Навършват се 100 години от кървавия атентат в храма "Св. Неделя" на 16 април 1925 г.
Вълко Червенков го подкрепя, но не участва в него
Навършват се 100 години от кървавия атентат в храма “Света Неделя”. За него има много изследвания, публикации, книги и документални филми. По-малко известно е участието на Вълко Червенков в заверата. Половин век след този чудовищен акт той последователно ще стане генерален секретар на ЦК на БКП и министър-председател на България. И 5-6 години ще управлява държавата с железен юмрук като идола му Сталин в Съветския съюз.
Каква е обстановката в
страната преди този атентат
През януари 1924 г. Коминтернът в Москва излиза с декларация, според която ситуацията в България продължава да е революционна, а политическата криза все повече се изостря. В ЦК на БКП (т.с.) замислят ново въстание, което да свали правителството на Александър Цанков и да установи работническо-селска власт.
В средата на май 1924 г. на Витоша се провежда нелегална конференция, която се опитва да сложи ред в разбитата и изхвърлена извън закона комунистическа партия. Тя е преименува в Българска работническа партия, в централния й комитет влизат 11 души. 24-годишният Вълко Червенков не е сред тях. Организационен секретар е Станке Димитров.
По това време Червенков сътрудничи във в. “Народна армия”, редактиран от запасния майор Коста Янков. Янков е племенник на Райна Попгеоргиева, ушила знамето на Априлското въстание (майка му е нейна сестра), и зет на Димитър Благоев - женен е за дъщеря му Стела.
Коста Янков ръководи и създадената към ЦК на БРП Военна комисия. В нея е и Иван Минков, брат на писателя Светослав Минков и автор на мелодията към стихотворението на Вазов “Новото гробище на Сливница”. Фактически тази комисия стои зад организирането и извършването на атентата в “Св. Неделя”.
Главното действащо лице
в атентата е Петър Абаджиев,
член на Военната комисия
През декември 1924 г. той вербува за заверата клисаря в черквата Петър Задгорски. С помощта и съдействието на Задгорски през втората половина на януари 1925 г. Петър Абаджиев и Асен Павлов за няколко дни качват на тавана на храма около 25 кг експлозив.
Идеята тогава е да бъде застрелян директорът на полицията в София Владимир Начев, по време на опелото му черквата да бъде взривена и да бъдат убити ключови фигури в полицията и войската. Атентатът да послужи за начало на ново въстание в България и да бъде отправна точка към балканска революция.
Коминтернът в Москва обаче променя становището си. На заседание на 28 януари 1925 г. председателят му Васил Коларов се обръща на 180 градуса и казва, че условията в България и международното положение не са благоприятни за успех на едно народно въстание.
След Витошката конференция към ЦК на БРП е създадена специална наказателна група, в която са Яко Доросиев, о.з. капитан Иван Минков и Вълко Червенков.
Задачата им била “извършване
на убийства на хора на възлови
длъжности в армията,
полицията и висши
държавни служители"
Червенков не пише в мемоарите си нищо за участието си в тази комисия и за някаква нейна дейност. Но признава, че от юни 1924 г. до юни 1925 г. е представител на ЦК на Българския комунистически младежки съюз (БКМС) във Военната организация на БРП. Той участва в обсъждането и решението на “въпроса за взрива в черквата “Св. Неделя”. Обсъждането върви от януари до март 1925 г. и комсомолецът често ходи в нелегалната квартира на Коста Янков на ул. “Русалка”.
Червенков подкрепя идеята за извършване на атентат. Убеден е, че революционният огън не заглъхва и комунистическата партия правилно подготвя ново народно въстание. Впечатлен е как Коста Янков изучава една от книгите на Ленин и го убеждава, че “линията за разгръщане на партизанско движение у нас и курсът на въоръжено въстание е правилен".
На 16 април в 15 часа и 15 минути в храма “Св. Неделя” започва опелото на ген. Константин Георгиев, застрелян от комунистите Атанас Тодовичин и Живко Динов. Малко след това Никола Петров-Васко пали фитил, свързан с експлозивите на тавана на черквата, и тръгва към изхода. Клисарят Петър Задгорски, вербуван за атентата от Военната комисия на комунистическата партия, тръгва след него.
Взривът избухва в 15,25 часа. Куполът на черквата се срутва върху хората, дошли да изпратят ген. Георгиев. Загиват 134 души, ранените са 343-ма, някои от тях умират по-късно от раните си. Под развалините намират смъртта си трима депутати - д-р Недялко Колушев, Н. Рачев и Хр. Цанев, 12 запасни и действащи генерали (включително и ген.-лейтенант Калин Найденов, военен министър по време на Първата световна война), 34 офицери и много граждани.
Сред ранените са премиерът Александър Цанков, министърът на вътрешните работи ген. Иван Русев, военният министър ген. Иван Вълков, подпредседателят на Народното събрание Борис Вазов (най-малкият брат на Иван Вазов), председателят на парламентарната група на мнозинството Андрей Ляпчев, митрополит Стефан, депутатите Атанас Буров и проф. Фаденхехт и др.
В спомените си Червенков описва атентата така: “Около 15 ч. и 30 минути. Лежах в кревата, когато къщата затрепера. (Червенков живее нелегално в къща на ул. “Козлодуй” 114 - б. а.) Сякаш ставаше земетресение. Стъклата на прозорците издрънчаха, изпращяха глухо. Скочих от кревата. Отсреща по улицата някаква бабичка се мъчеше да тича, уплашено се кръстеше. Значи в черквата... Доколкото можеше от прозореца да се види наоколо - всичко опустя. Настъпи пълна тишина, пълна с неизвестност...”
Въпреки раната в главата си,
ген. Иван Вълков не губи
самообладание
и започва да командва паникьосаните войници отвън. Александър Цанков веднага отива в Министерския съвет, където правителството се събира на спешно заседание. Взима се единодушно решение за военно положение в страната. Цар Борис Трети подписва указа на следващия ден - 17 април.
Взривът заварва преките извършители на атентата Васко и Задгорски на ул. “Лавеле”. Уговорения автомобил, който трябва да ги изведе от София, обаче го няма. Двамата се разделят.
Задгорски се среща с Петър Абаджиев - главния организатор на атентата от страна на Военната комисия, на ъгъла на ул. “Цар Самуил” и бул. “Клементина” (днес бул. “Александър Стамболийски”) и Абаджиев го отвежда в нелегална квартира. Тръгва с обещанието, че ще донесе задграничен паспорт на клисаря Задгорски, но повече не се връща.
В спомените си Вълко Червенков пише, че два часа след взрива Петър Абаджиев дошъл при него, защото не бил сигурен в своята квартира. София е подложена на тотален тараш и още в нощта срещу 17 април полицаи идват и в къщата на ул. “Козлодуй”. Червенков се качва на тавана - “въоръжен и с отрова в ръка”, Абаджиев остава в стаята, но фалшивите му документи го спасяват.
Въпреки че полицията вече разполага с портрета на Петър Абаджиев, той остава в къщата още цели две седмици. В един момент дори има наглостта да прати сина на хазяйката Стефан в училището в София, където учи сестра му, за да й занесе пари.
Там учителите се усъмняват в Стефан, вдига се олелия, но момчето успява да избяга. Идва у дома си и предупреждава за полиция. Вижте финала на тази история в нелегалната къща, описан от Червенков, и сами го преценявайте: “Елена беше при мен този ден (става дума за Елена Димитрова, сестрата на Георги Димитров, приятелка на Вълко Червенков - б.а.). Не можах да видя кога и как мигновено П. Абаджиев изчезна - за няколко секунди. Видях го едва на 1 октомври 1925 г. в Москва в общежитието на българските политемигранти...”
А тогава пред опасността от идващата полиция Вълко и Елена също бързо напускат къщата. Скитат из София, преспиват в различни квартири, в други не ги пускат. Веднъж ги спира патрул, но нелегалните документи спасявят и тях. На 7 май Червенков отново се връща в къщата на ул. “Козлодуй” 114.
“Имах достатъчно пари, за да не бъда в тежест на хазяите”, пише Червенков в спомените си. Откъде пари, след като втора година е безработен? Откъде са и парите, които Петър Абаджиев иска да даде на сестра си? Той също е “професионален революционер” преди атентата.
Явно са от парите от Москва, изпращани, за да се поддържа “революционната ситуация” в България. В книгата си “Георги Димитров. Една критическа биография” Мона Фосколо, френски политолог от български произход, цитира една резолюция на ИККИ (Изпълнителният комитет на Комунистическия интернационал) от 19 февруари 1924 г. С тази резолюция е определена сумата за “разходите по българския въпрос”. Ръководителите на бъдещата световна революция отпускат по 8600 долара месечно на новосъздадената нелегална военна организация на БКП.
Забележете - цитираната резолюция е от 19 февруари 1924 г., а нелегалната военна организация, която ще бъде финансирана, реално е създадена след нелегалната Витошка партийна конференция, състояла се на 7 май. Тоест около 3 месеца след като вече е определана сумата за издръжката й.
Коминтернът не само отпуска
парите, но и разпределя
кой каква сума да получава
- от ръководителя на военната организация до последния началник на “шесторката” - най-малката бойна единица на партията. Червенков явно е получавал добри пари - все пак от юни 1924 до юни 1925 г. той е представител на Младежкия съюз в централното ръководство на Военната комисия.
Така че идеите са си идеи, но въстания и революции се правят с пари. Например за всеки внесен пакет с взрива на тавана на черквата клисарят Петър Задгорски получава по 1000 лева. За 11 качвания взема общо 11 000 лева.
През 1999 г. излезе документалната книга “Атентатът. Кървавият Велики четвъртък”. В нея са поместени и пълните стинограми от разпитите на атентаторите. Марко Фридман, който се определя като стар партизанин на комунистическата партия, разказва: “След напущане на фирмата (за търговия с хартия - б.а.) не работех вън от организацията, а заплата получавах от Коста Янков. Той ми даваше парични суми, които вписвах и след това ги раздавах на лица, които посочваше. Веднъж Янков ми даде 100 хил. лева, друг път ми даде 1300 долара (175 000 лв.) и ми каза да ги запиша. Предполагам, че тези суми са идвали от странство. Чувал съм, че те са идвали от Виена. Зная, че се получаваха субсидии от Москва...”
По това време във Виена се намира нелегалният свързочен център на Коминтерна за Балканите. Там на 15 октомври 1923 г. Васил Коларов и Георги Димитров основават Задграничния комитет на БКП (т.с.) На 10 март 1924 г. той става Задгранично представителство на ЦК на партията, финансирано от Москва.
Марко Фридман признава,
че за февруари 1925 г.
през него преминават
около 400 000 лева
Неговата заплата е 5000 лева. “За раздадените пари давах сметка на Коста Янков, без разписки. Една част от сумите изразходвах по нареждане на Янков, а другата по нареждане на Минков. Аз раздавах заплати на няколко души. На Иван Ц. Колев плащах по 3000 лв. месечно. На неженени плащах средно по 3000 лв, на женени - в зависимост от членовете на семейството...”.
Тъй като по това време Вълко Червенков все още е ерген, той вероятно е получавал по 3000 лева на месец и затова спокойно може да плаща наема на хазяйката си.
От спомените му обаче въобще не става ясно защо от ръководството на комунистическата партия му заповядват да бяга от България. На 3 септември 1925 г. при него идва човек от ЦК и строго му нарежда на другия ден - 4 септември, да тръгне с групата за Югославия. Ако не го направи, ще бъде сериозно наказан.
Групата, в която е и току-що пуснатият от затвора известен комунистически функционер Антон Иванов, преминава безпрепятствено границата със Сърбия и се озовава в Пирот. Там се разделят, Червенков отива в Белград и е подслонен от Хаим Пизанти, известен комунист от Видин.
После 20 дни живее в Нови Сад и оттам по странен маршрут групата му потегля към СССР: Загреб - Марибор - пеша през австрийската граница - Грац - с влак до Виена - Беблин - Себеш (граничен пункт в СССР) - Москва.
В Себеш Червенков е впечатлен от надписа “При коммунизме не будут граници!”. След слизането от влака българите целуват земята. Нямат никаква представа какво ще им се случи само след няколко години...
