Проектът ще изплува с края на новия кабинет, когато и да е той
На 22 януари Румен Радев ще встъпи в деветата си година на “Дондуков” 2.
Генерал, с осанка, пък и топпилот, с бърз ум, лично мнение и смелост винаги да го изрази (при това е доста добър оратор). Води постоянно битки, в които се изправя фронтално срещу враговете си. Изрича неща, които много други не смеят. Човек на пагона, на реда и дисциплината, често строява останалите политици.
Или имаме най-близкото до това, което в демократични условия въплъщава копнежа по твърда ръка. Затова изобщо не е чудно, че Радев започва 2025-а като единствения политик у нас с по-голямо доверие към него (51%), отколкото недоверие (29%) по данни от последното проучване на “Маркет линкс”. В четирите години политическа и парламентарна криза управляваха основно негови служебни кабинети, но хората явно не ги схващат като част от натрупването на проблеми и забавеното развитите на държавата.
И също така изобщо не е чудно, че за пореден път годината стартира с очакване за политически проект на президента.
Защо обаче този най-рейтингов от политическите мъже у нас няма да стартира проект сега?
Най-простият отговор е, че точно сега не му трябва.
Отмина моментът, когато това щеше да му донесе само дивиденти,
да увлече максимум избиратели и да се увенчае с покоряване на голяма политическата територия. Миналата година бе нещо като точката на пречупване. Преди в ДПС да избухне войната, преди мечове и величия да попълнят запаса за нови играчи, преди “Промяната” и ДБ да спрат срива си.
Точно миналата година донесе в цяла Европа вълна от възходи на националисти и популисти, защото на хората ужасно им писна от системните партии, изповядващи зелени сделки и краен либерализъм. От пандемията и войната насам, каквито и планове за възстановяване да се направиха, хората постепенно обедняват или поне масовият европеец. Растат цените на жилища, транспорт, храни. Германия боледува политически и икономически, Франция също, ЕС като цяло отслабва. Войната на Русия в Украйна, чийто край не се вижда, допълнително разклати общото усещане, че съюзът е силен и може да контролира какво се случва наоколо, а и цената на санкциите срещу Путин и военната помощ за Киев в крайна сметка се плаща от гражданите.
Тази обща вълна навън и най-вече умората и гневът от нашата вътрешна политическа криза щеше да вдигне Радев. И прогнозите на социолозите го потвърждаваха. Близкото обкръжение на президента усилено се готвеше за проект и това бе публична тайна. Но самият той не се осмели.
Вероятно има едно наум от чуждите проекти, родили се на негов гръб. Със сигурност се води и от собствения си инстинкт, защото за мандат и половина на “Дондуков” 2 той разви силен такъв и се превърна от неопитния “льотчик” в истински политически играч.
Но най-вече Радев явно е институционален и с военна дисциплина човек до мозъка на костите си, затова да зарежеш бойното дежурство - мандата за президент, който си поел, за него е немислимо. Ако се бе хвърлил в проект, трябваше да застане очи в очи с избирателите си и да им каже: Партиите са лоши, но за да ги боря, от утре и аз ставам един от тях. Нищо че сте гласували да съм надпартиен държавен глава. Т.е. да плюе на честта си и думата, която е поел.
Вече при пренаредения политически пейзаж в момента за Румен Радев е много по-добре да не нагазва с костюма си в партийното строителство. Очевидна е ролята му при сформирането на новото парламентарно мнозинство и изпълнителна власт. Да, не е баща на настоящата тройна коалиция - както Първанов бе менторът на онази тройна коалиция между царя, Станишев и Доган. Но тя се роди с негово съучастие не само защото търпеливо изчака партиите да се сглобят цели два месеца, преди да връчи мандата. Постигнатите негласни договорки официализира премиерът Росен Желязков, който при поемането на поста заяви, че вече ще работят заедно като институции.
Радев вече не е големият враг на Борисов и той на него
Делян Пеевски е фигурата, която предизвиква президента. И така, както вдигна юмрук с “Мутри, вън”, сега от “Дондуков” 2 той прокламира “Пеевски, вън”. Това отеква по-силно от дребнавото заяждане на “Промяната” с Пеевски (с когото наистина пиеха кафе) и ежедневните сюжети с “Кики и Ники”;. Ако не бе спрян изборът на Сарафов - сакрална тема за градските демократи, той щеше да е този, който няма да подпише указа.
Така че Радев до голяма степен пак играе ролята на флагман на борбата на “добрите сили” с “Ново начало”.
Защо му е да хаби енергия и авторитет в партия, когато си върна силата да задава темите и темпото. И да не му отменят домовата книга, пак има някакви негласни договорки как да се конструрира и движи изпълнителната власт, кой какви линии да не прекрачва, а вероятно и за предстоящите смени в регулаторите.
Каква точно договорка има между него и Борисов? Надали тайната ще излезе извън един доста тесен политически кръг. А може би и двамата се измориха от дългогодишната война, освен че осъзнаха как няма вечни врагове, а вечни интереси.
На фона на всичко това разни коментатори пак ни казват, че българският преход е свършил, визирайки “историческото” коалиране за съвместно управление между СДС и БСП. Друг въпрос е дали този наш BG преход не беше фейк...
Все пак раждането на нова, лидерска, президентска партия предстои, макар да се отлага - самият Радев е признавал, че въпросът е не дали, а кога ще бъде предложена алтернатива. Което няма да е признак за приключил преход, а сигнал, че продължава да клокочи кратерът на българската политика и периодично да изригва нови проекти. Изскочи ли и такъв на Радев, явно продължаваме да “прехождаме” към нормалното. Но пък от друга страна, в объркания ни свят знае ли се кое днес е “нормално”.
А за кога се отлага новата партия? Хоризонтът на сложната управленска конструкция е зададен до президентските избори през 2026 г., казват замесени партийци. Тогава Радев ще е свободен да действа, а други видни фигури - да атакуват президентския пост. И каквато и договорка да има между тях сега, след година войната за политически територии ще избухне с още по-голяма ярост.
