Когато призоваваш към бесене, трябва да си даваш сметка, че един ден някой ще поиска и твоя врат
Eдни особи бършат потни от злъч чела, от безсилен гняв сълзи ронят, че възмездието се било отлагало. Думица не бил проронил Слави за чегъртане, а пък тишината за детронирането на Гешев особено оглушително отеквала.
Те обаче нямало да се дадат без съпротива, отказват да се носят на крилете на инерцията, в атака дори минават. Каквото имат, щели да го мятат по тежките двери на властта, до сетен дъх “Оставка!” да крещят, докато не видят труповете на народните душмани, провесени от позорния стълб.
Малко им било, казват, да им отнемат силата, очите им трябвало да избодат за назидание, в катран и пера да ги овалят, на клада да горят и семката им да затрият.
Голяма е темата за възмездието, всеобхватна, би било дребнаво да се спирам върху биографиите на тези мечове на съдбата или да припомням
от кои олигарси
цял живот ядоха
пухкав бял хляб,
на коя партия дължат възхода и просперитета си. Тролът, когато е сам, се губи в колорита на живота, но съберат ли се много, стават орда, птичите песни заглъхват от алчното им за кръв злобно ръмжене.
Повече си струва да ви преразкажа спомен, който преди много години един мъдър човек остави в сърцето ми завинаги.
Той беше естет, ерудит, красив ум, безкрайно увлекателен и магнетичен, винаги усмихнат и приветстващ целия свят, на всяка секунда умееше да се радва.
Никога не бихте допуснали, че най-хубавите години от младостта му са минали в лагери, че едва е оцелял след нечовешки издевателства и зверства.
Наказан от
партията майка
само заради своя
наивен стремеж
да вярва пламенно в идеите на социалдемокрацията във време на комунистически терор и да чете френска литература.
Вместо да се влее в редиците на болшевизма и да рецитира пролетарските поети в захлас, той седнал да чете европейски философи и възторжено да цитира Монтескьо за правителството, основано на идеята, че “никой не трябва да се страхува от другия”.
Така и не разбрах как този човек не бе допуснал мракът да го обземе, живя щастлив, свиркайки си сутрин в банята, раздавайки обич навред. От хората се криеше само, когато ловеше честотата на онази “Свободна Европа” с транзистора.
Годините се изтърколиха, свободата най-сетне настъпи и съдбата го отведе отново на Белене, където вече стърчаха само грозните останки от ада, а от злодеите нямаше и помен.
Огромно множество по чудо оцелели политически затворници се събира на пропития от мъка остров, за да почете паметта на своите убити другари и да чуе посланието на първия демократично избран президент Желю Желев.
Множество, очакващо своето възмездие! Чуват се гласове за лустрация, за съд и смърт, концлагерът отново да отвори врати, тълпата нетърпеливо предвкусва разплатата. Но тогава, вместо да изреве като царя на джунглата и да хвърли в краката им безпомощните тела на мъчителите,
Желев се
изправя на
импровизирана
трибуна
и в нажежената от толкова разбити съдби и страдания тишина се провиква: “Стига мъст!”
По изстрадалите им лица рукват сълзи. Най-сетне проглеждат, намират покой, освободени от злобата, реваншизма, прогонили дявола и познали светлината.
Така ми го разказа той, така ви го предавам днес.
До сетния си дъх вярваше, че възмездието е не в отмъщението, а в прошката, че свободният дух носи прогреса.
В България нямаше мъст за престъпленията на комунистическия режим, за национализацията, народен съд не се състоя за разграбването на демократичната държава,
за плячкосването
на икономиката
чрез
приватизация,
за куфарчетата, кухите банки, изпраните пари, за нищо.
Днешните българи заедно с другите демократични народи не гледахме с наслада, а с пълен потрес и отвращение как в Румъния разстрелват семейство Чаушеску. Колкото и големи тарикати да сме, колкото и да се мразим помежду си от завист и комплекси, историята ни доказва, че сме неспособни да лекуваме едно зверство с друго.
И сега тези, които оцеляхме, пак сме същите хора. Тролове винаги ще пълзят в краката ни, на вселенския баланс са му нужни и плюсът, и минусът, но нас други стихии ни водят напред, от православието наследени.
А тези, които сега реват, че Бойко е ограбил последните 10 години от живота им и е изгонил децата им в чужбина, отказват да си спомнят, че няколко поколения българи, които са имали привилегията преди 9 септември 1944 г. да живеят добре благодарение на труда и уменията си, са били докарани до пълна нищета, само с дрехите на гърба си.
Комунистите заграбват имотите, ценностите и благата им, всичко им вземат, а накрая ги интернират по селата, за да не си търсят правата. Наследниците на тези репресирани хора в момента с изненада и изумление научават, че
в Народното
събрание се
връщат
издънките на
техните изедници
Нима те не искат възмездието, което не се състоя преди 30 години? Къде щяха да бъдат въпросните млади политици днес, ако тогава някой беше поискал лустрация за делата на родителите им? И къде излиза краят на тая вендета?
Позитивното мислене е сложно, обичта към ближния не идва отвътре, тя се отглежда и възпитава. Бесилки лесно се издигат, но трудно се махат. Когато призоваваш към бесене, трябва да си даваш сметка, че един ден някой ще поиска и твоя врат.
Peace, bro!
