Той сам определя поетесата като първата си муза. След нея се нареждат Мина Тодорова и Лора Каравелова
Дора Габе, с рожденото име Изидора, става на 17 години студентка в Софийския университет през 1904 г. След първи курс баща ѝ, Петър (Пейсах) Габе, преселник от Русия през 1884 г., но по това време вече крупен чифликчия в добруджанското село Дъбовик, който ще загуби всичко след 1913 година, решава тя да учи в чужбина. Според спомените на поетесата в края на пролетта на 1905 г. тя се връща в София, за да се подготви да продължи образованието си в Женева. От 1900 г. тя публикува свои стихове в периодичния печат.
По време на краткото си следване в университета се запознава с троянчанката Екатерина Ненчева, вече известна и определяна като “прокълнатата поетеса”. Тя издава стихосбирката си “Снежинки” през 1909 г. Двете живеят в стая в хотел “Империал”.
Екатерина Ненчева
е занесла няколко
стихотворения на Дора Габе
на 27-годишния Яворов
в Народната библиотека, на която по това време той е директор. Поетът ги прочита и заръчва да заведе Габе при него. По неизяснени причини срещата се отлага.
Към края на май Дора и Екатерина отиват на баня в Княжево. В парка на Павлово намират Яворов, който, поетически умислен, се разхожда. Срещата го изважда от унеса, той ги пита къде са тръгнали, но те свенливо отговарят: “На разходка”. В канона на тогавашните добри нрави било крайно неприлично жена да каже на мъж, че отива на баня. Поетът кани двете млади дами в близката бирария, поръчва блюда със закуски, от които Дора и Елисавета едва хапват. После тръгват да се разхождат в парка към Княжево. Яворов откъсва голям букет рози, подарява го на Дора Габе и забързва напред с Екатерина Ненчева. Габе пък спира на близкия мост, къса листенцата на розите и ги пуска в реката. По някое време Яворов изоставя спътницата си и се връща при Дора. С нетърпящ възражение глас ѝ казва утре да занесе при него най-новите си стихове – очевидно с Ненчева са говорили за това.
Дора Габе отива на следващия ден. Яворов прочита едно нейно стихотворение, което основно е преработил, и тя не може да си го познае. Опонира му, че то вече е станало негово, а той ѝ отговаря, че докато се научи да работи над формата, ще приема неговата помощ. После ѝ дава розите от вазата на бюрото и тя ги отнася в хотела. Там пък
Ненчева я предупреждава
да се пази от него,
като разбира от кого са розите. Заради изминалото време не си струва да гадаем защо е казала това. Дали от женска или поетическа ревност, или просто като предупреждение, познавайки по-отдавна Яворов.
По това време тя вече е печатала в списание “Мисъл”. Във втория брой от 1905 г. редакторите доктор Кръстев и Яворов са харесали и съответно публикували един триптих от нейни стихотворения. Едното е с многозначителния куплет:
Мен майка с клетва ме роди:
Да съм докрай игра на бури,
и знай – уви, едната смърт
на мъките ми край ще тури.
В същия брой съвсем тематично на това място е и мрачното стихотворение на Яворов “Смъртта”. Осем стихотворения на Ненчева, сред които “Зимни мотиви” и “Пролетни напеви”, са публикувани и в пети брой, и още 4 в последния за годината, десети.
Дора Габе дотогава не е публикувала нито ред в “Мисъл”. Тя обаче нехае за предупреждението на приятелката си,
самоутешава се, че Яворов
за нея не е нищо повече
от учител в поезията,
и още в 6-и брой на “Мисъл” се появяват 12 нейни кратки, предимно двустишни, стихотворения. Книжката, разбира се, започва с Яворовата “Самота”, на която най-отпред стои посвещението “На г-ца Дора Габе”. В следващия брой Яворов публикува още четири свои стихотворения, като в “Пред щастието” е любовно опиянен:
И ти пред мене ще застанеш
с букет от рози на гърди,
с венец от грейнали звезди.
О, щастие, о, щастие тогаз!...
В брой 8-и на “Мисъл” излиза стихотворенито на Дора Габе “Теменуги”, в което между другото изповядва:
Тъгите си поисках да разсея
и тъжна песен тихичко запях,
неволно те събудих с нея,
неволно те за нов живот съгрях.
Тук е мястото обаче да изоставим любовно поетичните възхвали и взаимни опиянения и да се върнем на началните отношения Яворов – Габе. Тя не признава, че има чувства към него и се успокоява, че той е доста строг към нея.
Дали е така обаче от неговата позиция? В началото на юни Дора Габе и Екатерина Ненчева отиват във Варна, откъдето Габе се връща в бащиния чифлик в Дъбовик. На 6 юни е изпратена картичка от Варна до Яворов:
Пращам Ви моите поздрави заедно с тия на морето. То въздиша за тия, които го обичат. Екатерина Ненчева
Подписът отдолу обаче е на Дора Габе. Влюбеният Яворов веднага ѝ пише писмо, в което не става дума за никаква поезия, а за неговите чувства. Между другото в него четем: Нима ще наречете безсъдържателна картичката от Варна с три реда от Вашата ръка, щом тия три реда можаха да запълнят цяла неделя време от живота ми?
В края на юни ѝ пише ново писмо, в която я уведомява, че е получил писмото ѝ “със стиховете и моята – уви, моята! – муза”. Че Яворов има муза, е научил и Стилиян Чилингиров, който по това време специализира в Германия, и го пита в писмо коя е. Яворов му отговаря на 12 август 1905 г.:
“Понеже толкова любопитстваш, ще ти я кажа: тя е г-ца Дора Габе, студентка”. В писмо от началото на юли я упреква: Изглежда, че моята муза няма намерение да си дойде скоро. И колко нещастни сме ние, мъжете, в това отношение, щом цялата ни работа е в зависимост от една палава девойка, каквато е всяка муза!
В следващи писма Яворов става все по-словоизлиятелен за своите чувства и пише, че чакал писмата ѝ, както “едно време чаках идването Ви”. В друго се кори, че не можал да се покаже като човек и да заслужи доверието ѝ, каквото и да се разбира под това, защото “Ви занимавах толкова много – ако не и изключително - и често пъти тъй нахално! – с чувствата си”. В писмо от 18 юли 1905 г. признава: Когато се запознахме, аз Ви сънувах седмица нощи едно подир друго. И по-надолу:
Аз Ви обикнах от
първо виждане и
се уплаших за Вас
Бурята от чувства на Яворов, не намерил взаимност, постепенно стихва. На 3 септември 1905 г. Ненчева му пише нова картичка: Днес Ви чакаме в библиотеката в 4 часа. Ако не Ви намерим, ще дойдем утре в същото време. Чух, че губите г. Дора Г.
По това време Дора Габе се е върнала в София, отново в хотел “Империал”, за последни приготовления и уроци, преди да замине за Швейцария. Яворов започва да ѝ праща всяка сутрин букет от бели теменуги по едно момче. Ненчева и третата живееща с тях - Невена Богоева, започват да я иронизират, а разстроената Габе отива в библиотеката да предупреди Яворов да спре с тия теменуги. При него има хора и по-късно той отива в хотела. Тогава тя му казва, че е сгодена, и Яворов си задава въпроса на отхвърления - Какво диря аз тука! На сутринта Габе получава писмо: О, утро, което никога не е идвало втори път в моя живот, тъй светло, за да остане като звезда в моето небе!, и отива до библиотеката, Яворов е изненадан, промълвява само “Дойдохте” и я изпраща до хотела.
После Дора Габе е поканена от г-жа Еренпрайз да живее у тях до заминаването си. Съпругът ѝ Маркус (Мордехай) е равин в София и инициатор за построяване на Софийската синагога. И г-жа Еренпрайз, и Мара Белчева съветват Дора да се пази от Яворов, защото бил
най-опасният мъж
за младите момичета,
покварен и демоничен
Тя пак отива да търси обяснение от него и той ѝ отвръща, че двете имат право, защото той сменял жените с лекомислието на мъж, който се забавлява. На следващия ден ѝ изпраща бележка с извинения, в която обяснява, че някакъв дявол се бил заселил в него. Пак я кани да отиде в библиотеката, но това не става. Тя заминава за Швейцария.
На 29 март 1906 г. получава картичка с изобразено на нея цвете по случай първа пролет. Адресът е изписан на френски: Мадмоазел Дора Габе, Женева, Швейцария. Честитя и Вам. Дано тя донесе благоразумието, от което всички имаме нужда. Заедно с настоящето ще получите и затворено писмо, вместо исканото надире.
Яворов вече е срещнал 16-годишната Мина Тодорова, а нереализираната му любов с Дора Габе е останала в миналото. След смъртта на Мина в Париж пък бушуващите му чувства ще превземе Лора Каравелова, с която по ирония на съдбата ще се срещнат и на гроба, на който Яворов поднася цветя.
Историята на невъзможната любов има своето продължение. През 1912 година в Народния театър е премиерата на “В полите на Витоша”. Дора Габе със съпруга си Боян Пенев, за когото по-късно ще каже, че е единственият мъж, когото е обичала, са в ложата. След края на пиесата възторгът на зрителите е неописуем, нестихващи са аплодисментите, а Лора от партера хвърля цветя на сцената, в центъра на която е тържествуващият Яворов. След това издателят Ал. Паскалев, Дора Габе и Боян Пенев, д-р Михаил Тихов, Яворов и Лора отиват в Градското казино. Там Дора Габе казва на Яворов: “Колко скръб има в очите на тая жена?”. Самоувереният Яворов отвръща: “Да. Това е жена, която един поет трябва да разгадае!”.
Във в. “Литературен глас” по-късно е публикуван спомен на Дора Габе какво се е случило след това: След няколко дни Яворов дохожда с Лора у дома. По лицето му и радост, и суетното ликуване на победител, който има най-хубавата жена – безгрижието на човек, който не знае накъде го води съдбата. Говорят за женитба. Не може да им се вярва. Тъй полусериозно го казва Яворов, не се разбира дали се шегува, на себе си ли се подиграва – истина ли е всичко. Никога не го видях непосредствено прям – винаги се скрива зад думите и усмивката, сякаш не му се ще да го знае никой. Яворов и женитба! Такъв неспокойник, такъв самотник, който никому не е сърдечен приятел, защото никому не се дава цял, сега същият този Яворов ще се затвори в четири стени!
От това нищо добро няма да излезе, рече един наш приятел. Така си беше.
Поетически съвети на Яворов в писмо от 21 юни 1905 г. до Дора Габе
Да, в лириката ние имаме ред мъртъвци, които ходят между живите по силата на тласъка, даден им – на кои в по-далечно, на кои в по-близко минало – от тъпанари, днес съжаляващи може би за тогавашното си късогледство, но срамуващи се да изповядат своя грях – и затова мълчат. А в ушите на българските guasi – читатели, които обичат да приказват, без да са чели, или ако са чели, без да са разбрали, още звучат блъсъците на тъпана – и мъртъвците още живеят в тяхното мнение. Но мястото на всякакъв вид мъртъвци е в гроба, защото инък те отравят с гниенето си атмосферата, в която трябва да даде плод новото и жизнеспособното. Ако имахме истинска критика – нуждата от която се покрива у нас с кекаво рецензентство в най-опасна форма, – тя отдавна би извършила своята гробарска работа. Но аз съм дълбоко убеден, че с двете стихотворения като тия, които печатаме сега, и няколкото горе-долу замисловатички неща от две-три страници Вие ще можете да извършите същото разрушително дело.
Едно сравнение между старите и Вас ще се наложи, защото ще си послужите с техните средства, защото няма да бъдете много далеко от техния шаблон. Но същевременно Вие ще изпъкнете със всичката свежест на младото дарование, със всичката лъчезарност на една още непокварена душа и със всичката деликатнност на едно женско чувство. А това са ред преимущества, достатъчни да Ви осигурят победата в конкурс със ходящите трупове. Това са ред преимущества, които Вие ще стоварите върху техните глави и ще обрулите листете на върбовите им венци, тъй лесно придобити из мочурите на българската литература.
Вие обичате ли съзаклятието и революцията? Мене пък, и да заслужа рай, Господ няма да ме пусне там, от страх да не скроя и нему някой кюляф!...
