Сред жертвите през нощта на 9 срещу 10 април 1945 г. са запасният подпоручик Константин Йорданов, обвинен за смъртта на шестте ястребинчета, и цивилният Панайот Събев, дядо на бившата евродепутатка Душана Здравкова
Смъртен акт номер 147 на община Омуртаг, област Варна, е издаден на 20 август 1945 година. С него в регистъра на умиранията е вписан Константин Георгиев Йорданов, жител на град Шумен, дата и място на раждане не са отбелязани. Но документът сочи, че смъртта е настъпила на 9 април 1945 г. в 24 часа през нощта в град Омуртаг. И още - "смъртта е последвала от изпълнение на смъртна присъда на Пети състав на Варненския областен Народен съд".
Подпоручик Константин Георгиев Йорданов, роден на 20 май 1914 година в село Базиргян, Силистренско, е един от осъдените на смърт от Народния съд в Омуртаг и разстреляни през нощта на 9 срещу 10 април 1945 г. в околностите на село Паничино, което се намира на 2-3 километра от града. Той е обвинен, че като командир на Втора картечна рота към 19-и пехотен шуменски полк на 20 декември 1943 г. по време на голямата блокада в Тузлука е заповядал да бъдат екзекутирани без съд и присъда 18 души от село Ястребино, Омуртагска околия, сред които и 6 деца на възраст между 7 и 13 години. Убитите са от 6 семейства, от които имало нелегални или близки при партизаните.
Военните наричали помежду си тази блокада Голямата акция. В нея участвали около 5500 войници и офицери от редовната българска армия - основно от 4-а Преславска дивизия, и полиция. Тогава са убити 42 души - най-вече роднини на нелегални, запалени или взривени са 89 къщи, повечето - с покъщнината и запасите в тях. Целта била така да се прекъсне връзката с партизани и нелегални и те да останат без подкрепа. Така е мотивирано и убийството в Ястребино.
На същия 9 април 1945 г. през деня Народният съд в Омуртаг чете своите присъди. Според Наредбата-закон за Народния съд, от която той се е ръководел, "неговите мотивирани присъди не подлежат на обжалване или одобрение и се изпълняват неотложно". За разлика от времето преди 9 септември 1944 година, когато прилежно са се водили протоколи, за екзекуциите по присъдите на Народния съд няма писмени свидетелства. Дори още се спори дали смъртните присъди над регентите, бившите министри и депутати, наложени от Първи и Втора състав на съда, са били изпълнили на централните софийски гробища пред нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. или пък неизвестно къде в Люлин планина.
За разлика от София, за Омуртаг всичко е ясно - вечерта на 9 април в малкия град пристига група от Шумен, която изпълнява присъдата. Казват, че дори на местните милиционери не позволили да присъстват. Те настоявали разстрелът да стане някъде вдън планината, далеч от свидетели и човешки очи. Но екзекуторите избрали друго - една поляна на хвърлей място от последните къщи на близкото село Паничино. Селяните били предупредени да не излизат вечерта от къщите си, но никой не могъл да им попречи да чуят изстрелите и стенанията на обречените.
Преди това те били изведени от някогашната гимназия в Омуртаг, където били държани под ключ по време на процеса. В тази сграда от дълго време не се водели учебни занятия - тя била превърната в арест още от властта пред 9 септември 1944 година. През есента на 1943 година там държали арестуваните дейци на Съпротивата, а след това - и враговете на новата власт. През една и съща врата били извеждани в последния им път както комунисти и земеделци, така и бивши военни и бранници по-късно. В годините на социализма тази сграда била поликлиника, днес, вместо да стане музей, е изоставена и предстои да бъде съборена.
След разстрела край Паничино екзекуторите сигурно са бързали, защото труповете на мъртвите били заровени на лобното им мястото небрежно и много плитко. Толкова плитко, че кръвта им избила през следващите дни и се наложило селяните от Паничино да карат с колите си допълнително пръст и да ги затрупат, защото кравите им надушвали кръвта и полудявали. За това разказва 85-годишният днес общественик от Омуртаг Здравко Игнатов, който знае подробности за тези събития от първа ръка - от участници в тях, които отдавна не са между живите.
Спорно е точно колко души са били убити в нощта на 9 срещу 10 април 1945 година край Паничино. Едни говорят за 17 човека, други - за 54. Сигурното е, че там не са изпълнили всички смъртни присъди от 9 април. Имало е и втора порция разстрели няколко дни по-късно - главно на по-висши военни, в района на старите омуртагски гробища, свидетелства Здравко Игнатов.
Пети състав на варненския областен народен съд под председателството на Димитър Върбанов, който заседава в читалището на малкия град от 15 до 31 март с изричната уговорка "без почивен ден", явно не си поплювал. В присъдата, побрана в 36 страници, фигурират общо 248 имена, само 19 от тях са оправдани. Другите получават най-често смъртни и доживотни присъди, има и осъдени на различни срокове затвор. Според дописка от 12 април 1945 г. във варненския вестник "Народно дело" в Омуртаг са издадени 91 смъртни присъди, на 26 души от тях - неприсъствено. На 7 от осъдените най-тежкото наказание било заменено веднага със затвор - доживотен или за срок от 15 години, защото осъдените били непълнолетни /тогава пълнолетието е на 21 години/, или пък защото били надхвърлили 60-годишна възраст.
Първоначално в обвинителния акт имената на обвинените са 270. Защо толкова много в един слабо населен район на България като омуртагския?
Отговор на този въпрос търси един от добрите познавачи и съвременници на онези събития Петър Семерджиев, бивш висш функционер на БКП, който по-късно заминава да живее в Израел и ревизира позициите си. В книгата си "Народният съд в България. Кому и защо е бил необходим", издадена първо в Йерусалим, той пише:
"Предизвикателството против властта в Омуртагска околия започва от дейци на компартията. То се проявява към оня момент, когато в България са извършени важни политически промени, предизвикани от внезапната смърт на цар Борис Трети и се поддържа определената от него линия на завой във външнополитическата ориентация на страната. Определен е съставът на регентския съвет, назначено е ново правителство. Тези нови върховни органи считат за свое задължение да следват заветите на покойния български цар и също да разширят пътищата, по които да изведат България от войната. Възприетата линия в никакъв случай не може да се нарече "въвличане на България във война срещу СССР, а лозувгът за саботиране на реквизициите "в полза на германците" означава осуетяване на правителствената политика. В отговор на такава необоснована и непредизвикана борба са мерките на правителството тя да бъде задушена...
В този край се разиграва действителна трагедия, но за пълното й правилно разбиране съдейства друго обстоятелство. Посочени са /в обвинителния акт на съда - б.а./ както акцията на 4-а дивизия, проведена на 19, 20 и 21 декември 1943 г., така и акцията на 1 януари 1944 г. /битката с партизани в Божичкия дол - б.а./.
Те са предприети от едно войсково отделение и отделна полицейска група. Участниците в нея показали особена жестокост при преследване на нелегалните, на които се натъквали и които са избити, което сторили и с техните помагачи и укриватели. Посочени са имената на проявилите се в тази жестокост /пак в обвинителния акт - б.а./. Допълнително /в материалите на съда - б.а./ е разказано за участието на полицаите, организирали преследването и арестите, а след това и избиването на нелегалните и техните помагачи и укриватели. Не са пропуснати имената на доносниците и предателите, използвани от военните и полицейски власти срещу комунистически дейци и техни съмишленици. Накрая са посочени като подсъдими и група интелектуалци.
Нареждането /за подготовка на въоръжено въстание - б.а./ не съответства на обстановката в страната и още по-малко в Омуртагска околия. Малочислените и слабо въоръжени партизански групи са разпръснати и остава безсмислието на дадените жертви. Тяхната трагична съдба обаче е поставена с ореола на героизъм и я използват за прикриване на авантюрата, предприета от ръководителите и ръководството й /на компартията - б.а./. От това се ръководят обвинителите и съдиите на Народния съд, като дори се престарават в това отношение. Като подсъдими по първата акция са подведени 79 участници в нея, начело с бившия командир на 4-а дивизия генерал-майор Георги Ковачев. По втората акция са подведени като подсъдими други 74 души, участници в нея. От полицейските служители да подсъдими 60 души, а като доносници - 256 души. Този голям брой доносници е особено впечатляващ, защото говори за участие на голяма част от населението в помощ на правителствените въоръжени сили. Последната група от подсъдимите е подбрана от средата на местната интелигенция. Такава е равносметката на извършеното от Народния съд в Омуртагска околия".
Тази равносметка не е изненадваща. Предупреждението, че няма да има милост, е публикувано в единствения брой на вестник "Народен съд", издаден в Омуртаг през 1945 година. В уводната му статия там се прокламира: "И ако все пак ни упрекнат в жестокост, ние едногласно отговаряме: милост в борбата си не искахме, такава не ще и да раздаваме!". А в обвинителния акт на съда са казва: "Сега само една рационална народна разплата ще ги обезвреди. Със стоманени клещи трябва да бъдат пречупени ръцете на тези, които в своята самозабрава попхвърлиха на нечувано избиване и ограбване народа и още посягат към неговата свобода. Това е главната задача на Народния съд".
Такива са е били обстановката и настроенията в този край на България, когато по силата на политическите обстоятелства властниците до септември 1944 г. и техните противници разменят местата си, след като години преди това са в жестока схватка помежду си.
Седмица преди присъдата, в 15,30 часа на 2 април е дадена последна дума на подсъдимите. Според протокола, тогава подпоручик Йорданов, който винаги е твърдял, че е действал по заповед на висшестоящи, заявява:
"Господин председателю, Господа народни съдии,
Признавам се напълно за виновен, за стореното горчиво от сърце съжалявам. Получавам най-тежката присъда, която почитаемият Народен съд ще ми наложи. Но тази присъда ми се дава не от народа, а от подполковник Киров, защото той хвърли цялата отговорност върху един подпоручик. Желая да отида на фронта и там да намеря своята смърт в служба на ОФ властта, за да се опитам да измия черното петно, която се хвърля върху мен, рода ми и семейството ми. Аз моля да бъде намалено наказанието на войниците ми, защото те не са виновни, понеже аз им заповядах.
Моля почитаемия съд за снизхождение".
Подпоручикът говори за бъдещата си смъртна присъда седмица преди тя да е произнесена, тъй като е съзнавал добре положението, в което се намирал. Споменатият от него подполковник Киров е дружинният му командир Любомир Петров Киров, който в този процес получава доживотен строг тъмничен затвор, но не и смърт. Преди това в едно от заседанията е проведена очна ставка между Йорданов и Киров. Пред съдебния състав подпоручикът твърди, че разстрелът на цивилните в Ястребино му е заповядан от Киров, подполковникът отрича. Видно от присъдата, съдиите са повярвали на старшия офицер.
С днешна дата има твърдения, че българската войска била неспособна да извърши злодеянието в Ястребино, а децата са били убити от партизани, защото случайно разкрили скривалището им и можело да ги предадат. Пак според тази теория, подпоручикът говорел пред съда това, което било угодно на новата власт, за да облекчи съдбата си.
Няма обаче никакви доказателства за подобни твърдения. Архивите на Народния съд, както и разказите пред автора на тези редове на близките на загиналите, а и на войници, участвали в разстрела в Ястребино по заповед, говорят точно за обратното - 20 декември 1943 г. е една от най-черните дати в историята на Българската армия. Никой от тези хора не се върза на теорията за партизаните като убийци на децата в Ястребино, която в случая им би била най-изгодна. Самата армия се е усетила какво е сторила, поради което архивите на шуменския полк са прочистени още преди промените на 9 септември 1944 г., сочи справка в Централния военен архив във Велико Търново. Дори бившият партизанин Рангел Калайджийски от Ястребино, заради когото са разстреляни двете му братчета, сестра му и родителите им, твърдеше, че до краят подпоручик Йорданов не се е пречупил.
По ирония на съдбата същата дата през 1943 г. влиза в историята на армията им и като деня на подвига на летеца Димитър Списаревски, който на 20 декември загива геройски, докато брани небето на София от англо-американските бомбардировачи.
В цивилния си живот Константин Йорданов е бил учител. След като завършва учителския институт в Шумен, на 12 декември 1940 г. е назначен за учител в прогимназията на село Ситово, Силистренско. Това е времето, когато след връщането на Крайдунавска Добруджа на България в училищата на този край трябва отново да се възцари български дух и учителите са работили с ентусиазъм. Той остава тук до края на учебната 1942-1943 г., когато е мобилизиран в армията, казват, че е по негово желание, и като запасен офицер става командир на рота. В последната си учебна година е преподавал физика, химия, история, телесно възпитание, но и вероучение.
По време на акцията в Ястребино, когато е разстрелян 7-годишният Стойне Калайджийски, Йорданов е имал син - Славчо, на същата възраст.
През нощта на 9 срещу 10 април 1945 г. край Паничино е разстрелян още един осъден на смърт учител - прогимназиалният директор от Омуртаг Панайот Събев, почти на 44 години. В обвинителния акт на Народния съд за него пише: "като учител, легионер и браннически ръководител е водил най-активно словесна агитация срещу партизаните и другите народни борци, а така също и срещу евреите... Правил е донесения в полицията за уличаване на отделни антифашисти. При излагане на труповете на убитите партизани е казал на учениците си, че ще им намаже хляб с кръвта им. Участвал е във въоръжени акции срещу партизаните".
В сборника "Град Омуртаг и Омуртагския край", том 2, издаден от местния исторически музей през 2003 г., историчката Калина Тончева представя Панайот Събев в друга светлина: "Завършил в София педагогическо образование - биология и химия. Работил като учител и прогимназиален директор в родния си Омуртаг. Бил широко скроена личност. Обичал спорта и музиката. Членувал в Ловно-стрелково дружество "Сокол", бил главен юнак в дружество "Юнак". Бил в центъра на културния живот в града. Солист на църковния и читалищен хор... Ръководел училищен хор, бил самоук китарист.
Но съдбата му готвела жесток удар. За политическите си пристрастия бил осъден от Народния съд. Свидетели на тогавашните събития разказват, че когато покритият камион с осъдените на смърт минал по улица "Генералска", Панайот Събев пеел с мощния си глас патриотични песни. Песента му чули жителите на село Паничино".
Четеш и се питаш дали хората могат да имат по две лица? От ареста Панайот Събев успял да изпрати на близките си банкнота, на която написал, че е невинен.
Събев е единственият от оня разстрел, който днес е с "привилегията" да има скромен паметник на лобното си място. Закътан досами реката, дори е трудно да бъде намерен. Изграден е от камъни под формата на чешма и плоча с надпис: "В памет на баща ни Панайот Събен и разстреляните на 10 април 1945 г.". Без подпис отдолу. Пастир разказва, че преди време тук са идвали хора, но отдавна не се бил мяркал никой.
Пак в книгата за Омуртаг се разказва за сина на някогашния учител - също с името Панайот Събев, живял във Варна. Той разказвал как дълги години ходел на общия гроб. Поставял кръстове с имената на убитите, които мистериозно изчезвали. Чуствайки синовен дълг, след 1989 г. той търси документация по делото. Открива, че присъдата не е подписана".
Разстреляният край Паничино учител Панайот Събев е дядо по бащина линия на бившата евродепутатка и уважаван съдия от Варна Душана Здравкова. Тя сподели пред "24 часа", че баща й изградил скромния паметник със свой приятел-адвокат в годините между 2008 и 2009. Починал през 2011 година. А банкнотата с признанието на дядо й тя носела дълго време в портфейла си като ценна реликва, но веднъж й го откраднали заедно с парите в него.
Здравкова предостави на "24 часа" снимки на убития си дядо за тази публикация. За разлика от близките на подпоручик Йорданов, които днес живеят също във Варна. С аргумента, че подпоручикът принадлежи на семейството си, а не на историята, те отказаха да дадат негова снимка. Внучката на запасния офицер сподели, че репортерът на "24 часа" е изобщо първият журналист, който ги търси заради дядо й.
Днес вече никой не посяга върху паметника край Паничино. А и нали е казано, че помирението на един народ започва, когато едната страна в конфликта признае правото на другата да почита свободно своите мъртви. А не да руши паметници, били те антифашистки или на репресирани.
Колкото до неподписаната присъда на Събев, в това няма нищо учудващо. В Народния съд далеч не били прецизни. Според присъдата от Омуртаг например на смърт е осъден подофицерът Минчо Цачев Вълков от разградското село Киченица, участник в разстрела в Ястребино. Повече не пише нищо, но през пролетта на 2021 г. открих, че според регистъра на селото той има син, Димитър, роден през 1952 година. Намерих този човек в Разград и той ми разказа, че в последния възможен момент баща му бил помилван, защото все пак се застъпил за две момиченца в Ястребино. Не знаел повече подробности, защото баща му никога не говорел за това. Само казвал, че политиката е мръсна работа.
Други свидетелстват, че войниците открили децата, след като убили родителите им Лазарка и Петко Стоичкови, както и сестричката им Димитринта, на 11 г., и се върнали да палят къщата им. Според заповедта трябвало да застрелят и тях, но подофицерът им, командир на отделение, казал да забравят, че тук са видели деца. "Никой не е имало и... толкоз".
Минчо Вълков умира от инсулт през 1978 г. два месеца преди да навърши 57 години. Явно спомените не са му давали покой...
Пак през пролетта на 2021 г. в Търговище Никола Бонев от село Любичево ми разказа, че член на Пети състав на варненския народен съд в Омуртаг бил Раденко Христов Тасев, земеделец, брат на дядо му. От него Никола бил чувал, че през нощта на 9 април 1945 г., когато извели на разстрел осъдените от този съд край село Паничино, в суматохата и тъмнината един от обречените успял да избяга. Не се знаело нито кой е този човек, нито каква е по-нататъшната му съдба. Вероятно е легенда, но точно като за холивудски сценарий.
