Стоян Илиев не вдигаше просто фотоапарата, за да направи поредния кадър. Той търсеше винаги гледната точка. Многобройни са снимките му на първите страници на пловдивските и националните всекидневници, за които работеше.
Стоянчо, както го наричаха журналистите, се пресели навръх Преображение в по-добрия свят. Близо две години се бореше с коварно заболяване.
Беше момче, когато се появи в редакцията на в. "Глас" през 1992 г. Още тогава обичаше да се шегува. Тази своя черта запази докрая. Минавайки по отделите да пита репортерите за заявки, отправяше закачливия въпрос "Коктейлче?". Това всъщност беше питането му "Какви събития има за снимки?". Понеже не беше шофьор, се придвижваше из града с велосипед. Много често след него тичаше любимият му кокершпаньол Грета. За нея се грижеше като за свое дете.
Първоначално обичаше да снима културни прояви, каквито в Пловдив са в изобилие. Захласваше се и по природни картини. В почивните дни често ходеше в Родопите да търси интересни сюжети.
"Не мога да повярвам, че си е отишъл. Преди три дни говорих с него. "Добре съм", каза ми той. А всъщност изобщо не е било така. Но Стоян не обичаше да показва страданието си", разказа Боряна Димитрова, която като криминален репортер е ходила по какви ли не събития с него.
Илиев беше професионалист. Искаше журналистът да му разкаже на какво събитие го води, за да измисли гледната точка на снимката. Правеше много кадри, за да подбере най-добрите.
Обичаше също да снима и хора, като показваше техните състояния - на радост, на мъка, на болка. На Кръстова гора дебнеше да улови съзерцанието на богомолците.
Винаги се отзоваваше да отиде на горещо събитие, без значение дали и денем, или нощем.
Замени преди много години родния Червен бряг с Пловдив. И се привърза към него завинаги.
Поклонението пред Стоян е утре в 12 часа в църквата на централните гробища.
Лек път, Стояне!
