Ще е година на очакването - особено за Украйна и Близкия изток
Върволица от политически кризи в Европа - от Германия и Франция до България и Румъния. Убедителна победа на Тръмп в президентските избори в САЩ и очакването това да повлияе на всичко от световната търговия до развоя на войната в Украйна. Продължаваща икономическа експанзия на Китай и озадачаващи процеси на Корейския полуостров. Осезаемо навлизане на Русия в Африка. Промяна в баланса на силите в Близкия изток след падането на режима на Башар Асад в Сирия и войните на Израел, които, от една страна, омаломощиха Иран и неговите прокси армии - палестинската "Хамас" и ливанската "Хизбула", но от друга - доведоха до тежка международна дискредитация за Израел след избиването на 45 хил. души в Газа.
Това са част от жалоните на промяната в света, които бяха заложени през отиващата си година и на които може да се гледа като очертаващи контурите на ново преподреждане на силите през 2025 г.
В началото на декември режимът на Башар Асад падна изненадващо, без да оказва някаква видима съпротива.
Това бе толкова странно и толкова неочаквано, че цялата работа изглеждаше повече като добре договорена задкулисна сделка, отколкото така чакания успех на революцията в Сирия.
Сделка, но сключена от кого, кога и с какви цели? Породиха се ред теории, повечето конспиративни, както се случва всеки път, когато липсва адекватна информация. Подозренията кои могат да са евентуално сценаристите най-често се въртяха около Турция и Израел, тъй като и двете съседни страни - едната от север, другата от юг - са окупирали сирийска земя. И наистина, случилото се изглежда на пръв поглед точно като триумф за Анкара и Тел Авив. Разбира се, в тези теории бяха намесени и САЩ, които също имат бази в Сирия и войници на терен, чиято задача е да пазят своите съюзници кюрдите на североизток и да противостоят на все още съществуващите гнезда - отломки от някогашната "Ислямска държава" из разни села и паланки, пръснати из Великата сирийска пустиня и поречието на Ефрат.
В действителност обаче има една страна, която
държи ключа към отговора
на въпроса защо си отиде
режимът на Башар Асад
Това е Русия. Не е изключено Москва да участва в някаква сделка с някои от горепосочените играчи и други международни участници, но при всички положения е сигурно едно - без руснаците всичко, което се случи тези дни в Сирия, би било немислимо. Какъв е залогът и крайната цел на това Русия да спре изненадващо да подкрепя режима на Асад - ето това е въпросът, на който засега няма официален отговор.
Чрез Сирия на Башар Асад руснаците бяха сбъднали отколешната си геостратегическа мечта за топлите морета. От базата в Тартус те гарантираха този свой статут не само в Източното Средиземноморие, но и в Червено море и това позволяваше на флота им да изпълнява задачи, свързани с все по-осезаемото им присъствие в Африка.
Интересно е какво ще се случи с тази руска база. Възможно е новият режим в Сирия да сключи сделка с Русия, позволяваща да остане на същите позиции, като в това влиза и военновъздушната база Хмеймим. Но е възможен и друг сценарий. От известно време е налице
втора опция за руснаците
в Средиземно море и това е
пристанището край Тобрук,
което им е предоставено от ген. Халифа Хафтар - командващия Източна Либия, и съответно те могат да използват него за все по-амбициозните си планове в Африка. Дори е много по-удобно за тези цели, отколкото базата в Сирия. Това би могло да е една от подточките за размисъл около големия въпрос защо все пак руснаците решиха да изоставят режима в Дамаск.
Междувременно Франция започна да изтегля своите войски и военен арсенал от Чад, след като тази африканска страна неочаквано прекъсна споразумението си за отбрана с Париж на 28 ноември. Очевидно в полза на Москва.
Точно в този момент Жан-Мари Бокел - човекът, натоварен със задачата за преформатирането на френското военно присъствие в Западна Африка и личен пратеник на президента Макрон, бе в София, където имаше срещи с президента Радев и българските министри на отбраната и външните работи.
Той беше в България като част от европейска обиколка, в която трябваше да убеди няколко страни, сред които Испания, Италия, Нидерландия, Белгия и Унгария, да се включат с различно участие в новата архитектура за сигурност, разработена от Франция за тази част на света.
Два дни преди да кацне в София Жан-Мари Бокел бе връчил доклада си на френския държавен глава, като според документа в Сенегал, Кот д'Ивоар, Габон и Чад от общо 2300 френски войници трябваше да останат 600. По сто човека в първите три държави и 300 в Чад. Завишената бройка там бе заради особената застрашеност на тази страна, намираща се между рискови съседи като Нигер, Судан, Либия и Централноафриканската република - до една с руско присъствие под някаква форма.
Преди 3 години дългогодишният президент на Чад Идрис Деби бе убит и наследен от 37-годишния си син Махамат Деби Итно. След това в Мали, Нигер и Буркина Фасо се случиха серия от военни преврати и един след друг ръководителите на хунтата в тези страни избраха да работят за своето бъдеще с руснаците. Именно заради тази нестабилна ситуация
Франция поддържаше в Чад
военна база с 1000 души,
от които според новия план се предвиждаше поне 300 да останат на терен. И точно докато Бокел се опитваше да разбере с каква контрибуция България би могла да участва в този нов план, от правителството в Н'Джамена изненадващо се получи неприятна новина, придружена с подканата французите да се изнесат напълно от страната по най-бързия начин.
Единственото обяснение за тази рязка промяна в политиката на Чад бе предположението, че младият президент е поредният държавен и военен лидер от района, който е получил по-добра оферта от Москва.
Неприятен за французите подобен сигнал дойде и от Сенегал. Всичко това отваря огромна полоса за действие на руския Африкански корпус, който след рекрутирането на останките от някогашната групировка "Вагнер" завзема нови и нови позиции в Африка. Само ако вземем Мали, Чад, Нигер и Буркина Фасо - това са страни с обща територия от над 4 милиона кв. км. Ако към това прибавим и тези части от огромните площи на Либия и Судан, където руснаците бяха допуснати да действат военно, политически и икономически, включително намесвайки се и в сектори от сивата икономика, ще се окажем пред
територия много по-мащабна
от тази на Европейския съюз
и свръхбогата на ресурси
При това положение човек би се запитал за какво им е на руснаците да продължават да крепят режим като този в Дамаск, и то на висока цена, при положение че е толкова безперспективен в много отношения.
Степента на солидарност на съюзите, в които САЩ участват, също може да се наложи да бъде преразгледана с идването на власт на Доналд Тръмп. И това би могло да се усети по-видимо още в първата година от мандата му. Което пък със сигурност би довело до напрежение на определени места на световната карта и геополитически пренастройки. Всичко това кара анализаторите да смятат, че идната 2025-а ще е година на очакванията.
Едно от най-трепетните очаквания е как Тръмп ще отиграе обещанието си за спирането на войната в Украйна. И дали това не означава просто оказване на натиск върху Украйна да приеме сделка с Русия, която може и да не се хареса на всички?
Какво би предприел
Тръмп в Близкия изток,
е друг интересен въпрос. Прекалени очаквания обаче не бива да се създават, като се има предвид фиаското с т.нар. Сделка на века между палестинците и израелците от предния му мандат. Гръмка претенция и нищо повече. Решението му за преместване на американското посолство от Тел Авив в Йерусалим изглеждаше като стъпка в правилната посока, но само в случай че бе последвана от признаване на Източен Йерусалим за столица на Палестина. Това не се случи, а параметрите на "вековната" сделка се оказаха евтин трик - всички сериозни проблеми бяха препакетирани и представени на света като решения, без в действителност да са такива. Сделката на века на Тръмп бе по-скоро предложение за палестинците да вземат 50 милиарда долара в някакъв период от време, за да не получат нищо от това, което в действителност заслужават.
Сега спокойно може да се очаква, че близкото му приятелство с израелския премиер Биби Нетаняху ще го държи в състояние на сравнително мълчаливо съгласие с всички действия на Израел в Газа, Ливан и Сирия. Дори и по отношение на Иран, без да се стига до въвличане в сериозен военен конфликт, който би бил твърде неприятен за Тръмп и представите му за света.
По всяка вероятност ще има решение за извеждане на американските войници от Сирия, което пък би отворило апетита на други играчи да заемат опразнилото се място в театъра на сирийската вътрешноконфесионална динамика.
Остава под въпрос
дали САЩ биха се
противопоставили на Китай в
евентуален конфликт в Тайван
или в Южнокитайско море.
Може би единствената сигурна война, която САЩ се очаква да водят с Китай, е търговската. Създаденият по време на първия му мандат контакт със севернокорейския лидер Ким Чен Ун и трите им срещи в рамките само на 12 месеца може да са индикация, че по време на новото президентство на Тръмп Корейският полуостров няма да му създава сериозни проблеми. Но това е само поредното очакване за 2025 г.
