Висш пилотаж в показването на предателя на сцената демонстрира Владо Пенев в постановката "Великденско вино" от Константин Илиев на сцената на Народния театър.
Постановката е посветена на 150-ата годишнина от обесването на Апостола и представлява повод да го възкресим във въображението си, казва Явор Гърдев, който е режисьор на спектакъла.
Актьорът Владимир Пенев е в ролята на поп Кръстьо, а Павлин Петрунов е Гечо Немия.
От три години насам екипът на драматурга Константин Илиев, на режисьора Явор Гърдев и художника Павел Койчев подготвят спектакъла.
Илиев е превел цялата пиеса на ловчански диалект нарочно за постановката, а Владо Пенев развихря неподозирана от мнозина драматично-трагедийна стихия на таланта си.
В самото начало пред очите ни е великолепният Владимир Пенев, застанал в пуста черква, откъдето богомолците са избягали в другата черква - препълнената с публика сцена. В ролята на поп Кръстьо той минава през различни тези за предателството на Дякона - "всички са заподозрени", "няма предател", "има издайник, ама не съм аз", докато накрая, омотал се в пищов на врата си и във винените пари от изпитата комка, започва да халюцинира. Той престава да говори на немия клисар, велика хрумка на Константин Илиев, и продължава в диалог със себе си. Това е най-красивата и най-силната част от спектакъла. Владо Пенев представя със страшна сила самоизтезанието на нещастника, който рухва в трагическата невъзможност да забрави, да е друг, да остане при нас, да остане при нас, признавайки: "Изпихме те, Василе! Изядохме те!".
В това представление е много отчетлив паралелът с предателството на Юда към Исус. Предателството на поп Кръстьо се извисява до евангелско събитие, за което няма нужда от обяснения. И попът - Владо Пенев, сякаш усетил тежестта на думите между земята и небето, облича мантията си и се превръща в свещеник на служба. Той върви към края на признанията си и дори речта му става смирена и тържествена. Финалът пък е утопичната мечта на Константин Илиев и екипа на "Великденско вино" - днешният българин сам да подкрепя присъдата си.
Междувременно общественици протестираха срещу поставянето на пиесата в Народния театър. Те изпратиха писмо до министъра на културата проф. Велислав Минеков и директора на Народния театър Васил Василев. Според писателя Георги Мишев, режисьора Дочо Боджаков, както и директорът на Църковно-историческия и архивен институт при Българската патриаршия доц. д-р Христо Иванов смятат, че в пиесата на Константин Илиев се изкривява историческата истина и че един църковен служител като поп Кръстьо се представя като предател, какъвто според тях не е.
Другата теза, че попа е предател също е силно застъпена от историци.
Според тях, поп Кръстьо е омерзен от меркантилността и безогледната парвенющина в обществения живот след Освобождението, от потъпкания идеал. Злобата към облажените от властта съратници и възмущението от новите порядки, въведени от тях, се наслагват и върху старата му омраза към Левски.
Започнала като объркване и смут, тази омраза го обзема постепенно след обесването на Апостола и изцяло след Освобождението. Отначало тя му служи като броня срещу обвиненията, че го е предал. С времето обаче той я снабдява с фактическа, морална и мирогледна обосновка. Така съумява да я противопостави на преклонението към Апостола, чието разрастване само я подхранва и засилва.
Поп Кръстьо привижда себе си по-скоро като герой на липсващо стихотворение от Вазовата "Епопея на забравените", отколкото като мерзък контрапункт на Левски в одата за него. Полюсното му съотнасяне с Апостола той възприема като чудовищна несправедливост. То просто го изважда от кожата му. Тази омраза дава на поп Кръстьо вътрешната твърдост да устоява на външния натиск и да понася изолацията си и откритата неприязън на околните. Тя му дава вяра в собствената правота, с която да приспи съвестта си и да удържа напора на фактите. Тя го предпазва да не изпадне в тежък когнитивен дисонанс - съсипващо състояние на човек, извършил нещо непростимо, но не успял да се прикрие пред другите и да се самозалъже за свое оправдание. В това състояние човек престава да изглежда добър в собствените си очи, да се харесва и одобрява. Той започва да изпитва нарастваща непоносимост към себе си.
Ето защо благовидните обяснения за долни постъпки, макар и лъжовни, са проява на инстинкта за самосъхранение. Човекът е устроен така, че след време вече започва сам да вярва в тях. Поп Кръстьо остава в хармония със себе си, успокоява съвестта си, отрича обвиненията и се одързостява да се бори за своята истина именно благодарение на спасителната за него омраза към бившите съратници и към мъртвия Апостол.
Самотата на поп Кръстьо, в която той живее под карантината от презрение, е най-ярко изобразена от драматурга Константин Илиев чрез метафората на празната черква в пиесата му "Великденско вино". В нея попа разговаря само със себе си и с глухонемия клисар.
Към тази самота се добавя и влудяващият страх на попа за живота му.
Още преди Освобождението за него става опасно да живее и да служи в Ловеч. В черквата му стават скандали и се налага Йосиф (бъдещият екзарх) да го премести като владишки наместник от ловчанската в орханийската околия. Там поп Кръстьо остава до края на Руско-турската война. Много скоро след нея обаче, още на 9 октомври 1878 г. Илия Поплуканов настоява в писмо до Стефан Стамболов в Търново попът да бъде обесен публично. Сходни призиви към властта отправят и другите душмани на разтерзания свещеник.
Тя обаче остава безучастна, понеже евентуалната съдебна разправа с поп Кръстьо би довела до юридически парадокс. По онова време в Княжество България действа османският наказателен закон, тъй като български все още не е написан. Ако попът бъде изправен пред съд, заради правната приемственост той би бил не само оправдан по реда на този закон. Би следвало и да му се изплати от държавната хазна определената за залавянето на Левски награда. Ето защо, въпреки силните позиции във властта на противниците на поп Кръстьо (Марин Поплуканов е депутат, а после и кмет на Ловеч), възмездието за предателя е оставено на волята на революционния трибунал. Поп Кръстьо е обречен - той не може да разчита нито на защита от държавата, нито на справедливост. Но пък със сигурност може да очаква да стане жертва на произвол.
Преди време емблематичната пиеса на драматурга Константин Илиев "Великденско вино" е поставена от Леон Даниел. Това се случва през 1980 г. в Драматичен театър "София", а след това и на първата ни сцена през 1993 г. от Иван Добчев с незабравимите актьори Велко Кънев и Цветан Алексиев. По-късно - през 2017 г. в образа на Поп Кръстьо влиза Свежен Младенов, партнира му Йордан Ръсин.
