Музата на Микеланджело Антониони бе болна от дълго време, до последно за нея се грижи мъжът ѝ
На 90 г. в Рим почина актрисата Моника Вити, музата на режисьора Микеланджело Антониони. За последно тя се появи официално пред публика през 2001 г., когато беше приета в президентския дворец “Куиринале” по повод филмовите награди “Давид ди Донатело”. Месеци по-късно изгледа като зрителка и мюзикъл в Рим.
Никога повече обичаната от цяла Италия Моника не се показа пред нея. Актрисата беше болна от неврологично заболяване, подобно на Алцхаймер, и затова съпругът ѝ Роберто Русо
я криеше и
защитаваше от
околния свят
Той беше човекът, който не само се грижеше за нея, а и се бореше непрекъснато против фалшивите новини, които от време на време обявява нейната смърт. Затова сега Русо сам се обади на бившия кмет на Рим Валтер Велтрони и го помоли да съобщи за нейната кончина.
“Правя го с голяма болка, обич, съжаление”, написа в туитър Велтрони.
Мария Луиза Чечарели, както е истинското име на Моника Вити, се ражда в Рим на 3 ноември 1931 г. Всепризната като икона на италианското кино, тя има в кариерата си над 50 филма, 5 награди “Давид ди Донатело”, 3 “Сребърни ленти”, “Златен лъв” за цялостно творчество от Фестивала във Венеция, “Сребърна мечка” от Берлинския фестивал и др.
Моника се ражда в буржоазното семейство на римски инспектор от международната търговия. Майка ѝ пък е от Болоня. Първите години от живота си обаче момичето прекарва в Сицилия, където семейството ѝ се мести по време на войната. Тя няма щастливо детство заради конфликтите между родителите ѝ. Заради това от малка се чувства несигурна и копнее за вниманието на околните. Както ще признае в свое интервю, да играе, се превръща в нещо като “инстинкт и необходимост” за нея.
“По време на бомбардировките в Сицилия с братята ми отивахме да се крием в подземията. Бяхме си построили театър, правехме се на кукли, гримирахме се, говорехме.Това беше първият ми спектакъл”, разказва Моника.
Първото ѝ участие в театрално представление обаче е на 14-годишна възраст. Тогава се включва в спектакъл за събирането на пари за сиропиталище за глухонеми деца. “Семейството ми беше много строго и си мислеше, че дори гледането на театър е някаква корупция.”
Още тогава всички забелязват този особен, дрезгав глас на Моника, който всъщност ѝ помага в кариерата.
“Казаха ми веднага, че съм странен феномен и че ще постигна големи неща.” Момичето си дава сметка веднага, че да играе, е нещото, което иска да прави през останалата част от живота си. Родителите ѝ са против,
защото искат да учи,
да си намери съпруг
и да роди деца
Майка ѝ дори твърди, че прахът от сцената “корумпира душата и тялото”. Моника обаче поема по пътя си и прави всичко онова, което иска. Колкото повече родителите ѝ се противят, толкова повече Моника се заинатява с театъра.
Когато вече са в Рим, тя минава често пред театралната академия “Силвио д’Амико”, опитвайки се през портата да шпионира какво става вътре. Иска и тя да бъде част от тези хора, които викат, плачат, смеят се, рецитират. Първия път обаче не я приемат. Това става при второто кандидатстване през 1951 г.
Междувременно ѝ правят преглед на гласните струни, от който излиза, че те не биха могли да издържат усилията на театралната сцена, така че не би могла да учи за актриса. Момичето е направо бясно, когато чува всичко това. Предупреждава, че е готова да излезе на улицата и да се хвърли под някоя кола. Така в крайна сметка медицинското се изхвърля в кошчето за боклук и тя се записва за студентка в академията. Нейният маестро става Серджо Тофано. Именно той я съветва да се посвети на комичната, а не на драматичната си страна, както и да смени името си, защото Чечарели не звучи добре за театрален плакат. Така Мария Луиза става Моника, а Вити го избира като съкращение от фамилното име Витиля на майка си.
Моника се дипломира през 1953 г. и веднага влиза в театралната трупа на Тофано. Започва с малки роли в киното, където работи най-вече като дубльорка. Както Микеланджело Антониони, така и Марио Моничели използват първо гласа ѝ за филмите си.
Един ден Антониони търси глас за бензинаджийка в свой филм. Иска глас, който да звучи като изтощен, така че този на Моника е идеален. По време на озвучаването на ролята тя чува коментара на Антониони зад гърба си “Имате прекрасен тил. Бихте могли да се занимавате с кино”. Така започва и нейната кариера.
Вити е идеалната актриса за роли, в които става въпрос за липса на комуникация, напрежение и нерви в една двойка, за неспокойствието на съвременната жена. Снима се в “Приключението” (1960), “Нощта” (1961), “Затъмнението” (1962), “Червената пустиня” (1964). Играе с Марчело Мастрояни, Жана Моро, Ален Делон.
“По време на четирите филма с Антониони открих много повече от един режисьор. За мен той бeше баща, брат, приятел. Беше целият ми живот, защото се чувствах изключително сигурна до него, а освен това ме гледаше с очи, пълни с внимание... Дължа му моята смелост. Моята сила я дължа на доверието му”, казва Моника в свое интервю.
Заваляват и филмовите награди за актрисата. Вити и Антониони са навсякъде заедно, живеят даже в апартаменти един над друг, свързани с вътрешна стълбичка. Никой не си дава сметка защо и как в един момент близостта им се изчерпва.
По време на “Червената пустиня” Моника се запознава с оператора Карло ди Палма, който става новият ѝ годеник. Италианката работи и с режисьора Франко Дзефирели. През 1964 г. среща и Алберто Сорди в “Летящата чиния” на Тинто Брас, който също става нейно вдъхновение в киното. Именно със Сорди стига до по-нататъшните си успехи с редица филми. Играе в творби на Еторе Скола, Дино Ризи и др. През 70-те години е режисирана три пъти и от спътника си в живота Карло ди Палма. Моника опитва и в телевизията, играе и в театъра.
През 80-те години обаче в живота ѝ идва друг мъж – фотографът от киното Роберто Русо, който после става режисьор. Той остава с жена си до края на живота ѝ. Последното появяване заедно пред хора е на 14 март 2002 г. по време на театралния дебют в Рим на музикъла “Парижката Света Богородица”. Оттогава актрисата се отдръпва зад завесата.
