Как писателят от Златоград видял, че България граничи със себе си
Преходът след 10 ноември 1989 г. през тези години беляза съдбата на няколко поколения у нас. Правим равносметка през очите на хора от различни краища на България.
Ето историята през очите на писателя и журналист Ефим Ушев.
За падането на Тодор Живков чух в хотелската стая на един манастир край Асеновград, където бяхме с редакционния колектив на смолянския вестник. По радиото говори Блага Димитрова, след нея се заредиха други за тоталитарното Живково време и че
било вече време за промяна, за социализъм с човешко лице
Година преди това бяха започнали съкращения в редакцията, а аз като един от последните назначени бях сред първите съкратени.
И за да не остана без работа, ме изпратиха да списвам току-що проходил вестник в Рудозем.
С това всъщност започна промяната в моя живот – от редакторче в партийния отдел на партийния смолянски вестник станах главен редактор на общински вестник с многократно повече отговорности.
Вместо да се отчитам и да отговарям пред главен редактор вече го правих пред първия секретар на ОбК на БКП в Рудозем.
Включително трябваше да присъствам на оперативки на актива всяка сутрин в 8 ч при Първия със задължението да водя записки за задачите за седмицата. Това продължи 2 г. и през януари 1990-а се върнах в Златоград –
новото време бе разрешило да си открият вестник
общинският комитет и общинският съвет - нов "Златоградски вестник". Нещо, за което през годините назад партийните началници от Смолян и дума не даваха да се издума - "Сакън, имаме си вестник в Смолян, стига ни един, друг таралеж в гащите не ни трябва."
И втората промяна за мен бе: върнах се в родния град и започнах по нов път с новия вестник.
А уводната статия за първия ни брой беше "На чисто!" В смисъл – нов вестник, в едно ново време, без да му тежат предишни наслагвания. И така до днес – вече 35 г., когато вместо старите партийни секретари
вече на журналистите се карат кметовете и много повече партийни секретари
И това също е промяна след онзи 10 ноември. И независимо дали е преврат, дали е работа на посолства и др., промяната е факт. Защото се смени системата, една клеясала, прогнила система отиде в историята - изчезна страхът.
За мен по-важна бе свободата в личен план, както и мотивацията за пътуване и писане.
След дълго упорство на всякакви нива отворихме границата на юг, имахме вече ГКПП за преминаване към Бяло море. А там ни очакваха същите хора - българи като нас, със същия език, който бяха съхранили въпреки стогодишните исторически превратности, със същите народни песни, които не бяха забравили.
Това отваряне на границата и задълбочаване на връзките с хората в Гръцко бяха предшествани от споразумение между общините Златоград и Хрисуполи през 1993 г. Както и със строежа на храм "Св. св. Константин и Елена" на метри от границата.
Последваха и прочулите се гранични събори на хората от двете страни на браздата, нещо немислимо преди това, на които се търсеха и събираха забравени през годините на студената война хора и цели фамилии.
Но това разведряване в отношенията на местно ниво, това възстановяване на родови връзки на златоградчани с хора от близките гръцки селца, за мен бе и възможност да насоча усилията на вестника, който правех, по темата за историята на този единен родопски регион, разделен за много дълго време от телени заграждения и език на омразата и от двете страни.
Отварянето на границата с Гърция в района е голямото златоградско постижение през изминалите 35 г.
Видя се, че България наистина граничи със себе си
не само на запад и север, но и на юг от границите си.
Случи се така, че някои от тези нашенци се заровиха из старите си къщи и намериха пожълтели документи, от които бе виден българският им произход.
И дори на основата на тези документи подадоха исканията си за българско гражданство.
