Защо демокрацията у нас не работи

Очевидно демокрацията у нас има проблеми. След шест предсрочни парламентарни избори през последните три години за пореден път Народното събрание зацикли и не може дори да си избере председател, за да започне работа. На думи дошли да оправят държавата, представените в него партии само имитират отговорно поведение, а всъщност са изцяло погълнати от вражди и лични интереси и не могат да се разберат за

елементарни компромиси

в името на хората,

които са ги издигнали.

На този фон шансовете за формиране на нормално правителство с всеки изминал ден отново се изпаряват и държавните институции са в нещо като будна кома. Правосъдната система също се оказва ялова – Висшият съдебен съвет не само не може да избере главен прокурор, но дори не успява да обнови по законен път органите си на управление, чийто мандат е изтекъл.

На всичкото отгоре се появиха съмнения за злоупотреби на току-що отминалите избори и искания за касирането им. Да не говорим, че след възстановяването на демократичната система у нас през 1989 г. имаме цели 9 (девет) назначени без избори кабинети – абсолютен рекорд в Европа. А ако към тези негативи добавим и ниската избирателна активност, както и слабостта на системните партии, от която се възползват популистки формации еднодневки и фалшиви спасители, то диагнозата на обществото ни наистина става много мрачна.

Както винаги в такива случаи, анализаторите имат обяснение за тези процеси.

"За голямо съжаление, така лошо функционира демокрацията и в целия свят и ние не сме някакво голямо изключение – казва по този повод политологът доц. Стойчо Стойчев. - Има някаква глобална тенденция, но разбира се, някъде нещата се влошават по-бързо. Прилича на заболяване, което не протича еднакво при всички, но има сходна симптоматика. В последните 70 - 80 години избирателната активност намалява във всички демократични държави. Но напоследък както в България, така и в САЩ и други страни тази активност намалява и заради т. нар. поляризация – превръщането на хората в "ултраси" на политическите партии. Такива, които помежду си не могат да говорят и си изграждат "санитарни кордони". Изолираме се едни от други, делим се подобно на футболните агитки на "Левски" и ЦСКА и не си говорим. Всичко това води до радикализация, чийто първи ефект е, че отблъсква умерените хора, които не мислят само в бяло и черно. Вследствие на това те изчезват от политическите дискусии – усеща се и в социалните медии, а след това - и от гласуването.

Моментално се отразява

и на кампаниите

на политиците, защото те започват да говорят само на агитките си. Спират да пишат програми, защото те никого не убеждават, и разчитат на лозунги: "Вие сте шарлатани!", "Вие сте тикви!", "Вие сте мутри!" или "Вие сте хора на посолството!"... След това се образуват "ехокамери" - групи, в които си контактуваш само със свои и за теб вече всичко останало, по-чисто когнитивни причини,

започва да ти

изглежда ненормално

Така например преди време бяха привържениците на "Атака", които гледаха само телевизия "Алфа", а всички останали не гледаха, защото "по тях те лъжат американците". Всичко това води до сегментирането в групи и оттам за един политик ефективната комуникация с такива хора е невъзможна, защото каквото и да каже, ще се хареса на едни, а другите ще те намразят. Затова беше и големият скандал с Тръмп и "Кеймбридж Аналитика", защото те можеха да показват някакви персонализирани реклами, все едно той казва коренно различни неща, но точно съобразени с твоето мнение. Така е и у нас – то е ясно, че след това, когато дойде на власт, такъв политик не може да изпълни такива отричащи се взаимно обещания, но не му и трябва, защото ти гласуваш на базата не какво е свършил, а какво е казал. Другата половина е, че тя действа на ниво афект - провокира емоции у избирателите - гняв, обида, чувство за онеправданост, съжаление, справедливост... защото всъщност се оказва, че емоциите са най-големият "драйвър", като отиваш да гласуваш. Навремето му викаха "пропаганда", а сега го наричат "технология" - как да излъжеш хората да гласуват за тебе. Надеждата е, че всяко нещо в този процес е на приливи и отливи – тоест обикновено големият възторг от демокрацията се редува с времена на авторитаризъм, и обратното – като ти вземат нещо, ти започваш повече да го цениш."

За съжаление,

в миналото също

нямаме добри традиции

в това отношение, в които да търсим опора за решение на най-наболелите проблеми. Напротив – историята сякаш потвърждава злокобната българска действителност. Почти веднага след Освобождението за България са характерни твърде емоционални партийни вражди, които поляризират обществото. И дори в дни на тежки изпитания, каквито безспорно са войните за национално обединение в началото на ХХ век, вместо сближаване на позициите, за да се преодолеят трудностите, се наблюдава по-скоро обратният процес.

За това свидетелстват и стиховете на народния поет Иван Вазов, който в стихотворението си „Грозен вик", отчаян от политическите ни нрави, пише:

"Не никнат на земята ни

злощастна

цветя на братство, милост,

дух човешки:

омраза е стихията ужасна,

в която дишаме и мрем слепешки".

Исторически съдбата на демокрацията у нас е белязана с клеймото на четири преврата, при някои от които се пролива прекалено много българска кръв – Деветоавгустовски от 1886 г. , Деветоюнски от 1923 г., Деветнадесетомайски от 1934 г. и Деветосептемврийски от 1944 г. Отделно, като жертва на родните политически нрави, през последните 150 години падат 9 министър-председатели, които не умират от естествена смърт в постелята си. Скоро след това навлизането на тоталитарните идеологии добави още по-гротескни щрихи към нерадостното положение на народа ни.

Защо демокрацията у нас функционира толкова лошо и има ли разумен изход от създалата се ситуация?

С този въпрос „24 часа - 168 истории" се обърна и към историци, които да коментират ситуацията.

"Имаме известна историческа обремененост, защото

демокрацията няма

дълбоки корени у нас

- коментира проблема акад. Георги Марков. - За нея има значение и чуждото владичество – тези два века византийска и още пет под османска власт правят българина да има особено отношение към държавата. Мнозинството от хората не са развили у себе си нужната отговорност – привилегии, задължения, права и оттам вече такива хора влизат във властта.

Сходна е ситуацията през 1934 г. при Деветнайсетомайския преврат, когато Дамян Велчев, един от участниците в него, се възмущава: "Имаме десет партии – това на нищо не прилича!". В онези години в Народния блок има 4 партии, които непрекъснато се карат и вкарват страната в стопанска криза. Както казва Ляпчев тогава, "Превърнали са Народното събрание в говорилня, защото се карат за пусти кокали и пусти дробчета". Забраняват всички политически партии, в продължение на 4 години Народното събрание е заключено и държавата се управлява с наредби. И народът го приема с облекчение. Самият Мушанов, който дотогава е министър-председател, излиза на балкона на къщата си на "Московска" и с учудване вижда един стражар да пази пред входа. Надявал се е да има демонстрации, народът да излезе да иска демокрация, права – нищо подобно не се случва.    Историята, разбира се, ни дава опит, но според мен в сегашната ситуация станаха прекалено много партиите. Всеки иска такава "стълба към властта", а хората в тях не са подготвени, някои от тях нямат дори "първите седем години", както се казва, затова е такова и Народното ни събрание. От друга страна, още веднага след 1989 г.

СДС също нямаше

подготвени кадри,

с които да управлява. А когато дойде Симеон, аз изказах мнение да бъде държавен глава, а не премиер, но НДСВ искаха цялата власт и в крайна сметка загубиха всичко. Нямаше политически опит опозицията у нас, както беше, да речем, в Полша, Чехия и Унгария. А в България, за съжаление, вече 35 години имаме разделение, противопоставяне, ежби... нямат чувство за дълг. Отвратиха народа умишлено от политиката. Все по-малко хора ходят да гласуват и остават твърдите ядра, корпоративният и купеният вот. Народните ни избраници са издигнати с три пъти по-малко гласове, защото така е удобно. Но имало е и по-тежки времена..."

Други са на мнение, че с течение на времето по еволюционен път имаме шанс да се избавим от трудната ситуация.

„Демокрацията у нас среща проблеми, защото е повърхностно приета както от обществото, така и от политическия елит - обяснява проф. Пенчо Пенчев, ръководител на катедра "Политическа икономия" в УНСС, пред "24 часа - 168 истории". - Реално в миналото е работила малко само в началото на ХХ век и в края на 20-те години, иначе сме, общо взето, незряло общество със слабо подготвен политически елит, в който надделява стремежът за лично облагодетелстване пред обществената отговорност. Чисто исторически аристокрацията, която много отдавна е унищожена, с всичките си недостатъци е имала все пак някакво усещане за обществена отговорност.

У нас изведнъж настъпва ултрадемокрация с приемането на Търновската конституция, която много лесно се извращава. Макар да вземаме опосредствано белгийския модел, това не означава автоматично добри резултати – в крайна сметка конституцията на САЩ също е копирана в много латиноамерикански държави, но

те не се превръщат

във водещи демокрации

Когато няма естественото развитие, което да породи тази необходимост, нещата не се получават. По тази причина и при нас от времето на Търновската конституция, та до настоящата отчайваща почти ситуация демокрацията се проваля или поне не й се дава достатъчно шанс. Решението е търпение, но и да няма външен фактор, който по аналогия със ситуацията след Първата и Втората световна война да ни тласне по недобри пътища. Според мен все пак има надежда, ако оставим на демокрацията достатъчно време да съзрее и няма геополитически неблагоприятни фактори, да можем спокойно да се развиваме и дори да изтърпим глупостите на политическия ни елит, защото с нищо не сме по-лоши от другите народи."

Обезпокоителното е, че кризата на демокрацията отново се развива в изключително сложна международна обстановка и неблагоприятни световни тенденции. В тази връзка докладът "Свободата в света през 2024 г." на независимия аналитичен център Freedom House твърди, че "глобалната свобода е намаляла за 18-а поредна година през 2023-та". През последното десетилетие се наблюдава и голям

упадък на политическите

и гражданските права

в много развиващи се страни. Притеснителното е, че основният двигател на антисистемните популистки партии, които, взети заедно, получават сериозен дял от гласовете, е отричането както на либералната демокрация, така и на осъзнатия рационален избор на България да бъде част от групата на европейските и натовските държави.

В същото време виждаме неспособност на традиционните партии да убедят все по-голям дял от електората, че заслужават доверие да управляват и че са в състояние по някакъв начин да допринесат за подобряване на средата и благосъстоянието. А ако партиите многократно и продължително се провалят в тази си задача, целият процес на представителна демокрация се изпразва от съдържание – ако няма кой да бъде избран, няма смисъл и от избори.

Разбира се, разпадът на демокрацията у нас под натиска на апатията, популизма и неадекватността на партиите далеч не е непредотвратим. За да бъде избегнат обаче, е необходимо всички участници в политическия процес да положат усилия и да покажат, че могат да управляват за реализация на идеи и цели, различни от властта сама за себе си.