В регионалните приложения "Рестарт" на в. "24 часа" търсим хора, родени в съответния град, но които в момента не живеят в него.
Те разказват с много любов и вълнение за приятелите, за улиците от детството, за гледките и случките, които остават в съзнанието им завинаги.
Прочетете емоциите на поета и писател Недялко Йорданов.
"След месец навършвам 85 години. Не е за вярване как съм успял да живея толкова дълго. Често се връщам към детските си спомени, когато нашата бургаска махала от 15 момчета ходехме заедно на стария плаж до моста да се къпем в морето.
Как взаимно се учехме да плуваме и как събирахме миди, които майките ни готвеха с ориз. Тогава се научих да си говоря с морето, да го слушам и да му разказвам."
Така започва разказа за любимия си Бургас големият български поет и драматург Недялко Йорданов.
Спомня си, че пише стихотворение за родния си град, което най-добрият му приятел - композиторът Константин Ташев, озвучава с прекрасна музика. Така се ражда песента на Панайот Панайотов "Момчето, което говори с морето" - тогава все още младо момче от Айтос.
"На конкурса "Бургас, морето и неговите трудови хора" преди почти 45 години облякохме Панайот с една моряшка фланелка вместо с официален костюм, както беше прието дотогава. Той седна на стъпалата на сцената и не просто изпя, а сподели песента с бургаската публика", допълва Йорданов.
А тогава дори не предполагат, че песента ще стане толкова популярна и ще се пее и до днес.
Предстои да излезе и книга на Йорданов с помощта на община Бургас, която събира всички негови стихотворения, написани за морето през последните 70 години. Първото пише едва 15-годишен. Решава да озаглави книгата "Момчето, което говори с морето". Ето стихотворението, с което книгата започва и по което Коцето Тошев, както го нарича Недялко Йорданов, пише "неговата си музика".
Момчето, което говори с морето
Момчето, което говори
с морето на някакъв
странен език,
аз ли бях тогава?
Ти, мое наследство от
светлото детство –
сърдечно и вечно море,
всичко отминава.
Ах, колко години,
години, години,
години, години, море,
умряха безвъзвратно.
Къде са, кажи ни,
кажи ни, кажи ни,
кажи ни, кажи ни, море,
искам ги обратно.
И ето че идвам при теб
толкова сам, толкова лош,
толкова грешен.
И гребвам от тебе, море,
шепа вода,
глътка любов за моя ден.
Прекършени клонки
и чифт панталонки
и кърпена ризка, море –
бедните ни дрешки.
Ни помен от подлост,
ни жажда за слава,
а порив за подвиг, море,
в мислите момчешки.
И често се питам
защо не опитам
да вляза във ритъм със
теб – смело да пристъпя.
Покоя сегашен,
уюта домашен
и делника прашен, море,
в тебе да изкъпя.
Ах, как ми се
иска със кърпена ризка
да тръгна към риска, море.
Има ли надежда?
Тук мойто начало,
наивно и бяло,
като в огледало, море,
в тебе се оглежда.
Момчето, което говори
с морето
на някакъв странен език,
аз ли бях тогава?
Ти, мое наследство от
светлото детство,
сърдечно и вечно море –
всичко отминава.
1980
