ЮНЕСКО учредява 21 март като Световен ден на поезията през 1999 г., празнува се и днес по целия свят
“Обичам самата поезия, но нямам любимо стихотворение.” Това казва един от най-популярните ни актьори Владо Пенев, който от години е сред големите посланици на словото. Дали ще озвучава приказки, ще чете романи, ще представя стихотворения, ще е в роля в театъра или в киното, все успява да се откъсне от всекидневието и някак да се извиси. Впрочем това е и една от причините преди 26 г. ЮНЕСКО да учреди 21 март като Световен ден на поезията - определя я като носител на културата, свободния дух и творческия заряд със способността ѝ да ни издига над тривиалното и да е белег за висок човешки идеал.
Самият Пенев от дете обича поетичното слово, макар никога да не се замисля каква точно поезия чете. Има думи, които харесва, вдъхновяват го, дават му усещане, което го вълнува. Затова и толкова са му на сърце спектаклите “Поетите”, в които със свои колеги актьори представят стихотворения на български автори.
“Обичам начина, по който това се случва, хората, с които го правим, въздействието, което оказват представленията ни върху зрителите”, казва той.
Знае много добре и детски стихотворения - все пак не е толкова далечно времето, в което е казвал на дъщеря си Яна и онези, популярни от неговото детство. И веднага се присеща за любимото на поколения “Доволен” на Веса Паспалеева: От днес имам вече нови панталонки, в джобчето ми дрънкат семки и бонбонки. А сред онези автори, които най-силно го докосват, е Стефан Цанев. Веднага може да изрецитира две от неговите произведения - “Носете си новите дрехи, момчета” и “Отдалечавам се”. (Виж част от тях долу.)
“Казваме ги едно след друго в “Поетите”. Захари Бахаров е брилянтен с “Носете си новите дрехи, момчета”. Стефан Цанев го пише през 1974 г. - преди повече от 50 г.! В него няма утре, само днес. Затова не можеш да си представиш, че същият автор ти казва сега: Отдалечавам се и все по-чужди ми стават земните неща. От едното до другото е минал цял огромен житейски път. Всяко от стихотворенията отнема само минута да се прочете, а сякаш събира цялата световна мъдрост!”
Носете си новите дрехи, момчета
Носете си новите дрехи, момчета -
падаме, както ходим,
умираме, както спим.
Въпросите на тая планета
я решим,
я не решим…
Но не казвайте: утре ще бъдем красиви.
Не казвайте: утре ще бъдем щастливи.
Не казвайте: утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета,
падаме, както ходим,
умираме, както спим.
Не казвайте: утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте: утре да бъдем честни,
днес тихичко
ще се проврем…
Носете си новите дрехи, момчета,
ходейки, падаме,
сънувайки, мрем.
Не казвайте: утре с вик на площада
ще кажа истината, после – на клада!
На клада, но утре. А днес потърпете,
днес се налага
да премълчим…
Носете си новите дрехи, момчета –
падаме, както ходим,
умираме, както спим!
Отдалечавам се
Отдалечавам се, отдалечавам се и все по-чужди
ми стават земните неща, все по-нищожни, смаляват се,
тъй както се смаляват и изчезват подробностите
на пейзажа земен, наблюдаван от излитащ самолет,
отдалечавам се, най-първо хората изчезват,
смалили се до мравки, след тях автомобилите,
двуизмерни стават къщите като рисунки в детска книжка,
градовете заприличват на мравуняци, отдалечавам се,
отдалечавам се от близки и приятели, от децата си,
и от враговете си се отдалечавам, отдалечавам се
и избледняват в паметта ми лица и имена на политици,
на спортисти, на артисти и поети, и все по-нелепи
ми изглеждат битките за власт и слава, за богатства,
отдалечавам се, от всичко земно се отдалечавам
и като Сократ на шумния пазар започвам да разбирам
от колко много неща съм нямал нужда, освен
тояжката, на която се подпирам, и накуцвайки,
се отдалечавам, отдалечавам се, отдалечавам се...
