“Героите” са по-успешни, но и по-склонни към ирационални решения
Ако можем да излекуваме семейство, можем да излекуваме и света – тази мисъл на покойната американска психотерапевтка Вирджиния Сатър звучи като спасителна сламка за намиране на решения в смутните времена, в които живеем. Което обяснява и защо някои днешни специалисти по човешки взаимоотношения се връщат към нейните теории в опит да открият отговор колко сериозно възпитанието се отразява на поведението ни като възрастни.
Още през 60-те години на миналия век Сатър стига до извод, че ролите, които получаваме в детството, определят живота ни. “След като едно човешко същество пристигне на земята, комуникацията е най-големият фактор за отношения, които то ще има с другите и какво ще се случва с него”, посочва тя.
Да вземем например руския президент Владимир Путин, от чиито решения в момента зависи животът на милиони хора. Откакто започна войната в Украйна, редица изследователи се опитват да разгадаят поведението му и да предвидят какви ще са следващите му ходове. Естествено те се връщат към свидетелства за него дори в детството му, тъй като обикновено то е времето, в което човек получава своите базисни познания за неща като добро и зло, като състрадание и решителност. Оказва се обаче, че за първите години на Путин се знае малко. Информацията за тях идва предимно от негови разкази, от горди от кариерата му учители, а впечатленията от приятели са оскъдни. Все пак има няколко мъже, които са разказвали и не само хвалебствени неща за времето, когато са играли заедно.
Сред тях е Сергей Петрович, който признава, че Путин още от малък се е стремял да бъде пръв във всичко – нещо, което много силно му е внушавано от неговия баща. За да може да се защитава от по-големите момчета, с които играели, малкият Владимир започва да тренира джудо. Това става, след като веднъж вика за помощ при едно сбиване. Баща му идва и се намесва, но му казва пред всички, че следващия път трябва да се справи сам. “Учителите казваха: “инат е, ще успее”, когато се виждаше, че няма слух, но упорстваше да се научи да свири на акордеон. Така стана и с бойните техники. Когато ги овладя, всички в двора започнаха да се страхуват от него”, спомня си Сергей Петрович.
Сергей Богданов, друг приятел от детинство на руския президент, разкрива как веднъж намерили стар снаряд и Путин веднага предложил да го занесат в полицията. “Тръсна го на масата пред полицаите и ги попита: Кажете, ще пишат ли за мен във вестника? А те направо онемяха и ни нарекоха хулигани”, разказва Богданов. Той също описва Владимир като лидер, който от малък имал фикс-идея да бъде разузнавач. “Постоянно ни казваше, че да бъдеш истински разузнавач, трябва да се калиш. Караше ни да скачаме голи в снега. След това всички лежахме болни, а баща му се караше”, допълва Богданов.
Според психолози ролята на герой, която се отрежда обикновено на деца с видими постижения, ги прави лидери в живота. Те са целенасочени, сериозни, надеждни, но често и доста зависими от успеха. Изпитват толкова силна нужда да впечатляват и контролират положението, че страхът от неуспех може да ги тласка към нерационални решения, а оттам и към рискове от голям провал. Проучвания са показали, че обикновено ролята на герой се пада на първородните деца в семейството. “Те имат прекомерно чувство за отговорност. Понякога се нагърбват да носят тежестта на по-слабите си братя и сестри по семейните отговорности”, казва пред “Дейли мейл” Нора Толенар-Занто, терапевт по постигане на емоционална свобода. Но експертите предупреждават, че идеалните деца невинаги стават и идеални възрастни. Причината е, че често те не са били вътрешно мотивирани да правят нещата, а просто са гледали да угодят на родителите си. В резултат те могат да стигат до нездравословни граници, за да получат одобрение за действията си.
Подобни рискове съществуват и при децата, които заемат ролята на миротворци в семейството. При наличие на конфликти те се нагърбват със задачата да посредничат между останалите членове в него. Стремят се да останат спокойни, когато другите са ядосани, и да помагат в управлението на домакинството. В зряла възраст обаче продължават да са склонни да загърбват личните си интереси, поставяйки нуждите на другите над своите, стараейки се да избягват конфликти на всяка цена, докато често изпитват хроничен стрес. “Когато става дума за връзки с други хора, те поемат повече отговорност, за да осигурят мир в отношенията, защото вярата, че другите могат да го направят, е ерозирала, а и не са в състояние да понесат, че могат да участват в създаването на конфликт, тъй като за тях това е нещо нередно”, каза поведенческият психолог Глен Бароу.
Ролята на “изкупителна жертва” в семейството в детството също води до трудно вписване в нови отношения на зряла възраст. Може да изглежда, че такива подрастващи са издръжливи и свикнали да понасят критика, но проучвания показват, че те всъщност с мъка се справят в позициониране като самостоятелни личности. Склонни са да привличат токсични пиятелства и насилствени отношения, да се борят със синдрома на неудачника и да се саботират или нараняват.
Обикновено по-малките деца в семейството се възприемат като създаващи проблеми и причината за това е, че родителите имат към тях по-занижени очаквания и изисквания в сравнение с тези, които са демонстрирали при възпитанието на по-големите братя и сестри.
“Склонни са да са против семейните ценности и да не възпрепятстват неадекватното поведение. Да се бунтуват срещу правилата и да смятат, че не се отнасят за тях”, обяснява Нора Толенар-Занто.
По-малките деца често могат да бъдат поставени и в роли на “талисман” или “изгубен” член на семейството. В първия случай те са насърчавани да са забавни, да се шегуват дори със сериозни ситуации, защото това създава положителни емоции за всички. По тази причина те са много популярни и като възрастни. Истината обаче е, че порасналите “талисмани” се фокусират върху себе си и рядко помагат на другите..
Подобно на “изгубените” те лесно се дистанцират от семейните отношения. Разликата е, че по някакъв начин успяват да го направят по-щадящо. При “изгубените” това не е възможно, тъй като им липсват социални умения. Тъй като става въпрос за пренебрегвани или игнорирани от близките си малчугани, те не са се научили как да се разбират с другите. Освен това са възприели, че нуждите на другите са по-важни от техните собствени, което води до проблеми с привързаността. Често най-добрите им приятели са домашни любимци.
“Хората използват миналото си, за да заразят настоящето си, което от своя страна създава бъдеще, което пресъздава тяхното минало - омагьосан кръг, който често води до ужасна безизходица”, пише още през 1986 г. Вирджиния Сатър. През годините тя често е била критикувана, че залага прекалено много на ролите в детството, игнорирайки глобалните политически промени, които трябва да бъдат разбрани и схванати. Днес, когато е все по-трудно да направим това, разсъжданията ѝ звучат напълно логично.
Трябват по 12 прегръдки на ден, за да израстваме
Денят на детето ви трябва да започва с прегръдка, съветва семейният терапевт Вирджиния Сатър. Тя дори е успяла да определи какво количество прояви на нежност как се отразява. “Нуждаем се от четири прегръдки дневно, за да оцелеем, осем – за да се поддържаме в добра форма и 12 – за да израстваме”, обяснява тя.
По този начин не разглезвате децата, а ги храните емоционално. Повишавате чувството им на безопасност, помагате да разбират, че не са сами и могат да се доверяват на други човешки същества. Проучвания са показали, че прегръдките повишават нивата на окситоцин, който пък лекува чувствата на самота, изолация и гняв. Тъй като те са споделено преживяване – давате и получавате обич, увеличават усещането за принадлежност и значимост.
Така че не мислете, че разглезвате децата и отнемате от тяхната самостоятелност и лидерски качества, когато ги прегръщате. Старайте се да им показвате непрекъснато любов и избягвайте да ги поставяте в определени роли. Само така ще им дадете шанс да бъдат себе си.
