Високият 13 метра монумент струва 75 000 тогавашни лева. По първоначалния проект отгоре трябвало да има кръст върху полумесец
История за незаинтересованост, липса на пари и безхаберие около построяването на Паметника на Апостола на свободата се вихри в цялата страна от 1878 до 1895 г.
Непосредствено след обесването на Левски
съратниците му от софийския революционен
комитет правят дървена пирамида
на мястото, на което е била бесилката. Осем месеца след освобождението на София на 4 януари 1878 г. вторият кмет на града Димитър Хаджикоцев и общинският съвет вземат решение за строителството на Паметник на Левски.
Той ще е първият в новоосвободеното Княжество България. Кметът разпраща циркулярно писмо от 6 август до общините в страната.
“Най-деятелний и самоутвърженный патриот, неуморният поборник за политическото възрождение на България священодиакон Игнатия Левски Ви е известен, както той сам, така и неговите славни подвизи. Един път за всякога той е вече успел да съгради великолепен памятник в нашите сърдца и души, но за памят на потомството и слава нему тук и у нас се предприе да се въздигне памятник на край градът, до Орханийското шосе, тъкмо на това място, гдето славно на въже биде повесен. Там на това и също място ще ся пренесе от гробищата и главата на известний юнак и войвода Георгий Бенковский. Приключваме Ви моделът на памятник, който толкова по-красен и от скъпо вещество се би направил, колкото по-щедри уценителите са биха показали.
За това Соф. Упр. Гр. Съвет за длъжност счита да почете и Вас с поканването си да вземете участие в въздигането на тоя памятник като отворите в градът си лист за сбиране на потребното количество за направата му. Събраното по това дело се умолявате да внессете най-късно до 20-й того месяца.
Председател
Надлежно уценение на такивата редки досега у нас мъже е неоценимо дело.”
Антон Колар, назначен от май 1878 г. за първи общински архитект на столицата, изработва проекта за Паметника. Той предвижда в първия вариант паметникът на Апостола да завършва с голям кръст върху полумесец. Впоследствие обаче, за да не се дразни Турция, този проект е изоставен и паметникът завършва с пирамида, чийто връх е отсечен.
Със събраните от софийската и няколко общини от страната 1000 лева започнала някаква работа,
но парите бързо свършили и
строежът бил преустановен
И оттук нататък започва ходенето по мъките.
Патриотичното дело трябвало да довърши следващият кмет Тодораки Пашов. На 15 февруари 1879 година по негово решение общинският съвет на София изпратил пак писмо до 44 общини. За седем месеца се отзовали само 12 града с обща сума 1637 лева, които се равняват на също толкова франка.
Струва си да цитираме някои отговори на просбата на софийския кмет за събиране на пари.
Ето какво пишат от града на 100-те войводи Сливен: “Сливейнский градски съвет Ви явява с жалост, че в заседанието си от 10-ий марта, като прочете циркулярът Ви от 15 февруарий относително за паятника на поччившийът Игнатия Левский, намери че по причина нуждите на тъй нареченото отечество Источна Румелия съ таквизи, щото не ще ви излъжем, ако кажем, че днес има отворени толкова каталози като за бежанци, за Гимнастическото дружество, за съпротивление в бъдуще и пр.
Тъй щото ако пуснахме и вашийът лист, то щеше вече да доде върхът на отегчението,
затова се налага да помогнем
до други удобен случай”
Ето какво пишат пък от Стара Загора: “В следствие на Вашето писмо от 5-ий февруарий 1879 г. за N 93, Съвета ни взе нужните мерки и отвори приключения Ви лист за записване волна помощ за въздигане памятник на Левский. Обаче както Ви е известно, бедността върлува до голяма степен в наший град и едва можахме да съберем 20 (двадесет фрранка), които Ви провождаме с Г-на Ст. С. Салабашева”.
Русенци обаче даряват най-много пари. Сбира ги сподвижникът на Левски Константин Доганов.
От Пирдоп пък уведомяват: “Затова и ние се постарахме, според кадърността на населението ни, с което Ви испращаме 74 фр. и 20 сан”.
Въпреки събраните пари доизграждането на паметника не започнало и неизвестно защо положените основи били оставени да се рушат от студ, валежи и ветрове. Кметът Тодораки Пашов обаче сложил началото на традицията софийските кметове да се обезпечават с имоти.
За Паметника на Левски не се загрижил особено,
но пък си построил нова къща
и започнал да купува парцели по днешната ул. “Раковска” така усърдно, че в скоро време тя станала негова. Това свидетелстват историците на София от края на XIX век.
Изминали две години. Основата на паметника продължавала да се руши и това предизвикало справедливо възмущение не само у съратниците на Левски, но и сред чуждите дипломати и най-вече на обикновените столичани. Поетът Константин Величков, по-късно министър в правителството на Константин Стоилов, с “пагубния гняв на Ахила” заклеймил светотатството в брой 1 на сп. “Наука” от 1881 г. Стихотворението му “Паметникът на Левски” е от 22 строфи, но ще цитираме само три от тях:
Коя ръка е там хвърлила
тез камъни. Кой тъй без жал
с таз памет светла, умишла
безсрамно се е подиграл?
Коя безбожна, глупава злоба
играла си е гнусно там?
О, Левски! Костите ти в гроба
не разбунтува ли тоз срам?
Духът ти няма ли да стане
името ти да защити?
Не ще ли сърдцето да застане
ругателите да смути?
В послеслова към стихотворението си Константин Величков обяснява дотогавашната история на строителството на паметника и с пророческо прозрение обобщава:
“Уви. Ние доказахме и тоя път, че най-доброто нещо, което умеем да правим, е да не правим нищо”.
В хора на интелектуалците се включва и Константин Иречек, който в своя “Български дневник” с дата 28 март 1880 г. отбелязва за началото на стоителството: “... груба каменна основа, без живот, разрушена”. Захари Стоянов в първото издание на книгата си, озаглавена тогава “Васил Левски. Дяконът” пише, че паметникът му се състоял от няколко очукани камъка и допълва: “Тук, под тези камъни, почива скромно славата на България.” Подобни думи четем и във в. “Марица”.
Разширяващото се недоволство не стряска нито столичните кметове, които се сменят през няколко месеца, нито общинския съвет. Въпросът за доизграждането на паметника се повдига
с нова сила на
25 февруари 1882 г.,
но решение пак не било взето. На 15 февруари, но вече 1884 г. поредният кмет - предприемачът Иван Грозев, секретарят Христо Ковачев и членовете на съвета: архитект Колар, инж. Сава Ничов, Бойко Нешов, Димитър Съселов и Георги Вълчанов, съставят комисия за довършване на паметника и отново апелират към всички общини в Княжество България да събират помощи.
В края на март Антон Колар представил новия проект на паметника, реализирането на който щяло да струва 60 000 лева.
Комисията решила, че това са “нищо” пари, и за да е още по-внушителен паметникът, предложила на върха вместо пресечена пирамида да се извисява в цял ръст бронзова статуя на Левски. Оказало се, че това ще оскъпи изграждането три пъти, разумът надделял и решили да се реализира проектът на Колар. Комисията отчита, че дотогава е получила 9137 лева (7500 от бюджета на Столичната община за 1884 г. и 1637 - събраните помощи от 1879 г.).
На 30 юли 1884 г. комисията подава молба до Народното събрание с молба от държавния бюджет да се отпуснат 20 000 лева. Депутатите не гласували сумата и комисията решила да се саморазпусне, но в началото на 1885 г. парите били гласувани и през април строителството на паметника било възобновено. Тогава каменоделската работа била възложена на италианеца Абрамо Перукели, който се задължавал да завърши каменоделската работа и украсата на монумента до 1 септември 1886 г. Още в началото на лятото обаче
парите пак свършили, комисията задлъжняла
и строителството за трети път спряло
Перукети продължава работа си повече от 6 години, като непрекъснато пише молби до Столичната община за пари, за да закупува материали и да довърши започнатото.
През лятото на 1887 г. Бойко Нешов тръгнал да търси волни помощи от общината, от всички държавни учреждения в София и от предприемачи, индустриалци и частни лица в страната. Пари не събрал. Тогава членовете на комисията написали молба до Народното ссъбрание да им се отпуснат от държавния бюджет останалите 40 000 лева, с които да се попълни сумата, която са гласували, от 60 000. На следващата година общинският съвет на София под давлението на кмета Димитър Петков отпуснал 5000 лева. На поредния апел към провинциалните общини за дарения се отзовали само 5, като пак най-много пари дарили русенци – 500 лева. Историята вече е позната, за да кажем, че и тези пари не стигнали и тогава Димитър Петков се обърнал към Народното събрание. Министър-председател вече е приятелят му Стефан Стамболов, който направил нужното и
събранието отпуснало 20 000 лева, които
не се оказали достатъчни
Димитър Петков обаче еднолично наредил общината да отпусне 9559,80 лв. и Перукети най-после да си довърши работата и да получи хонорара.
Окончателното приемане на паметника без довършителните работи и благоустрояването на района около него станало на 22 юни 1891 г. За строителството на високия 13 м монумент са изразходвани 75 хил. лева – 40 000, отпуснати от държавния бюджет с решения на Народното събрание, и 35 000 лева от Столичната община и даренията на общините в България.
Откриването е на 22 октомври 1895 г. Тържествата са започнали предната вечер с Вазовите “Хъшове” в театър “Славянска беседа”, а в неделя заранта в църквата “Свети Крал”, както тогава се нарича “Света Неделя”, е отслужена тържествена панихида за упокой на душата на Дякона.
Най-отпред са родственици и наследници на Левски от сестра му Ана (Яна), съратници от освободителната борба, министри, депутати, представители на столичното кметство и на кметства от страната, парадна военна част. Специално място е отделено и за княз Фердинанд, комуто се пада честта да смъкне платната от паметника и той да блесне в цялото си великолепие.
Стоян Заимов държи реч, в която описва заслугите на Апостола към България, представители на синода ръсят паметника със светена вода, военна музика свири химна “Шуми Марица”. Признателни българи поднасят над 100 венеца и след това монументът тържествено е предаден на софийския кмет Димитър Моллов.
