- Тя е признат експерт във филмовото изкуство и е автор на монографии за Жан-Пиер Мелвил и Рене Клеман
- Поетът Николай Кънчев е неин духовен баща, той я заставя да разкаже за всичко, което е преживяла, за да стане писател
- “Майка ми се самоуби на 5 май 2002 г. около четири и половина следобед”, пише в най-личната си творба писателката, която вини комунистическата система за много погубени животи
“Никога не съм мечтал да бъда актьор. Навлязох в професията и продължих да играя заради жени и за жени”.
Това признава френската икона и най-прочутият секссимвол на всички времена Ален Делон. Той за първи път разкрива себе си в биографична книга, което прави “Любови и спомени” уникален ключ към душата на 87-годишния актьор.
За тази картина на неговия живот и личност той се доверява на две жени - българката Деница Банчева, доктор по литература, филмов историк и писател, и молдовката Лиляна Роска, сътрудничка на актьора, събрала непубликувани свидетелства от негови познати и колеги. Биографията излиза във Франция на 5 май.
Банчева не е просто късметлийка, която е получила шанс да бъде автор на книгата на Ален Делон (издателство La Martiniere), защото тя е признат авторитет в света на киното.
Българката, която живее в Париж от 1991 г., е доказан специалист по европейско кино от 50-80-те години на ХХ век. Тя стои зад справочни монографии за Жан-Пиер Мелвил, Рене Клеман, Джоузеф Лоузи. Изнася лекции по история на киното от 2000 г. и е избрана за член на редакционната колегия на “Позитив” през ноември 2019 г.
“От детството си бях много запалена по киното, имах късмета да имам майка кинолюбителка, германистка по образование, която ме запозна с Фасбиндер като малка, както и с Фелини, Висконти... И така го харесах много рано - казва в интервю за френско филмово издание Банчева. - Започнах да чета книги за кино на около 10-12 години.
В тази област съм тотално самоука, учила съм литература, а не история на киното, където съм се формирала със собствени средства.”
Тя е работохолик. Издава около двадесет книги в рамките на петнадесет години. Признава, че обикновено работи по три едновременно - роман, филмова книга и понякога сборник със стихове. Една от най-личните творби на Банчева е “Видения за нея” (Visions d’elle) - по-скоро история, отколкото биография, която се завихря около едно от най-разтърсващите събития в живота на писателката.
“Майка ми се самоуби на 5 май 2002 г. около четири и половина следобед. На балкона на седмия етаж беше намерен стол с облегалка, опряна на парапета, и чехлите, които беше събула, спретнато подредени от лявата страна на седалката.”
Семейната история, самата история и размислите върху смисъла на едно съществуване са преплетени в тази вълнуваща история за траур и любовта на една дъщеря към нейната майка.
“Тя щеше да съществува близо до мен, на хартия, в тази форма. Бих се задоволила с това, като си спомням, че беше по-чудотворно от всяко друго успешно писане.”
Много скоро след станалото с майка й в София Деница Банчева си дава сметка, че ако тя не напише нищо за нея, “животът й в крайна сметка нямаше да има смисъл.” В книгата има много критика към комунистическата система.
“Това е едно от нещата, които ми е най-трудно да призная, че тя успя да открие, че всъщност не беше толкова лошо, бедствието, което беше нейният живот, и бедствието, което беше животът на повечето други хора, които бяха интелигентни и надарени, които режимът унищожи. (...) По-голямата част от тези хора бяха убити от режима, често бавно, но това също означава да бъдат убити (...) И за мен това е нещо абсолютно непростимо и съм щастлива, че успях да оцелея и успях да напиша поне две книги по темата, едната е романът La Traversee des Alpes, където говоря много за тези неща, а другата е Visions d'elle. (...) Две книги, които помагат да се разбере какъв е бил този тоталитарен режим и как този режим е унищожил цели поколения. Това е нещо, което намирам не само обективно погледнато за непростимо, но и за което съм абсолютно неспособна да се утеша.
Тя (майка й) не би искала да бъде представяна като жертва и би било твърде унизително да ограничим съдбата й до това, но просто нямаше начин да остане невредима: всеки значим човек от нейното поколение, когото някога съм познавала в България, е бил възпрепятстван да се осъществи напълно, ако не е бил напълно сведен до нищо, доведен до самоубийство или някакъв друг вид преждевременна смърт. Комунистическият режим, който продължава почти половин век, както в Източна Европа, или повече, както в Русия, е унищожавал, деформирал или пречил да изпълнят съдбата, която заслужават, всички онези, които нямат съзнание, изисквано от тоталитаризма. Нужни са му “добри граждани”, с други думи покорни създания, които не мислят за себе си, които доносничат, които настъпват другите и които лъжат, както дишат, включително и в съкровеността си. Нацизмът не е имал време да прокара достатъчно далеч този тип човешко “превъзпитание”; комунизмът, да.”
В средата на 90-те години на миналия век поетът Николай Кънчев, който е неин духовен баща, я подтиква да напиша това, което ще стане La Traversee des Alpes, като казва: “Ще напишеш книга за всичко, което трябваше да направиш, преминеш и издържиш, за да станеш френски писател. Утре напускам Париж, а ти веднага се захващай за работа.”
