Двамата приятели взели това решение още миналата година: афганистанците Наби и Султан искали на всяка цена да напуснат родината си. Фронтът все по-опасно приближавал, ситуацията ставала все по-несигурна. А двамата вече от години работели за германското правителство - били част от тъй наречения „местен персонал“, пише "Дойче веле".
37-годишният Султан в продължение на две години и половина работел като шофьор за германското посолство. „За нас беше ясно, че когато международните войски се изтеглят, ще дойдат талибаните, които ще ни убият,“ казва той.
Наби споделя, че напускайки страната си, е изгубил дома, роднините и приятелите си. От 2003 година той бил преводач на различни подразделения на НАТО в страната. „Сърцето и умът ми – всичко остана там. Роднините ми са в опасност след завръщането на талибаните. Нощем не.
Наби преживял истинско ходене по мъките. Най-напред се оказало, че от Кабул трябва да подаде заявление за паспорти за жена си и шестте си деца, после трябвало да съберат общо 6000 евро от близки и приятели за предстоящото пътуване. Успели да се доберат до Берлин преди около месец. В последния момент - защото само седмици по-късно досегашната афганистанска държава просто се срути. Сходна е историята и на Султан, който пристигнал в Берлин малко по-рано заедно със съпругата и двете си деца.
На летището в Берлин пристигащите от Афганистан „местни кадри“ не били посрещнати от никого. Наби имал единствено текста на един имейл, в който се казвало къде да отиде: в приюта за бежанци. Освен това не успял да изведе от Афганистан цялата си фамилия, а само „основното семейство“, както повелява германското законодателство. Същото важи и за Султан. „За западните хора „основното семейство“ сигурно логично се състои само от съпругата и децата. Според нашите схващания обаче към него принадлежат и други членове на семейството – например бащата, братята и т.н.“, обяснява Султан. Той се опасява, че талибаните ще преследват всички негови близки, останали в Афганистан. Както Наби, така и Султан не вярват на уверенията на талибаните, че няма да има мъст срещу роднини. „Какво говорят и какво вършат – това са две различни неща,“ казва Наби.
Султан и Наби в момента живеят в един общински приют в Берлин – на 4500 километра от родния си дом. В този приют са настанени 700 души, главно сирийци и афганистанци. Хората уж трябвало да са в приюта само временно, но в Берлин е ужасно трудно да си намериш жилище, а и бюрократичните спънки са големи, та временното решение се превръща в постоянно. Някои семейства живеят тук вече от години.
"Ние рискувахме живота си за тях"
Наби е разочарован най-вече от едно: че дългогодишният му ангажимент в името на Германия досега не намира очакваното признание. И се възмущава, че го третират както всички останали бежанци. „Ние рискувахме живота си за тях. Принудени бяхме да зарежем всичко. Бундесверът можеше да демонстрира поне някаква признателност,“ казва Наби. „Например – да ни осигурят постоянен покрив над главата.“
Да не говорим пък за финансовите несгоди. „Приятелите ми вече искат да им върна парите, които ми дадоха на заем. Под контрола на талибаните те без друго нямат много възможности да припечелват и вече не могат да изхранват семействата си,“ допълва афганистанецът. Той не е в състояние да си върне дълговете, защото все още не работи – и досега чака за работна виза в Германия.
По принцип всички, които са работили като местен персонал за германското правителство в Афганистан, би трябвало да получат тригодишна виза и разрешение за работа в Германия. Но във Федералната република тези неща не стават толкова бързо.
Колкото до положението в тяхната собствена страна: двамата все още не могат напълно да го осъзнаят. Не са си и помисляли, че афганистанската армия толкова бързо ще се предаде, разказват те. „Опасявахме се от гражданска война, никой не си представяше, че системата ще колабира за броени дни,“ казва Наби.
Двамата смятат, че западните държави прекалено бързо са изтеглили войските си. Султан добре разбира, че не е било възможно да останат вечно в Афганистан, но въпреки това повтаря: „Във всеки случай можеха да изберат друг момент, когато страната е по-стабилизирана.“
