Заради недостиг на електроенергия прословутият и до днес “режим на тока” се появява още през 70-те години на миналия век
Усиленото изграждане на заводи и всестранното развитие на промишлеността, придобили характер на състезание в годините след 1944 г. са невъзможни без електроенергия. В края на 50-те години започва да се усеща нейният недостиг и се оказва, че освен нарушения баланс “произведена-потребявана електроенергия” в стремежа да се правят нови заводи са намалени и парите за строителство на нови електроцентрали. През 1960 г. цялата енергийна система на България произвежда 780 000 киловатчаса, като 400 000 от тях се падат на водноелектрическите и 323 000 на топлоелектрическите. Дизеловите централи дават 31 000 квтч, заводските 20 000 и поради все по-нарастващия недостиг 6000 квтч се внасят от Румъния. Това скоро става крайно недостатъчно и
на България не ѝ достигат около 200 000 киловатчаса дневно
Заради това се въвежда режим на тока. Консумацията за битови потребители се ограничава между 17,30 и 21,30 ч, а работата на предприятията, които са на две смени, се пригажда така, че да не засяга пиковото потребление в тия часове. В ония години се работи и в събота до обед, но почивният ден и половина е разделен по график за заводите в страната в останалите 5 работни дни – все, за да се пести ток. По това време е започнало строителството на ТЕЦ “Марица-изток”, но още преди да заработи, се отчита, че и той няма да задоволи непрекъснато нарастващите нужди на страната, защото едва ли ще стигне само да захранва рудник “Трояново 1”, акумулаторния завод и заводите за пресовани дървени плоскости в Старозагорски и съседните му окръзи.
През 1965 г. са произведени общо 8, 9 млрд. квтч, консумацията обаче е 10,3 млрд. Предвижда се в най-скоро време цялостното изграждане на ТЕЦ “Марица-изток 2” и ТЕЦ “Варна” - и двете с мощност 600 мегаватчаса. На следващата година вече се предвижда внос на висококалорични енергийни източници, както и увеличението този на електроенергия. Това обаче струва доста пари и за да се намалят разходите, се взема решение за строителството на АЕЦ в България. Разработката е възложена на “Енергопроект” - организация към Министерството на енергетиката и горивата. Още преди да стартира работата, Държавна сигурност отчита, че към проекта интерес имат повече от 11 чужденци, посетили министерството през годината, както и по каква технология се изгарят нискокалоричните въглища в “Марица-изток”.
С разпореждане на Министерския съвет от 3 април 1967 г. е утвърден идейният проект за електропровода от СССР на 400 киловолта по трасето Молдовска ТЕЦ – подстанция Добруджа. По него ще могат да се пренасят до 3 млрд. квтч годишно чрез българската подстанция. Електропроводът трябва да влиза в България при с. Лозница край Генерал Тошево. Стойността му е 18,7 млн. лв. На съветска територия той се строи от СССР, а България го изгражда на своя, но и на румънска. За хода на преговорите, както и за строежа на директния електропровод от СССР за България излизат любопитни подробностти от Комисията по досиетата. В продължение на 2 г. Румъния поставя тежки и неизпълними условия на страната ни за преминаване на електропровода от 750 киловатчаса от Хмелницката и Константиновската АЕЦ в СССР до България, като северното трасе на електропровода достига до Полша, а южното – до България. Противоречията с Румъния, която дълго време настоява да получава повече от предвидените в договора количества електроенергия, са преодолени с дълги и
продължителни преговори между Тодор Живков и Николае Чаушеску
Те са скрепени с договор в ловното стопанство “Воден” и токът от СССР най-сетне тръгва към България.
През 1968 г. вече и тази електроенергия е недостатъчна. Прави се стратегия за използване на висококалорични енергийни източници, в които е включено и атомното гориво. Че в България е имало и по-рано такива идеи, свидетелства документ на Бюрото на Министерския съвет от 29 март 1967 г. Като първа стъпка е решено да се направи проект за споразумение за научно-техническо сътрудничество с Комисариата по атомна енергия на френската република. Предвижда се размяна на специалисти, взаимно обучение в областта на радиоактивните изотопи и ядрената апаратура, използване на научноизследователски реактори.
Изходът е ясен – строителство на атомна електроцентрала. Че се мисли в перспектива, доказва и един друг документ - след почти двегодишни преговори на 16 декември 1969 г. председателят на Комитета за наука и технически прогрес Иван Попов подписва спогодба за свързване на електропроводите на България и Турция. Това трябва да стане за 22 месеца - с други думи, малко преди да бъде завършен АЕЦ-ът и да започне износът на ток към югоизточната ни съседка. През юли 1976 г. след пускането на АЕЦ “Козлодуй” пък са свързани електропроводите на България и Гърция.
На 14 ноември 1969 г. започва строителството на АЕЦ “Козлодуй”
В него участват 14 организации. Стойността на централата е определена на 311 332 367 тогавашни лева, като разходите за проучване и проектиране са 10 333 000. Проектът е отговор на разпореждане 413 на Министерския съвет от 1 ноември 1968 г. Тогава е сметнато, че ежегодните разходи за презареждане на реакторите ще са 24,6 млн. лв. Икономическият ефект от това е, че годишният обем на продукцията ще е 5,18 млрд. квтч - електроенергия на стойност 91,69 млн. лв.
Проектът, завършен през ноември 1969 г., е дело на колектив на НИППИЕС “Енергопроект”-София, с директор А. Денчев и главен инженер М. Тодоров, но е съвместно дело с ТЕП - Москва. Главен инженер е Ножаров и негови помощници са Добрев, Брусев и Никита Шервашидзе, два пъти министър на енергетиката през 90-те години на миналия век. Оборудването е изцяло съветско. СССР по това време строи подобни атомни електроцентрали и в т.нар. капиталистически страни, което не представлява държавна тайна и още при строителството на площадката идват западногермански, италиански и швейцарски специалисти.
Строителството започва със 174 души, които през 1972 г. нарастват на 8096. Промишленият персонал, който ще обслужва централата, е предвиден по разчети на 704 души. От общата сума за строителство 6,2 млн. лв. са за културно-битово строителство, а за първоначално зареждане на реакторите - 54 млн. лв.
На 3 юли 1970 г. Министерският съвет обявява изграждането на първата у нас и досега единствена атомна електрическа централа за
обект от първостепенно национално значение
Определен е срок за пускане на първи блок с мощност 440 мегавата през второто тримесечие на 1974 г. и на втори блок със същата мощност през третото тримесечие на 1975 г. Предвидени са и апартаменти и общежитие, които трябва да бъдат завършени три месеца след предаване на централата за експлоатация. Решено е за две години да се изпратят в СССР до 100 души строители и толкова монтажисти за специалните дейности. Променен е и градоустройственият план на Козлодуй, за да се осигурят визи за строителство на жилища за централата. В документа на Комисията по досиетата е направено допълнението, че на членове на ТКЗС и Централния кооперативен съюз не може да се отнема земята, дадена им за лично ползване. Само за нуждите на чуждите специалисти и инвеститорския и експлоатационен контрол са направени 500 жилища и културно-битови сгради.
Министерският съвет задължава Министерството на строежите и архитектурата за 1971 г. да осигури “над изходните данни за доставка на машини и съоръжения по първо направление 3 606 800 лв. и по второ 1 393 700 лв. – по едното се заплаща в рубли,1 а по другото – в долари. Машините, оборудването и материалите са транспортирани по р. Дунав, а ядреното гориво, необходимо за зареждане на централата, е доставено “от СССР до най-близкото летище до централата”, пише в документа. За разтоварване на машините специално от СССР е доставен 100-тонен плаващ кран. Още тогава е предвидено Министерството на вътрешната търговия и Централният кооперативен съюз “да организират търговската мрежа и специално снабдяване на хората с хранителни продукти и други стоки”. Финансирането на обекта става чрез Българската промишлена банка.
Допълнителното възнаграждение на работниците по изграждането е до 30 на сто от основната заплата.
Веднага са създадени и постове за дозиметричен контрол, открити са детски ясли и градини, здравни заведения. Като награда се предвижда през следващите 3 г. да се осигури приемът на 30 младежи за всяка година, отличили се в строителството на централата. През 1971 г. от Видин, Враца, Михайловград (днешната Монтана) и Плевен са осигурени 3200 работници. Това предизвиква недоволството на първите секретари на тогавашните окръжни комитети на БКП. Те изпращат обяснения до ЦК на БКП, че като изпратят толкова работници на строежа, ще се наруши работата и ще закъсат с плана на промишлеността и селскостопанската продукция. Никой не им обръща внимание и витиевато им е отговорено:
“Да се намерят допълнителни резерви!”
Още в първия проект е предвидена възможност за второ разширение с нови 880 мегавата. През 1976 г. е приет идейният проект на втория етап от изграждането на АЕЦ “Козлодуй”. Той е договорен отдавна, защото още през второто полугодие на 1973 г. започват изкопните работи на главния корпус на, както тогава го наричат АЕЦ “Козлодуй – 2”. Той също предвижда два реактора тип ВВЕР- 440 с единична мощност 440 мегавата и 4 турбини, всяка с мощност 220 мегавата. Годишният разход на гориво за двете активни зони е определен на 29,4 т и това е регламентирано в подписания протокол между министъра на външната търговия на НРБ Иван Недев и първия зам.-председател на Комитета за външни икономически връзки при Министерския съвет на СССР И. Архипов. Основното оборудване трябва да бъде доставено през 1976/1977 г. Това означава, че първи блок ще влезе в експлоатация през 1978 г., а втори - през 1979 г. Определена е и цената на машините и съоръженията - 139 461 106 тогавашни лева. Стойността на едно презареждане с гориво заедно с транспортните разходи е изчислена на 20 млн. лв. Годишната използваемост на реакторите пък по прорект е 7000 часа и годишно ще дават 5,6 млрд. квтч.
От ноември 1973 г. се прави пробен пуск на отделни елементи от централата. На 10 юни 1974 г. започва зареждането на ядреното гориво на първи реактор. На 24 юли в 22,01 ч., технически казано “Първият реактор и първа турбина влизат в паралел с 10 на сто от мощността на реактора и 22 мегавата от турбината” и това са първите произведени киловатчаса от атомна енергия в България. На 16 август турбината достига максималната си мощност от 220 мегавата при използване 50 на сто от мощността на реактора. Откриването е определено за 4 септември 1974 г. На 30 септември 1975 г. трябва да бъде пуснат втори блок. Пръв директор на АЕЦ-а е Козма Кузманов.
През 1982 г. АЕЦ произвежда около 28 на сто от електроенергията в страната, но в определени дни в зимния период достига 42 - 43 на сто. С влизането на 5-и и 6-и енергоблок делът на АЕЦ в общото количество произвеждана електроенергия ще достигне 48 на сто, пише в решения на Министерския съвет тогава. За 1982 г. АЕЦ е произвел 19,5 млрд. квтч. За една година пък на два пъти изпращаме отработеното ядрено гориво в СССР и 4 пъти получаваме свежо. Срокът за откупуване на общите капитални вложения е изчислен на 7,7 г.
Общо електроцентралата след разширението произвежда 1760 мегаватчаса. При цена за електроенергията само 2 стотинки в ония години това се оказва доста печелившо начинание. Да не забравяме и валутните приходи от износа за Гърция и Турция.
Светът потребява средно 1058 квтч, а България - 1426
Министерският съвет отчита, че по производство на електроенергия на глава от населението България има 1426 киловатчаса, а средно за света те са 1058 в началото на 1968 г. Това показва само с какви темпове се прави индустриализацията на страната в годините на социализма. Доколко успешно и ефективно - това е друго поле за размисъл. Загубите обаче при преноса на електроенергия тогава са около 10 - 11 на сто. Анализирано е, че за електроенергията от ТЕЦ разходите са с 4 - 6 на сто повече, отколкото в Полша и Чехословакия. През 1967 г. себестойността на електрическата енергия за киловатчас е била 1,76 стотинки при 1,94 през 1960 г. Най-ниска тогава е себестойността на произвежданата електроенергия в “Марица-изток”, но е пресметнато, че само за 1968 г. в нея ще се преразходват 1 820 000 тона въглища, а в “Марица-изток 2” – 1 370 000 тона. ТЕЦ “Варна” при нейните 600 мегавата произвежда годишно 3,6 млрд. киловатчаса, а “Марица-изток” 2 - 3,9 млрд. Във Варна това става с горива за 34 604 000 лева.
Първият подробен план за енергетиката е от 1962 г.
През 1962 г. се прави подробен план за развитие на енергетиката. Тогава се отчита, че България произвежда 1 300 000 киловатчаса дневно – от ТЕЦ, на които е дадено предимство, са 730 000, от ВЕЦ – 544 000, но и вносът от Румъния се е увеличил на 21 983 000 квтч. Общото потребление на електроенергия в промишлеността е 60 на сто. Тогава в перспективите за енергетиката се пресмята, че през 1965 г., т.е. само след 3 г., страната ще потребява общо 23 милиарда киловатчаса, които през 1970 г. ще нараснат на 40 милиарда. Приоритет се дава на развитието на Източномаришкия каменовъглен басеин, както се нарича тогава. Става ясно обаче, че енергетиката по начина, по който дава предимство на ТЕЦ и ВЕЦ, не може да задоволи тези нарастващи непрекъснато потребности. По това време пред пуск са топлоелектрическите централи “Марица-изток 1” (първата турбина на “Марица-изток 2” е пусната през следващата 1966 г.), “Трайчо Костов” в София, и ВЕЦ-овете на яз. “Ивайловград” и “Кърджали”, както и други по-малки. Става ясно, че в ТЕЦ “Марица-изток 1” начинът на изгаряне на въглища чрез предварителното им сушене е остарял и води до ежедневен преразход на 200 тона, което значи загуби годишно от около 60 млн. лв. Скоро се преминава на директно изгаряне - метод, вече наложен в Германия, Франция, Гърция и другаде. Изграждат се и рудниците 2 и 3 в Трояново. През 1974 г. газопроводът от СССР е достигнал до София и вече се проектира преоборудването на централите на газ. Първите от тях са ТЕЦ-овете “София” и “Трайчо Костов” по проект още от 1972 г. Освен тях да преминат на газ са предвидени и ТЕЦ “Девня”, химическите заводи във Враца и циментовият завод “Златна Панега”.
СССР не позволява да строим големи реактори
През 1978 г. България поставя искането пред СССР да изгражда АЕЦ с 1000-мегаватови реактори, но министърът на енергетиката и електрификацията на СССР П. С. Непорожний отговаря, че електропреносната мрежа на страната е със слаби междусистемни връзки, които не позволяват да се строят такива големи реактори.
Реализира се обаче старият проект за разширение. През септември 1980 г. трябва да бъде пуснат трети блок и до края на 1981 г. – четвърти. По това време започва и строителството на пети енергоблок, чийто пусков срок е определен за 1985 г., но е променен за началото на второто тримесечие на 1986 г., става ясно от документ от 7 май 1985 г. В него се говори и за осми реактор на площадката в Козлодуй, който трябва да влезе в експлоатация до края на 1988 г.
