Живеем в море от прояви на насилие и агресия. Национално представително проучване от преди три години, направено по поръчка на УНИЦЕФ, показва, че всяко второ дете до 18-годишна възраст у нас е преживяло насилие под някаква форма, предава БНР.
В проучването водещо място заема емоционалното насилие, следвано от физическото насилие в училище. След тях се подреждат общностното насилие и домашното насилие над децата.
Темата за насилието сред децата стана отново актуална след нова поредица от новини, свързани с агресия от страна на тийнейджъри в столичен мол, извършен според разследващите с особена дързост и цинизъм.
"С насилието не може да се свикне, а може да се формират различни норми, правила, различни граници на общуване, които за съжаление, биха могли да включват много аспекти на агресията и тя да бъде по-приемлива като израз, като начин, по който да се заяви човек", посочва Цвета Таманова, клиничен психолог и психотерапевт.
Тя обясни, че агресията е част от развитието на децата още от самото раждане. Бебето може да е агресивно, да се опитва да се отстоява, но всъщност в юношеството това може да ескалира до степен, в която да достигне до форма на жестокост, защото пряко се свързва с тревожността.
"Много често човек е агресивен, когато е тревожен, уплашен и няма други по-зрели и по-щадящи, по-добри стратегии за справяне", казва тя и допълва, че много често децата са се сблъскали в семействата си с някаква форма на агресивност, която може да бъде всякаква, включително и неглижиране.
"Когато едно дете е неглижирано, не достатъчно е инвестирано като внимание, време, отношение на родителите към него, то много често отреагира тази отхвърленост през агресивността", казва тя.
Психоложката посочи също, че родителите разглеждат децата като свое продължение и затова много често защитавайки детето си, защитават всъщност себе си.
Правилният подход, в ситуация, в която детето проявява агресия, е да не се омаловажава случилото се.
"Дори и инцидентно да е (проявено агресия), това е показател за това как се справя със собствените си емоции детето и как се свързва с другите хора то. Това е показател за нещо, което е било допустимо за него, дори и инцидентно да е. Така че, ако това бъде прието за норма, то каква е гаранцията, че няма да го направи още веднъж или че дори няма да ескалира в усещане за безнаказаност и жестокост", допълва тя.
