Излезе от печат книгата “Отвъд PR-а” на Цветелина Узунова - журналист, експерт по PR и публична дипломация (Книгоиздателска къща “Труд”). “През 17-те години, в които бях прессекретар на Н. В. цар Симеон II, чувах какви ли не мнения и оценки както за него, така и за правителството му. Колкото обективни и точни, толкова и обратното. Реших, че е крайно време да представя и моя опит от работата си с царя. Не оценка, а просто спомен”, пише авторката.
Предлагаме ви откъс от “Отвъд PR-а”. Книгата вече е в продажба.
Като премиер понякога се чувствам като диригент на много талантлив и качествен симфоничен оркестър. Познавам цялостната партитура, но всяка конкретна партия се свири от отделен изпълнител. (Реч на цар Симеон II пред студенти, 2004 г.)
Вероятно ще се изненадате, ако ви кажа, че като шеф царят винаги поставяше задачите така: “Цвети, бихте ли ми подготвили един текст за…” или “Удобно ли ще ви бъде да дойдете да обсъдим…”. И така беше не само с нашия малък екип от съветници, но и с всички останали служители, също и с министрите. Въпрос на възпитание и уважение. Този маниер в началото учудваше много дългогодишните експерти в Министерския съвет. Не бяха се сблъсквали с подобно отношение от страна на премиер.
Императивният тон никога не му е бил присъщ.
Обръщението на “вие”
и на малко име към
някои от близките му
сътрудници е
негов патент,
ако мога така да го нарека, който винаги ми е бил много симпатичен. И даже съм си го откраднала в някои мои комуникации. Не одобрявам съвременната практика веднага при запознанство, особено в делови отношения, да се преминава на “ти”.
Няма да забравя огромната изненада на секретарката ми, когато царят за първи път ѝ се беше обадил по телефона лично: “Мария, Цвети дали е в сградата? Кажете ѝ, моля, да дойде”. Тя беше опитен служител, с повече от осем години стаж в пресцентъра. С възторг ми сподели, че за първи път министър-председател сам звъни на вътрешния телефон, и то не да ѝ нареди, а да я помоли да свърши нещо! Цял ден го разказваше на всички. После свикна с този нов маниер на работа и отношения.
Част от подхода на царя като ръководител беше да оставя на екипа свобода да действа. В рамките, разбира се, на текущите цели, които набелязвахме на всекидневните сутрешни оперативки.
Внимателното планиране
на седмицата и месеца
даже беше задължителна част от ежедневието ни... Царят споделяше, че щом си приел да застанеш на висок пост, значи знаеш какво трябва да правиш и няма нужда да чакаш някой “от горе” постоянно да ти диктува всяка стъпка. Това обаче доста противоречи на насложилия се манталитет в администрацията - никой не върши нищо, докато началникът не му каже. Самоинициативата се среща рядко. Защото тя предполага и съответната отговорност.
При царя нещата стояха по друг начин. Дава ти шанс да се докажеш, но очаква да си носиш отговорността. Често някой влиза при началника си и му изсипва проблемите. И иска инструкции какво да прави. А царят изискваше да чуе най-малко два варианта за решение, от които да избере. Или пък той ще даде трети, съвсем различен, след ден-два.
Шегуваше се с
фразата “да питаме
възглавницата”
Нашият народ го е казал много точно: “Утрото е по-мъдро от вечерта”. Но винаги държеше всеки появил се проблем да се решава в диалог и най-вече като “се огледаме как е в другите страни” – подход, който следваше винаги.
Коментирали сме с него, че ако човек на дадена позиция е прекалено амбициозен и получи повече свобода на действие, тя неминуемо се превръща в интересен лакмус за качествата му.
* * *
Все ми се струва, че това с удрянето по масата е управленски маниер типичен за режим, който искаме да забравим. Мислехме, че царят често ще сменя хората в екипа, ако някой не покрива критериите за поста, който заема. Много колеги в началото на мандата коментираха, че сигурно ще сменя министри “като крушки”, ако не му вършат работа. Да не забравяме и идеята му да се намери механизъм за отзоваване на депутати, ако разочароват избирателите си и не изпълняват предизборните си обещания. (Междувпрочем тази тема отново е на дневен ред толкова години по-късно!) Обаче видях друго – той харесваше екипа си и му беше трудно да се разделя с хората, ако се наложеше. Винаги подхождаше с внимание, с уважение. Дори когато трябваше да освободи някого, много държеше това да стане по най-безболезнения начин. “Този човек продължава да живее в обществото, има семейство, има деца. Не може с лека ръка да се заклеймява и осъжда”, така казваше. Но май точно този подход не се разбра.
