Конгресът на САЩ възстановява платените пари за освобождаването на отвлечените мис Елън Стоун и Катерина Стефанова
Никой не може да каже кога със сигурност е било първото отвличане за откуп по света. Факт е обаче, че и ние, българите, сме дали свой неоценим принос. На 3 септември 1901 г. харамии на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) отвличат протестантските мисионерки Елън Стоун и Катерина Стефанова-Цилка и поставят началото на “Аферата мис Стоун”. Това правят четници на Я. Сандански и Хр. Чернопеев.
Стоун и Цилка пътуват с няколко техни приятелки учителки протестантки по пътя от Разлог към Горна Джумая, днес Благоевград, и преди навлизането в България (границата с Османската империя минава малко под днешния областен град – б.а.) са отвлечени в местността Подпряната скала. Към похитителите се присъединява и сливенецът Кръстьо Асенов, син на брата на Хаджи Димитър, по това време учител в с. Лешко. Идеята точно двете мисионерки да се отвлекат пък е на Сава Михайлов, роден в с. Мачуково, Гевгелийско, учил в Цариград и Солун и тогава учител в Горна Джумая. Похищението на американски поданик навсякъде по света и до днес се смята за терористичен акт с цел намеса във вътрешните работи на САЩ.
За американците обаче то е първото в която и да било държава по света. Тогава обаче
борците за свободата на Македония получават откуп, събран от дарения на десетки американци
Из София пък тръгва мълвата, че организацията на отвличането е дело на Борис Сарафов, който тогава е в чужбина. Истината е, че идеята е негова, но дълго време търсят подходящ “обект”, като дори обсъждат и възможността да отвлекат сина на политика, но и универсален изпълнител на завещанието на Евлоги Георгиев Иван Евстратиев Гешов.
По това време в ръководството на ВМОРО (Върховния комитет) са предимно офицери, начело с поручик Цончев, които Гоце Делчев, Яне Сандански и Христо Чернопеев, хора от Вътрешната организация, се опитват да свалят от върха и сами да поемат съдбините на делото. По-късно първите двама ще се разделят заради идейни различия. Това, разбира се, не е никак ново, когато става дума за македонското революционно движение. Независимо от промените, все така обаче за въоръжение няма пари.
За да ги набавят, Сандански, Чернопеев, Асенов и Михайлов
кроят план да отвлекат богатия турчин Сюлейман бей
Тъй като това не можело да стане от сараите му в Горна Джумая, проучили маршрута му, разбрали, че се храни в турския военен клуб, прекарвал доста време там и започнали да правят разстановка на хората си. За похищението им трябвали около 100 души, а те имали само 40 четници. След това размислили, че дори и да задигнат бея, нямало да вземат повече от 10 000 лири, а ще се вдигне голям шум и турската полиция ще бъде безмилостна. Тогава решили отвлеченият да е главният американски мисионер в Солун Уилям У. Хаус. С помощта на Йонко Вапцаров, баща на поета Никола Вапцаров, Сандански слиза в Банско и води преговори с местните протестанти. Те го убедили, че да се привлече Хаус в града е невъзможно, но знаели, че ще пристигне Елън Стоун. Сумата обаче, която щели да получат за нея по сметките на войводата, била многократно по-голяма от тази за бея. На всичко отгоре и войводата Чернопеев ѝ бил “набрал”, защото проповядвала на селяните, че Господ ще ги отърве от теглото, а не “разбойниците”, както наричала борците за свобода на Македония.
Агентите донасят, че мис Стоун от Солун през Сер и Банско ще отиде в Горна Джумая. Войводите изпращат чета, която стои в гората две седмици, чака да отвлече мис Стоун, но тя пък не се появява. Войводата ѝ Никола Дечев написал гневно писмо на Яне Сандански, че само си губи времето.
С помощта на селяните Яне обезоръжил четата и проводил хората ѝ начело с поп в Княжество България. На тяхно място сбрал 5-има души, между които и той, и се прибрали в родното му с. Влахи да чакат сгодния случай. Към тях се присъединил и Кръстьо Асенов с още 4-ма души.
По това време родената през 1846 г. в Роксбъри, Масачузетс,
Елън Стоун вече 23 години проповядва протестантството в България
Американският съвет за чуждестранните мисии я назначава в Солун със задачата да създава протестантски мисии сред жените. Помага ѝ Катерина Стефанова от Банско, чийто съпруг Грегъри Цилка е албанец от Корча.
И двамата са учили в протестантски мисии у нас, продължили в Ню Йорк, където станали и семейство. Грегъри завършил богословски науки, а Катерина - училище за медицински сестри и педагогика. След завръщането им от САЩ се установяват в Корча, а през лятото на 1901 г. гостуват на родителите на Катерина в Банско.
На 3 септември мис Стоун и Цилка са отвлечени от четниците. Заедно с нея замислили да отвлекат и най-старата евангелистка г-жа Ушева, която била в групата, но тя се разтреперала и била толкова зле, че войводите си помислили, че ще умре, и решили да не си “вземат беля на главата”. Цялата работа в отвличането на две или три жени била в това, че Яне Сандански решил да прояви състрадателност и премислил, че
сама жена ще се чувства неудобно в мъжка компания, та трябвало да си има другарка в отвличането
Тъй от “грешната” страна се оказала и Катерина. Тя пък била бременна, от което харамиите и хабер си нямали - знаела само мис Стоун.
В спомените си тя отбелязва, че ги хранели с деликатесния бански старец, който донесли от Банско в цял чувал круши и дренки. Доставили им и буркан с мед, но един от четниците го изял. После похитителите им решили да се правят на кулинари и сготвили една кокошка с десет люти чушки и кило брашно, “от която никой от самите разбойници не би могъл да яде” – пише в дневника си мис Стоун.
През това време Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов започват преговорите за откупа. “Ако не го изплатят, ще има един куршум за вас и един за нея - казал той, - и посочил госпожа Цилка.
После ги уведомил, че
ще искат 25 000 лири, платими в срок от 20 дни, през което време ще пазят живота им
Мис Стоун като истинска протестантка, започнала да ги убеждава, че това, което правят, никак не е богоугодно и го ударила на проповеди. Един от четниците обаче се сопнал: “Бог е стар човек. Той вече не може да си върши работата без наша помощ.”
Яне накарал двете пленнички да напишат писмо на касиера на турските мисии на американския съвет в Цариград Уилям У. Пийт. Дал го на посредника Константин Петканчин от Банско да го изпрати. Той обаче се уплашил и го предал на турската власт.
На 7 септември Кр. Асенов лично отнесъл написаните от пленничките нови две писма до Американския колеж в Самоков – едното до Пийт, а другото до директора на колежа Едуард Хаскел.
По нареждане на правителството на САЩ в София пристига генералният консул в Цариград Чарлз Дикинсън. Вместо да преговаря, той прави напразни усилия да освободи заложничките с помощта на българските и турските власти.
Така в преследване и опити за освобождаване изминава повече от месец. На 12 октомври Кр. Асенов носи ново писмо от мис Стоун до Хаскел в Самоков. Намесва се и посредник за срещата с Дикинсън - столичанката Касърова, която пише до мис Стоун. Касърова е нейна ученичка и приятелка на жената на руския дипломатически агент в София Юрий Бахметиев - американка и също протестантка.
Асенов и Чернопеев пристигат в София и правят три срещи с Дикинсън, който е съгласен да плати откуп, но доста по-малък от този, който искат войводите. Преговорите се прекратяват. Четата с мис Стоун и г-жа Цилка, чиято бременност все повече личи, пък обикаля нощем от село на село из Пирин, преследвана както от върховистите на полк. Цончев, така и от турски потери. На 22 декември сред бъчвите в избата на с. Сърбиново (Брежани) тя ражда момиче, което кръщава Елена в чест на мис Стоун.
След като Дикинсън не успява, американското правителство съставя комисия от трима души, начело с първия драгоман – по днешному аташе, което издава визи, на посолството в Цариград А. Гарджуло, касиера Пийт и д-р Дж. Хаус от мисията в Солун.
Сумата е намалена на 14 500 турски лири, което е приблизително 64 000 долара
Тя трябва да бъде предадена на тримата от войводите в дома на Константин Петканчин в Банско на 12 януари. Градът е пълен с турска войска, но там са и Я. Сандански, Кр. Асенов и С. Михайлов. Те се срещат с американците, уговарят ги да извадят парите и да ги оставят в протестантския дом, да напълнят сандъците с олово и да ги запечатат пак, все едно че откупът не е даден. От дома на Петканчин парите се преместват в друг дом и накрая са предадени на четата. По това време мис Стоун, г-жа Цилка и част от четата, начело с Христо Чернопеев, са във Влахи.
На следващия ден групата на протестантите се отправя за днешния град Гоце Делчев, тогава Неврокоп, а четата с парите – за България.
Американците твърдели, че откуп не е платен, и за да не се предизвикват четниците, настоявали в района, из който се движат, да се намали войската. Мис Стоун и г-жа Цилка са освободени на 10 февруари 1902 г. край с. Градошорци, Струмишко, след близо 6-месечен плен.
И двете се установяват в САЩ. Американската държавна администрация пък 10 години търси, за да възстанови дарените от гражданите пари от правителството, което се оказва виновно за случая с похищението на тяхна поданичка – все едно дали българското, дали турското. Вина не се доказва и през 1912 г. Конгресът отпуска сумата за възстановяване на откупа.
А през 1902 г. парите, превърнати в злато, вече са отнесени в София и известно време се укриват при няколко души, сред които и сестрата на Кр. Асенов и Димо Хаджидимов. Мис Стоун и г-жа Цилка още през пролетта на 1902 г. пишат спомени в сп. “Макклюърз мегъзин”, в които се изказват доста ласкаво за своите похитители. Тогава все още не се говори за Стокхолмски синдром.
Конгресът на САЩ компенсира парите за откупа
Американската държавна администрация 10 години си търси парите от правителството, което се оказва виновно за случая с похищението на тяхна поданичка – все едно дали българското, дали турското. Вина не се доказва и през 1912 г. Конгресът отпуска сумата за възстановяване на откупа. А през 1902 г. парите, превърнати в злато, вече са отнесени в София и известно време те се укриват при няколко души, сред които и сестрата на Кр. Асенов, и Димо Хаджидимов. Мис Стоун и г-жа Цилка още през пролетта на 1902 г. пишат спомени в сп. “Макклюърз мегъзин”, в които се изказват доста ласкаво за своите похитители. Тогава все още не се говори за Стокхолмски синдром.
Писмо от Чарлз Дикинсън до министъра на външните работи Стоян Данев
5 септември: Посетих ви този следобед, за да ви съобщя по-нататъшните усилия на моето правителство по отношение похищението на мис Елена М. Стоун, но тъй като не бяхте в учреждението, моля ви вместо срещата да приемете настоящото писмо. Днес получих от министъра на външните работи на САЩ телеграма със следното съдържание:
„В случай че се докаже съучастие на българите, президентът ви нарежда да предадете на българското правителство с най-голяма сериозност, че ако се случи нещо лошо с мис Стоян, американският народ няма да се задоволи само с точното изясняване на отговорнността и възмездието, което ще получи."
Рискувам да прибавя и своето мнение, че българското правителство трудно може да разбере силното вълнение, което съществува в Съединените щати по повод на тази злополучна афера. Правителството на Съединените щати няколко пъти е бивало принудено да направи категорични изложения до други правителства поради посегателства върху правата на американски граждани или върху тяхното имущество, но според мене това е първи случай в нашата национална история, при който американски гражданин в чужда страна да бъде хванат и отвлечен в плен от разбойници. И когато към това се добави фактът, че американецът, хванат и отвлечен в плен и изложен на неизброими изпитания и издевателства е една благородна жена, привлечена на работа в American Society of Commanding influence, лесно е да се разбере колко силно тези факти засягат рицарското и оскърбено чувство на американския народ и с каква непреодолима сила това чувство въздейства върху най-високопоставените членове на правителството.
Резолюцията върху писмото от Ст. Данев: "Не е досега направено нищо, с което бихме били обвинени в жалната случка. Г-н представителят сам може да се увери в големите усилия, които полага правителството за залавяне на разбойниците и освобождаване на пленените. Вярвам г. представителят ще да даде нужните обяснения на своето правителство, за да го осветли върху една неправда, която се хвърля върху България."
Започва оживена дипломатическа преписка
Най-напред американският консулски агент в Солун пише до генералния консул на САЩ в Цариград, че бил казал на валията на Солун: “Обикновено става така, че когато биват изпращани потери след разбойници, преди пленниците да бъдат освободени, те ги убиват. Целта на разбойниците несъмнено е да получат откуп и ако започнем веднага да ги преследваме с войска, преди да сме освободили пленничките, животът на последните без съмнение ще бъде заплашен.”
След седмица българският търговски агент в Солун пише до дипломатическия ни агент в Цариград Иван Ст. Гешов: “Мнението на тукашните консулски кръгове е, че отвличането на мис Стоун има характер политически. Главната цел била именно да се покаже на европейците, че в Македония няма мир и тишина, няма безопасност.”
Намесва се и Турция, която не споменава и дума, че отвличането е станало на нейна територия, а изпраща вербални ноти, че четата е била от българи, та да се търси отговорност от страната им. Тази теза поддържа и английският представител в Цариград Макгрегър. Нататък писмото доказва, че четата се е отправила към Рилския манастир, който е в територията на България, затова българите трябва да вземат мерки да я обезвредят.
Началникът на политическото отделение пише до министъра на вътрешните работи М. Сарафов резолюция на 26 септември: “Турци, англичани и американци се стремят да използват тази афера, за да ни дискредитират в Европа.” И настоява, че отвличането не е станало в България и затова не може да се търси отговорност от българското правителство.
Сарафов праща официален отговор до Чарлз Дикинсън, в който четем: “Въпреки че разбойническият акт беше извършен в Турция и че отговорностите би трябвало да се доказват и търсят извън нашата страна, ние, за съжаление, още веднъж констатираме някои старания да бъде компрометирана България пред очите на цивилизования свят.
Това, че четата разбойници, според вашите сведения, била съставена от българи и че тя искала изплащането на един откуп в Самоков, както е отбелязано в писмото на мис Стоун, може ли да бъде сигурен признак и необоримо доказателство, че злодеянието е било подготвено в България от някакъв “таен комитет”.
До определяне чия е вината така и не се стига до февруари 1902 г.
