в какво си обвинен и да съдействаш на защитата. Той не беше психопат, не страдаше от илюзии и халюцинации. Моето заключение е, че той може да бъде изправен пред съда!"
На 9.12., ден след убийството, Йоко съобщава, че няма да има погребение, и призовава всички заедно да се молят за душата на Джон. По-късно той е кремиран, но и до днес не се знае къде са тленните му останки!
Йоко моли семейния приятел Елиът Минц да разследва теориите за убийството на съпруга ѝ. Липсата на мотив за убийството, естествено, поражда много конспиративни предположения. От 70-те години, по времето на президента Никсън, Джон е активист срещу войната във Виетнам. Още приживе е сигурен, че той и семейството му са подслушвани навсякъде от ЦРУ, ФБР и други агенции за сигурност. Ленън: “Бяха ми вдигнали мерника, чувах шумове в телефона, виждах хора по тротоара зад мен, зад колата, която следяха непрекъснато”. Във филма са показани факсимилета от документи и след убийството всички си задават въпроса дали трета страна е замесена в убийството и как тя стига до убиеца Марк Чапман.
„МК-ултра" е кодово наименование на таен проект на ЦРУ. Нищо неподозиращи хора са били подлагани на опити за контролиране на ума. Световният клиничен психотерапевт и експерт по хипноза д-р Милтън Клайн е консултант по този проект: „Повечето държавни агенции, които се занимават с разузнаване, искат да използват хипнозата като инструмент в някои разузнавателни операции". Ангажиран от защитата, той посещава Чапман в килията. Очаква се със своите методи да разкрие дали има скрити аспекти в престъплението. Хипнотичната сесията е записана, в документалния запис Чапман описва подробно, стъпка по стъпка как е застрелял Ленън: „Сякаш не бях аз, но бях аз. Спомням си как го убих. Един глас в главата ми казваше да стрелям, когато минаваше покрай мен и аз стрелях..."
Следствен екип е изпратен на Хавайските острови, където живее Чапман. Разпитани са всички роднини, работодатели, познати и приятели. Всички говорят за спокоен, уравновесен, възпитан човек, никой не проумява извършеното от Чапман. Къщата, където живее със съпругата си Глория Абе, е под охрана. Пред камерата говори нейният адвокат Харт, който обяснява, че тя е обсадена и преследвана непрекъснато от репортери: „Предложих да ги съберем на едно място, да задават всички възможни въпроси и да приключим с това, за да я оставят на мира."
На пресконференцията тя е спокойна и прави впечатление, че още не осъзнава съвсем какво е извършил съпругът й. От разказа на адвоката се разбира, че след сватбата им Чапман е проявявал насилие над нея. Тогава тя започва да се съмнява в психичното му здраве.
Процесът наближава, а публичният траур е заменен от гняв, който се чете по първите страници на вестниците.
Заплахите за убийство на Чапман валят непрекъснато
и затова е преместен в най-сигурния затвор около Ню Йорк - на остров Райкърс в Ийст Ривър. Докато Чапман се подготвя за съдебния процес, в Сентръл парк хиляди се стичат на бдението и молитвата за душата на Ленън по призива на Йоко. Адвокатите продължават да настояват на тезата си за невменяемост в момента на престъплението и да пледират пред съда, че Чапман е луд и трябва да се лекува, изтъкват думите му: „Смятах, че ако убия някого, ще се превърна в друг човек. Носех „Спасителят в ръжта" със себе си и смятах, че ще се превърна в главния й герой. Убих Джон Ленън, за да накарам повече хора да прочетат книгата. Героят посещава Ню Йорк и е огорчен от лицемерието, което открива там". По-нататък заявява, че е Холдън Колдфийлд на своето поколение и има мисия да отърве света от хора, които смята за лицемери: "Ето какво ще кажа за Ленън:
всичко от което се нуждаеш е любов и от... 250 милиона долара
Той беше лицемер и исках да освободя света от тази сбирщина от глупости".
Но обвинението не приема тази теза за невменяемост. Прокурорът Ким Хогръф: „Бяхме убедени, че е използвал оръжието си съвсем съзнателно, знаел е, че извършва нещо нередно и спокойно е изчакал полицията..."
Част 3: Процесът
Само три месеца след убийството на Джон Ленън е извършено покушение срещу президента на САЩ Роналд Рейгън във Вашингтон. Стрелецът Джон Хинкли също е заловен на място, но е обявен за невменяем, настанен е в клиника, години по-късно е освободен.
На 6.1.1981 г. Чапман пледира невинен поради невменяемост. Това е и тезата на защитата, практиката е настаняване в държавна психиатрична клиника.
Прокурорите контрират, обстойно обясняват и доказват, че убийството не е случаен акт, а щателно планирано действие. Оръжието е закупено на 27 октомври, ясен е магазинът, има касова бележка. Чапман е пристигнал в Ню Йорк с оръжието, но не е могъл да купи патрони. Набавя си ги от приятел в Атланта.
Междувременно следователи и адвокати разпитват хора, свързани с детството на Чапман в Джорджия. Един от приятелите му свидетелства за безпричинни, тежки побои на бащата не само на сина Чапман, но и на майка му. Свидетелят разказва и за поява на наркозависимост. Местен пастор, който го покръства в Атланта, свидетелства и за увлечението му към църквата, където се сближава с първата си приятелка Джесика Бланкъншип, ключов свидетел в съда: "Свиреше отлично на китара и беше влюбен в Ленън, докато той не заяви публично, че "Бийтълс" са по-популярни от Исус Христос. Искаше да изучи Библията и по това време стана много депресивен, изпадаше в тъга". Тя му предлага да потърси психолог, но той става агресивен към нея и връзката се разпада.
Заминава за Хавай, място, което оприличава като райска градина. Там прави и опит за самоубийство, като вкарва изгорелите газове от автомобила си с маркуч в купето. Именно този опит за самоубийство е изтъкнат от защитата като мотив за психични изменения. Но прокурорът подчертава, че дори този факт от миналото говори, че Чапман търси признание и известност по-късно, като иска да си присвои славата на човек като Ленън.
22.6.1981 г. е първият ден на процеса. Прииждат стотици репортери от цял свят. Феновете пред съдебната зала са разделени: едни искат смъртта на Чапман, други смятат, че Ленън, вярващ в доброто и прошката, би му простил, защото явно е болен човек и затова не трябва да бъде наказван. Журналистката Е. Р. Шип е репортер от “Ню Йорк Таймс”: “Всички чакахме пред залата, когато разбрахме, че съдията Едуардс няма да допусне журналисти”. В съдебната зала са само главният прокурор, прокурорът по делото и защитата. Настъпва обрат. За изненада на адвокатите Чапман се признава за виновен.
Казва, че през нощта в килията му се е явил Бог и му казал да се признае за виновен! При това изпитал огромно успокоение. Защитата твърди отново - това изказване е признак за невменяемост. Но за съдията признанието на обвиняемия е истинско облекчение. На адвокатите си Чапман обяснява непоколебимо, че се
страхува от психиатрична клиника, където ще бъде посрещнат от демони
Адвокат Джонатан Маркс е разочарован от решението на клиента си. Пред журналистите заявява: „Този човек е луд! При това лудостта му не може да се докаже с тезата на обвинението, че е търсил слава, преследвана от мания за величие." На това мнение е и психиатърът д-р Лиза Голд - вещо лице, анализирала документите по делото: „Аз бих питала отново Чапман какво го е накарало да размисли, подозирам, че огромното напрежение си е казало думата, очертал се е медиен цирк".
В деня на прочитането на присъдата залата е отворена: на първите редове са представителите на пресата, Чапман е с бронежилетка под ризата, държи в ръцете си отново “Спасителят в ръжта”. Присъдата е прочетена веднага: затвор от 20 години до живот. Защитата продължава да повтаря, че този човек е луд, но е наясно, че ще лежи в затвора, без да получи психиатрична помощ.
След 12 години строг тъмничен затвор Чапман е поканен от Лари Кинг за интервю директно от затвора „Атика":
Лари Кинг: Защо проговаряте едва сега?
Чапман: Лари, вече доста години се чувствам добре. Винаги съм искал да споделя чувствата и мислите си. Да разкажа защо го направих. Тогава бях загубен, не знаех кой съм, не познавах себе си, сега знам кой съм.
Лари Кинг: Следователно всеки ден се разкайваш?
Чапман: Наистина се разкайвам и съжалявам за постъпката си. Сега осъзнавам, че поставих край на един човешки живот. За мен той бе лицето от обложката. Не съществуваше, въпреки че по-рано същия ден го видях и той бе така добър да ми даде автограф. Не се превземаше, беше много търпелив. Мислех го за повърхностна звезда, без истински чувства.
Лари Кинг: Кое излекува шизофренията ти?
Чапман: Не лекарствата и лекарите, а Бог! Марк Дейвид Чапман беше неудачник в мислите си, искаше да бъде важен човек, Лари. Не можеше да се примири, че е никой! През годините се опитваше, но състоянието се влошаваше. В онзи момент бях шизофреник, сигурен съм. Чапман стреля срещу нещо, което смяташе за лъжа, и което го гневеше, за да се превърне във важен човек, което не е.
Последните кадри в документалния филм са посветени на Йоко: "Ирония на съдбата е, че Джон, който говореше за любов и се бореше за мир, умря по насилствен начин. Ако бяхме останали във Великобритания или на друго място, това можеше да не се случи..."
Боб Грюн, фотографът на Ленън, е поканен от Йоко, която най-после намира сили и заявява, че ще продължи да се бори за идеалите на съпруга си. Заснети са окървавените очила на Ленън до една полупълна чаша с вода на прозорец с поглед към Сентръл парк в кадър, озаглавен Season of Glass Yoko Ono: „Нека очилата, които носеше в последния си дъх, бъдат един вид апел за това
колко е важно да има закон за контрол над оръжията"
Това послание стига и до многолюдните митинги против свободното разпространение на оръжия в цялата страна.
На 3.10.2000 г. Чапман подава молба за предсрочно освобождаване, за което има право след 20 излежани години. Йоко Оно е против и казва, че тя и синовете на Ленън се чувстват заплашени, ако убиецът е на свобода. На 5.10 2004 г. е поредното изслушване, тогава Чапман е на 49 години и е прекарал 24 години в затвора “Атика”. През годините един от редките посетители на затворника е покръстилият го пастор от Атланта. На него Чапман признава, че дори не посещава затворническата църква от страх, че някой там ще го убие. На многобройни публични събития и до днес феновете на Ленън заявяват, че са против освобождаването на Чапман от затвора.
В края на филма отново се чува гласът на Ленън от последното му радиоинтервю: “В основата на всичко, за което си струва да живееш, е любовта - борбата да обичаш и да бъдеш обичан. В любовта има нещо фантастично. Искам да обичам колкото е възможно повече”. А в последните кадри от този забележителен документален филм вече порасналият Шон Ленън казва: “На всички снимки, на които сме заедно, винаги съм в скута му. Музиката му докосна всеки човек, а за мен той беше просто моят баща!”.
*Авторът е радиожурналист, пише и изпълнява песни.
