- Комуникацията на тийнейджърите има много повече нюанси и нива на значение, отколкото ние си представяме, казва психоложката Валерия Симеонова
- Червено сърчице означава признание в любов, зелено - благородна завист, синьо - охладнели или наранени чувства
- Ако родителите искат децата да дешифрират всеки емотикон, между тях ще настъпи пропаст
В свят на хаштагове и ключови думи за бързо общуване, на емоджита, които заместват цели изречения и чувства - имат ли тийнейджърите свой таен “език” в онлайн комуникацията си? Вратата към секретния свят на подрастващите бе отворена от сериала “Юношество” на Netflix, след който полицията в Нотингамшър разкри списък с най-опасните думи, хаштагове и акроними в съобщенията между децата. Чрез определени кодове те прикриват разговори за наркотици, психично здраве и секс помежду си - като “420” за марихуана, “#ana” за анорексия, CU46 - “ще се видим за секс” и много други. Дали обаче този списък е общовалиден? Какви тайни се крият в чатовете на децата у нас и какво не разбират родителите им? Потърсихме експертно мнение по въпроса за пропастта между поколенията в общуването с “кодове”.
“Нашите деца са част от глобалната интернет култура и поради тази причина част от символите са заимствани и се използват и сред тийнейджърите у нас, но не всички - коментира списъка на британската полиция пред “24 часа” Валерия Симеонова, психолог за тийнейджъри и младежи. - Със сигурност онлайн комуникацията им има много повече нюанси и нива на значение, визирайки символите в нея, отколкото ние си представяме.
Съкращенията, които децата използват, идват от английски език и са общовалидни, независимо от майчиния език. Голяма част от тях са познати и на милениум (Y) поколението, което също ги използва, а ранната част от това поколение са днешните родители на късните Gen Z и алфа-поколението. Някои от тези съкращения имат различно от буквалния превод от английски значение и се използват в специфични ситуации.”
Симеонова дава повече конкретика, като превежда за онези родители, които не са запознати, някои от любимите фрази на подрастващите и какво е истинското им значение:
LOL - Смея се на глас (използва се в по-обикновени и ежедневни ситуации).
ROFL - Търкалям се по пода от смях, много ми е смешно (използва се, когато наистина им е много смешно).
OMG - О, боже мой (използва се не само онлайн, но и в комуникация лице в лице, може да го чуете като “О-ем-джи” или “О-мъ-гъ”).
TMI - Твърде много информация (използва се, когато споделяме твърде много лична информация, когато другият се почувства отегчен, но често и погнусен/отвратен от това, което се споделя. Може да се срещне и в комуникацията лице в лице, звучи като “Ти-ем-ай”).
WTF/WTH - Какво, по дяволите? (Сред българските деца се среща и в комуникацията лице в лице, звучи като “Лъ-тъ-фъ”).
FOMO - Страх от пропускане (използва се, когато се страхувам, че ще пропусна нещо готино, защото не мога да бъда на няколко места едновременно, или като обяснение защо излизам с всяка компания, която ме покани).
YOLO - Живееш само веднъж (използва се, когато смятам да направя нещо безразсъдно, сякаш днес е последният ден от живота ми - например да излъжа родителите си, че отивам у приятелка с преспиване, а да отида на парти; или например да опитам дрога/алкохол, за да се забавлявам като за последно, защото човек “живее само веднъж” (You Only Live Once).
TBC - (Разговорът) ще продължи (използва се, когато не сме изяснили нещо в разговора си - може да е забавна история, която не съм успял да завърша; игра, която имаме да доиграем, а също се използва, ако не сме успели да доизясним отношенията си (при спор между приятели или гаджета).
BTW - Между другото.
F2F - Лице в лице, да се видим лице в лице, да говорим лице в лице, да се “разберем” на живо.
NP - Няма проблем.
ASAP - Възможно най-скоро.
OMW - По пътя съм, прибирам се, идвам към вас/теб.
TBH - Да бъда честен/ако трябва да бъда честен.
NSFL - Не е безопасно за живота (използва се, когато споделям екстремно съдържание - история, снимки, видео; може да са забавни, но може и да са с насилие или порносъдържание).
BFF - най-добър приятел/най-добра приятелка (използва се най-вече от децата в начална и прогимназиална възраст (обикновено момичета), често се чува в разговорната реч като “Бъ-фъ-фъ”).
Оказва се, че и емоджитата са заредени с много повече значение, отколкото може да се предположи. В един от епизодите на “Юношество” се говори за това как всеки цвят на сърцето има различен смисъл.
“Не с всяко емоджи е така, но има по-деликатни. Най-често това са емоджитата, чрез които споделям чувства. Не мога да пращам емоджита със сърчица (особено червени), на когото и да е - обяснява Симеонова. - В България някои от цветовете имат различно значение от това, което беше споделено в “Юношество”. Червеното сърчице се използва, когато имам романтични чувства към някого - съобщение с червено сърчице е признание в любов. Лилавото - когато човекът е неутрален, но имам положително отношение към него (например учител, треньор). От младежите, с които работя, знам, че зеленото сърчице се използва, когато благородно завиждам на някого. Синьото може да се използва, за да покажа, че имам охладнели чувства или “сърцето” ми е било наранено по някакъв начин (ако съм се скарал/а с приятел например). Но има и вариации и е възможно в различните приятелски среди, геймърски кръгове, дискорд групи значенията да са различни. Важно е също да имаме предвид, че изборът на цвят може да е свързан с лични предпочитания на човека - това може да е любимият ми цвят или любимият цвят на човека, с когото си пиша; мога да намирам даден емотикон за забавен, нежен, дразнещ... Тоест езикът на емотиконите може да е универсален, но може и да е персонален.”
Но защо децата имат нужда да криптират своята комуникация?
“От една страна, така са по-ефективни - за по-малко време и с по-малко усилия казват повече. От друга страна, това е техният език, който ги характеризира и определя, и това ги кара да се чувстват свързани и част от своето поколение - разяснява психологът. - С порастването за децата става все по-важно да бъдат част от групата, те все повече започват да се сравняват с другите и да се опитват да се “впишат”. За тийнейджърите вписването в групата, от която искат да са част, се превръща в основен фокус - по-важно ми е да ме харесва Х, отколкото дали ще се скарам с майка ми. Освен това “криптирането” позволява някои неща да останат скрити между тях, достъпни единствено за другите “от техния вид”, които ги разбират.”
Различията в “езика” на родители и деца обаче от своя страна будят притеснението за огромна пропаст между поколенията.
“Пропаст има тогава, когато между поколенията няма приемане и разбиране, а противопоставяне - коментира Симеонова. - Аз не смятам, че децата днес са по-различни от децата, израснали в ранните години на интернета, които към днешна дата са в 40-те си години и са днешните родители. Тийнейджърите днес дори се обличат така, както се обличаха децата от 90-те и ранните 2000. И това е много силен коз на днешните родители - да покажат, да разкажат какво е било при тях, да проявят любопитство какъв е онлайн светът при децата днес.”
А в интернет вселената дебнат и други опасни явления. Сериозен въпрос, който буди тревога, е също така дали децата у нас са застрашени от Red Pill идеологията, според която отношенията между мъжа и жената работят на пазарен принцип, а немалко български ютюбъри също я популяризират. Концепцията за червеното и синьото хапче идва от “Матрицата”. В случая червеното е истината, а синьото е оставане в илюзорния свят, което избират тези, които вярват в безусловната любов и че могат да бъдат обичани такива, каквито са.
“Не мисля, че до този момент са засегнати силно. Възможно е с популяризирането ѝ ситуацията да се промени - смята психологът. - Но така или иначе зад тази идеология стоят процеси, които са стари колкото света. Това е т.нар. дихотомно, или черно-бяло мислене: виждам другите или като “добри”, или като “лоши”; или като “ставащи” или като “неставащи”; вярвам в крайности като “мъжете са свине”, “жените са златотърсачки”. Тийнейджърите са особено уязвими от този тип мислене, тъй като когнитивното им развитие тепърва достига до нивата, които да им позволяват да виждат света и хората в техните нюанси - “Има жени, които са “златотърсачки”, а има и жени, които са интелигентни, образовани и пробиват свой собствен път в живота; “Има мъже, които са груби и унижават жените, а има и такива, които са емпатични, внимателни, уважителни”. Има всякакви хора и големият въпрос е какви хора търся аз, с какви хора искам да съм обграден, какви са моите ценности и какво е важно за мен във взаимоотношенията ми с другите. Това са част от големите въпроси, които обсъждаме с младежите в моята практика.”
“Юношество” обърна внимание и на понятието “инцел” - термин от онлайн субкултурата, който означава хора, предимно мъже, които не могат да открият романтичен или сексуален партньор, въпреки че желаят да имат такъв.
“По-скоро не съм го срещала като термин, споделян от младежите - казва Симеонова. - Но ако под "инцел" имаме предвид притеснението на младежите дали ще намерят своя половинка или пък убеждението, че никой никога няма да ги хареса и да иска да е с тях - да, тази несигурност и ниска самоувереност е често срещана и дори до някаква степен характерна за тийнейджърите. В по-крайните си форми тя може да се прояви и като част от симптоматиката на социалната тревожност, социалната фобия или дисморфично разстройство на тялото (или “телесно дисморфично разстройство” - когато съм убеден, че част от тялото ми е ужасно грозна и отблъскваща за другите).”
Всеки родител трябва да знае, че най-важното - “паролата”, която ще им даде достъп до света на децата им, не е “цифрова” и не е тайна. Интерес, приемане, уважение, разбиране - това са ключовите думи.
“Ако ние като родители започнем да следим комуникацията на тийнейджърите вкъщи и искаме от тях да дешифрират всеки емотикон, това със сигурност би направило пропаст между нас - категорична е Симеонова.- Ако показваме приемане и уважение на личното пространство на децата, ако показваме интерес към техния свят, тогава вероятно те ще ни споделят повече и ще знаем по-добре какво се случва “зад завесата” на социалните мрежи. Често децата се притесняват да споделят на родителите си, че някой ги тормози онлайн, или че например са изпратили своя разголена снимка на приятелка, която я е разпространила из цялото училище - защото се страхуват, че ще ги съдим, че ще им се скараме, че ще се срамуваме от тях. Здравословните отношения с децата са това, което може да ги опази от опасностите в онлайн света.”
Тормозът на живо идва от чат групите
Децата общуват по-лесно с емоджита и онлайн. Често не знаят нищо за съученика, с когото делят чин от години, казва Мария Михайлова, психолог от столичното 119-о СУ "Академик Михаил Арнаудов"
В българските училища има камери, а в Европа това е забранено. Нашите деца са свикнали да бъдат следени
- Г-жо Михайлова, използват ли децата у нас таен език в онлайн комуникацията си?
- Всъщност при тях всичко е много динамично. Много бързо променят тайните си, езика си, интересите си. Дали ще разтълкуваме сега какво означава всяко едно емоджи, не означава, че утре ще можем. Самите те понякога не са наясно с тайните на връстниците си. Работя с деца от 10 до 14 години - най-проблемната възраст, в която детето навлиза в света на тийнейджърството, любовта, секса, неизвестното. Те използват социалните мрежи, за да общуват именно по линия на любов, секс, приятелство. Тийнейджърите, от които имам наблюдения, не използват толкова кодиран език. По-скоро говорят директно и главно в посока на обиди. Има страшно много тормоз между тях, който се пренася на живо, но винаги започва от чат групи и социални мрежи. Те дори не се свенят да използват някакъв по-закодиран език. И когато нещата станат по-сериозни, сами ме търсят като училищен психолог, за да им помогна. Дават ми телефоните си и държат да прочета целия чат. Дори когато аз не искам да навлизам в личното им пространство, а ги моля да ми разкажат, те държат да видя. Така че съм се сблъсквала с техните чатове. Обсъждат всичко открито, дори пишат откъде могат да си купят вейпове, кой продава, пращат си линкове. Те разчитат на това, че родителите не проследяват тези неща.
За мен по-скоро проблемът идва от близостта между децата и родителите.
- Има ли пропаст помежду им?
- Много родители са спокойни, когато знаят паролата на телефона на детето си или чрез различни програми директно следят кореспонденцията му. В същото време това са родители, които така или иначе нямат нужда от това проследяване, защото се интересуват и почти винаги са съумели да изградят близка връзка с децата си. Но те са много малко.
Във филма “Юношество” момичето (жертвата) с голи снимки е провокирало насилие срещу себе си.
Сблъсквала съм се с такива случаи, информирала съм ГДБОП, говорила съм с родители и тези родители не вярват, че тяхното дете го е направило. Тази пропаст между поколенията, независимо каква е възрастовата граница, е налице, когато не е изградена близост. Това, че детето е до тях вкъщи, а не навън, че знаят с кого общува, често не означава, че всъщност го познават, знаят за проблемите му, разпознават емоциите му в чисто физическите им прояви.
Всеки казва: “Той/тя е вече тийнейджър, тряска вратата и не иска да разговаря с мен.” Но зад тряскането и изолацията се крие много повече. Важно е да разгадаем тези “кодове” в поведението, а не емоджитата, които ще се променят утре. Те по-често използват емоджита, защото не могат да вербализират. Когато работехме онлайн, аз правех часове с тях за емоциите. Какво дадена музика или дадена случка събужда у тях, за да разберат колко са различни едни от други и как една и съща ситуация предизвиква различна емоция. Повечето деца не можеха да вербализират елементарни емоции. И ако им кажа да използват емоджи, те го правеха. Тоест за тях е много по-лесно да говорят на този език. Което за нас е странно, но за тях е всекидневие.
- Успяват ли правилно да се разберат едни други?
- Те почти не комуникират. Деца, които са били от детската градина до седми клас заедно, не знаят нищо за съученика, с когото са седели с години на един чин. Те не се познават. Когато при мен дойдат две конфликтни страни - от онлайн спор, които помоля да разговарят, на тях им е много трудно да се погледнат в очите, да кажат какво ги дразни в другия, какво ги е провокирало да влязат в конфликт с него.
Децата живеят изцяло в чатовете, където директно се обиждат. Но очи в очи не могат да са така жестоки. Понякога в моя кабинет ги карам да повторят обидните думи, които са използвали, но към себе си пред едно огледало, за да видят дали ще се харесат. Не могат, блокират. През телефона се чувстват много по-смели, много по-силни. Не са научени да общуват. Много от тях израстват с устройството в ръце. На родителя е по-лесно да се оправдае, че това поколение е много по-различно от нашето. Ние сме социални животни, трябва да разчитаме емоциите на другите, за да изпитваме емпатия, но трябва да бъдем научени. Това се случва от най-най-ранна възраст. Има родители на шестокласници, които идват при мен и ми казват, че не могат да комуникират с детето си. Майки, които ме питат дали дъщеря им има цикъл. Това не е нормално.
- Как може да се оправи тази счупена комуникация?
- Всяко нещо, което не разбираме, е, защото не сме попитали. Ако попитате един тийнейджър какво е значението на нещо, той на драго сърце ще ви разкаже. Ако има близост.
Когато име неразбиране, родителите не са се опитали. Не е нужно да следим децата си. В българските училища има камери, а в цяла Европа това е забранено. Те са свикнали с това видеонаблюдение. Може би и затова са по-директни и не разчитат на сложни кодове, защото са свикнали да бъдат следени. Но това не може да замести връзката родител - дете. Момчето в “Юношество” до последно искаше да убеди баща си, че не го е извършил.
Едно дете има нужда от две скали до себе си - майка и баща, или поне едната скала, защото има много разведени семейства. Защото, когато детето знае, че има на кого да сподели и да се облегне, то ще бъде добре. Родителят трябва да бъде изключително ангажиран. Училището е ангажирано, полицията е ангажирана, но голям процент от родителите не са и разчитат на някой друг да им даде готовата рецепта - как да говорят с детето си, да го възпитават и да бъдат до него.
В този динамичен свят те трябва да знаят, че няма винаги да са в течение с емоциите на децата си, чиито тайни са част от израстването им, но винаги трябва да се стараят да бъдат близки с тях. Да говорят. Понякога използвам един ретрометод в работата си. И сега, както някога, е модерно да си свалят на шега панталоните в училищния коридор. После ги карам да напишат бележка до майка си и баща си, в която им обясняват какво са направили и те да се подпишат отдолу. Така искам да съм сигурна, че детето ще е споделило и говорило вкъщи. Родителите винаги очакват аз да им се обадя, класният да им се обади, но не и детето да им разкаже. Това ще провокира разговор.
Трябва да е ясно, че всичко започва от възрастните. Едно дете няма житейския опит да знае как да реагира в дадена ситуация. Не бива да се срамува да споделя с някой значим за него възрастен, защото иначе ще се оплете в неприятности. Трябва да знае, че дори да бъде изкритикувано, ще получи и подкрепа, а тогава всичко е наред. Защото осигуряването на скъпи маратонки и скъп телефон не е достатъчна грижа. На децата, с които работя, казвам: “Бъдете щастливи, че вашите родители ви наказват. Защото на тях им пука за вас.”
